Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

7
Произходът на Медуза

Горгоната плува дълго, без да открие нищо, което би могло да помогне на бедстващите й приятели. Напразно оглеждаше хоризонта — наблизо нямаше нито острови, нито рифове, нито дори кораби. От дълбокото море с меко пясъчно дъно никъде не се издигаше равна скала или каквото и да е възвишение, подходящо за отдих.

Обезкуражена, Медуза се оглеждаше още и още, но докъдето стигаше погледът й, не виждаше друго, освен вода. Как щеше да помогне на приятелите си? Бе обещала на Амос да намери начин да ги измъкне оттам и той й вярваше. Значи сега не можеше и дума да става тя да се върне при сала с празни ръце, без решение. Пазителя на маските имаше изключителни умения, Беорф беше храбър боец, а Лолия — магьосница, способна с магиите си да се справи с почти всякакви отчайващи ситуации. Колкото до самата нея, Медуза чувстваше, че досега твърде малко е допринесла за успеха на групата. Истина беше и това, че заради необичайния й външен вид за нея беше по-трудно да спечели доверието на хората и да се наложи, но сега беше моментът да се намеси, това беше нейният шанс да покаже истинската си стойност, сега или никога!

Докато горгоната все по-тревожно обмисляше един-два плана за спасение, около нея започнаха да се образуват малки мехурчета и скоро се оказа в центъра на същинско кипене. И ето че на повърхността се показаха десетина глави, чиито коси се движеха, сякаш бяха съставени от малки змийчета. Това… това бяха горгони!

Макар и изненадана, Медуза забеляза, че жените имаха красива гладка кожа, леко синкава. Косите-змии бяха руси като нейните и въпреки че видимо бяха в зряла възраст, от устите им не се разнасяше отвратителната воня на глиган. В действителност бяха много красиви жени, които мило се усмихваха. Една от тях я поздрави:

— Здравей, сестричке, да не си се загубила?

— Ами… ъъъ… не, тоест да, но… аз… — заекна Медуза, очарована от срещата със себеподобните си.

— Ако не си се загубила по пътя, значи нещо си смутена! — пошегува се друга горгона.

— Простете странната ми реакция — съвзе се Медуза. — За първи път в живота си срещам себеподобни и също за първи път чувам този прекрасен говор. Разбира се, вие говорите като горгони, но… в същото време толкова различно… толкова по-нежно, по-изискано… толкова красиво!

Жените във водата се разсмяха с кристални гласчета, наподобяващи ромона на ситен дъждец върху спокойно езеро.

— Но това е и твой език! — забеляза друга от тях.

— Много се радвам, че ме открихте — заяви Медуза, която възвръщаше смелостта си. — С вас имам чувството, че съм се върнала у дома. Толкова е необичайно, едно странно чувство на спокойствие и щастие. За първи път го усещам толкова силно.

— Хм — изхъмка една горгона. — По вида ти разбирам, че си родом от Мрачното море, като нас. Но не си отраснала тук, нали?

— Да, наистина, бях отгледана при ужасните зелени горгони — призна Медуза. — Те бяха грозни и зли, неспособни на нежност и на най-дребно благородство. Стоях си винаги самотна в моя ъгъл, обучавана от един магьосник, когото наричах „татко“. Живях така до пристигането си в Брател велики, където едно прекрасно момче ми разкри силата на приятелството.

— Ясно. Има много горгонски раси — обясни най-красивата от групата. — Онези, които живеят в пустинните страни, са ужасни жени, изпитващи удоволствие да воюват и да разрушават живота наоколо.

— Но физически аз съм като тях, не като вас! Аз съм от тяхната раса, кожата ми е зелена, вижте! — възкликна Медуза, която не схващаше съвсем думите им.

— Не е истина — отвърна красавицата. — Кожата ти е синя.

Невярваща, младата горгона погледна ръцете си. Кожата й наистина беше синкава!

— Но какво става с мен? Нищо не разбирам! — извика горгоната, леко замаяна. — Наистина не разбирам.

