Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

17
Загадката на Енмеркар

Амос се раздели с Беорф с неохота и сам тръгна в посока към кулата.

Сърцето му бе натежало, той размишляваше върху упреците на приятеля си и сериозно се питаше дали Беорф нямаше известно основание. Питаше се как и кога е бил авторитарен, налагащ се или оскърбяващ. Прехвърляше наум някои събития, които може би бяха не твърде приятни за другарите му. Разбира се, мисията му на Пазител на маските си беше негова лична мисия и не засягаше по никакъв начин приятелите му. Въпреки това, те бяха пожелали да се присъединят към него, за да му помогнат. Следователно беше в известна степен нормално Амос да е начело на групата, да следва на първо място собствената си съдба, без непременно да иска мнението на всеки поотделно.

Пазителя на маските ценеше много Беорф и упреците му го бяха разтърсили. И то до такава степен, че забрави за глада и жаждата, а дълго се лута насам-натам из необятния палатков град, като не спираше да мисли.

Когато Амос се окопити, видя, че се намира пред голямата порта на Ал Баб. Входът беше толкова огромен, че през него спокойно можеха да минат десетина слона един до друг. Оттук се влизаше в храма, който бе в приземния етаж на кулата.

Тъкмо в този момент голяма процесия минаваше през портата и поклонниците с нетърпение очакваха да зърнат и великия първожрец. В този последен ден от тежките проклятия на Енки вярващите бяха подготвили голям празник за новия свят, с който да честват скорошното възраждане на цялата страна в светлината на