— Позволи ми да довърша и ще намериш отговора, който търсиш, сестричке! Когато съществата от нашата раса продължително стоят на въздух, кожата им се обезводнява и придобива зелен цвят. Но ако се потопи за няколко часа в солена вода, тя постепенно възвръща истинския си цвят. Така става с всички създания от нашата раса. Сега позволи ми да обясня какво най-вероятно ти се е случило. Мисля, че знам защо си израснала със сухоземни горгони, а не с нас тук, в Мрачното море. Не, почакай. Я ела с мен, искам да ти покажа нещо.

Без да забравя нито за миг бедстващите си приятели, Медуза побърза да последва горгоните, които се гмурнаха със смях и закачки. Заедно поплуваха под водата, после заслизаха все по-надолу, докато стигнаха до един град… подводен град!

С приближаването си Медуза виждаше десетки горгони, които плуваха грациозно в подстъпите на това удивително поселище, изградено от останки на потънали кораби. Многобройни скелети от изоставени плавателни съдове се съединяваха един с друг и образуваха жилищни сгради. На едно място големи тримачтови платноходи съседстваха със стари рибарски лодки в умела комбинация с приказен вид. Лесно се разпознаваха няколко шумерски кораба, няколко старинни дракара и доста търговски платноходи, каквито изработваха в Арнакеш. Окачени по къщите, платна и знамена на всякакви народи се люлееха свободно от морските течения. Малко по-наблизо Медуза забеляза, че всички плавателни съдове — от обикновения до най-едрия — бяха старателно запазени и съчетани, което създаваше впечатляваща гледка от преплетени коруби, парчета дърво или желязо, покрити с водорасли. От хиляди години горгоните работеха върху изграждането на този град. Тук бяха отгледали паркове с анемонии и пищни плантации с морски звезди и морски краставици. Имаше и няколко ферми за раци и други морски дарове, огромни рибни пасажи, отглеждани като стада овце, и множество стопанства за водорасли, сюнгери и корали. Имаше и немалко статуи на воини-минотаври, хора и хуманоиди в различни пози на атака или защита — и всички те имаха отпечатък на ужас върху лицата си. Тези някогашни вкаменени врагове сега служеха за декорация на града.

Групичката горгони навлезе в града и заплува към източния квартал. В тази част на града се намираха най-малките плавателни съдове. След като се промушиха между няколко пригодени за живот руини, приятелките минаха през люка на един прекатурен рибарски кораб и стигнаха до очарователен дом! За огромно нейно облекчение Медуза най-сетне можа да диша, защото излязоха от водата. С изключение на Медуза, която предпочете да остане права, другите насядаха по пода на единственото помещение на постройката.

— Сигурно се питаш защо има въздух тук, под хилядите тонове вода — каза една от горгоните.

— Да, тъкмо се чудех — отвърна Медуза. — Във всеки случай, приятно е. Не съм свикнала да си задържам дъха толкова дълго и ми се искаше да си поема въздух.

— Ще видиш колко хитро е измислено. Целият град е построен върху едно въздушно течение, което излиза от подземна пукнатина — това е една огромна подводна пещера, която непрекъснато освобождава кислород. Прадедите ни са намерили начин да събират този въздух и да го прокарат във всички останки от кораби. Само не ме питай как работи всичко това! Та така… Тук си в моя дом. Казвам се Дориуза. Доведохме те, за да видиш нашия град, това искахме да ти покажем! Не е зле, нали?

Все още под впечатлението на всичко видяно, Медуза кимна утвърдително. Ала умът й беше твърде зает с мисълта за приятелите, останали на повърхността, за да може да оцени това гостуване.

— Ще потърся нещо за ядене! — внезапно се обади една горгона и се хвърли във водата през люка.

— Обичаш ли ракообразни? — попита Дориуза гостенката си.

— Не зная. Обикновено ям насекоми! — отвърна Медуза.

— Уф, каква гадост! — едновременно възкликнаха горгоните.

— Истинска сухоземна диета! — присмя се Дориуза. — Тук ядем само първокачествена храна! Тя е на основата на морските дарове, които сами отглеждаме. Седни и си почини. Чувствай се като у дома си!

Медуза се настани върху голяма възглавница, изработена от корабно платно.

— Преди малко на повърхността — продължи Дориуза — се опитвах да ти обясня, че има няколко раси горгони. Но според легендата всички произлизаме от една майка, красивата Медуза. Предполагам, не ще научиш нищо ново, ако ти кажа, че всеки път, когато губим по една змия от косите си, се ражда нова горгона.

— Знам това наистина — потвърди Медуза, която внимателно слушаше.

— В нашата общност — продължи Дориуза — вземаме тези млади змийчета и ги поставяме в инкубатор. След това проследяваме всички етапи на растежа им, докато станат ето такива красавици като нас!

— Следователно, щом толкова много приличам на вас, вероятно съм се родила във вашия град! — възкликна Медуза. — Дълбоко в себе си знаех, че съм различна от онези отвратителни сухоземни горгони! А това означава ли, че няма да се превърна в чудовище, когато навърша деветнадесет години и половина?

— Не, ще останеш такава, каквато си — успокои я Дориуза. — Тази мутация се случва само при земните горгони. Ти си горгона от Мрачното море и никоя от нас не се видоизменя — нито в главата, нито в лицето!

— Но всичко това не обяснява как съм се озовала на сушата!

— Значи така. Преди много години земетресение, причинено от земната пукнатина, разруши инкубатора и десетки малки горгони, все още във вид на змийчета, бяха изпуснати в морето. Ти вероятно си една от тях!

— Което може да обясни много неща — продължи Медуза. — След това съм се озовала на някой плаж и магьосникът Кармакас ме е прибрал, отгледал ме е и ме е принудил да се включа в армията му от горгони. Другите никога не са ми казвали, че не принадлежа към тяхната раса! Правеха си с мен злобни шеги и ме унижаваха, задето бях различна! В действителност малко са ми завиждали.

— В живота — подхвърли Дориуза — трябва да знаеш кой си и откъде идваш, но на първо място трябва да си сит! Да ядем! Храната пристига.

Само след миг една горгона от групата се промъкна през люка с ръце, натежали от хранителни продукти. Всички се нахвърлиха върху храната.

Докато хрупаше раци, миди и скариди и дъвчеше анемонии, Медуза разказа на новите си приятелки за срещата си с Беорф в Брател велики. После заговори и за Амос и странната му мисия на Пазител на маските, отдели време на Лолия и нейните магии и описа приключението, което я бе довело тук, в Мрачното море. Разказа и историята на лурнетките и дори сподели с тях тайната любов, която младата магьосница изпитваше към Беорф. Увлечена от разказа на Медуза, Дориуза я обсипа с въпроси. Обитателките на подводния град никога не бяха пътешествали надалеч и външният свят ги вълнуваше и привличаше.

— А този Беорф — намеси се една горгона, — той много ли означава за теб?

— Да, обичам го много — прошепна Медуза и се изчерви. — Благодарение на него все още съм жива. Той е добър и верен приятел, който никога няма да се поколебае да изложи на риск живота си, за да помогне на останалите. Във времето, което прекарах с него, научих много за благородството на чувствата. Впрочем така искам да му помогна сега, но не зная как…

— Кажи, Медуза — попита Дориуза, — дали ние не можем някак да помогнем?

— Нашият дракар беше потопен от шумерите и приятелите ми сега са корабокрушенци върху импровизиран сал — обясни Медуза. — Понеже съм добра плувкиня, изпратиха ме да разузная дали наоколо няма остров, риф или кораб. Всъщност каквото и да е, стига да може да ги измъкне от бедата! Хубаво е, че ви открих, ала това с нищо не подобрява положението им. Не знам какво да сторя и съм на път да се отчая. Амос, Лолия и Беорф винаги намират решение на всичко, докато аз…

— Не се тревожи, сестричке — успокои я Дориуза, — ние ще ви се притечем на помощ! Изглежда, приятелите ти означават много за теб. Трябва да ти призная, че малко ти завиждам. Горгоните никога не успяват да се харесат на другите раси и ние сме принудени да живеем винаги скрити, в планините или в морето. Но ти си успяла там, където всички ние се провалихме! Съумяла си да накараш две човешки същества и едно човеко-животно да те обикнат и уважават! Заради това заслужаваш да ти помогнем.

— Имаш ли план? — развълнува се Медуза.

— При това много прост — продължи горгоната. — Ти спомена, че приятелите ти плават върху сал? Така ли е?

— Да, точно така.

— Значи ще го изтеглим до брега! Ако се впрегнем всички заедно, ще стигнем, мисля, до Южния бряг за по-малко от два дни. Ако сте съгласни, приятелки, предстои ни да преживеем истинско приключение! Да съберем провизии за нас и за корабокрушенците.

Горгоните нададоха одобрителни викове и се засуетиха по подготовката на спасителната акция. Викът на Медуза беше от радост — мисията й завърши с успех!

* * *

На сала Амос и Лолия очакваха завръщането на горгоната. Беорф се бе посъвзел от загубата на дракара и се тревожеше за Медуза.

— Трябваше да ме попитате, преди да я оставите да тръгне! — упрекна момчето двамата си приятели. — Тя е съвсем малка, а морето е толкова голямо. Сигурен съм, че е изпаднала в беда.

— Успокой се, Беорф! — сгълча го Лолия. — Медуза е и моя приятелка и аз вярвам в нея. Вярно, че я няма вече почти цял ден, но това не е повод да се отчайваме. Ако й се беше случила беда, сигурна съм, че щях да почувствам.

— Лесно е да се каже! — отвърна беоритът, разяждан от тревога. — Сигурно се е загубила в морето! Мисля, че понякога е неразумна, но най-вече е неопитна! Ако Амос беше тръгнал да дири помощ, щях да си спя спокойно. Амос Дарагон винаги постига целта си, но Медуза…

— Много ти благодаря, Беорф — леко изненадан отвърна Амос. — Значи никога не се тревожиш за мен?

— Е, тревожа се, но не е същото! — изгуби търпение Беорф. — Медуза е… тя е крехка…

В този момент се чу познат глас:

— Така значи, крехка съм била! — изсмя се горгоната, облакътена на ръба на сала.

— Уф, върна се! — въздъхна дебеланкото с облекчение. — Най-после ще съм спокоен.

— Отдавна ли си тук? — запита Лолия, много радостна, задето отново е с приятелката си.

— Достатъчно дълго, за да видя, че Беорф беше много разтревожен, а вие с Амос — не чак толкова!

— Като те гледам така радостна — добави Пазителя на маските, — сигурен съм, че ни носиш някакво решение! Но… ама… Ти имаш друг цвят! Сега си синя!

— И таз добра! — възкликна Беорф. — Надявам се, не е нещо сериозно?

— Не, ще ви обясня по-късно. Засега хванете тези въжета и се постарайте всички да се съберете накуп върху сала. Предлагам ви една малка разходка към брега!

Изведнъж Бартелеми ревна:

— Горгони! Тук, точно тук, под водата! Обкръжени сме от горгони! Твоята приятелка ни предаде, Амос! Нападат ни!

— Не е така! — загуби търпение Медуза. — Не съм ви предала! Това са приятелки и не се показват на повърхността само за да не застрашат живота ви и да ви превърнат в камък. Носят ви и храна, но… ако предпочитате, мога да им кажа да си вървят. Несъмнено можете да се справите и сам, господин велик и недоверчив рицарю!

Бартелеми се начумери и без да се извини, продължи с ирония:

— Трябва да предупреждаваш, малката, когато ни водиш от твоите приятелки. Ние, рицарите, сме свикнали по-скоро да ви режем главите, отколкото да ви се доверяваме!

— Ако си спомням добре — не му остана длъжна Медуза, — вие бяхте превърнат в камък много преди да отрежете дори една глава в Брател велики! Да не би да се лъжа?

Рицарят почервеня и едва преглътна яда си.

Минотаврите и горгоните също много не мелеха брашно заедно. Тази внезапна поява на морските създания напълно обърка човека-бик. Мино изпадна в силна възбуда и Амос трябваше да му каже няколко думи на неговия език, за да го успокои.

Въпреки междурасовото напрежение, горгоните и рицарите успяха да се сработят. Салът бе привързан със здрави въжета и групата на Дориуза започна да тегли корабокрушенците към Южния бряг. Медуза беше начело на плувкините, горда и щастлива, че е помогнала на приятелите си.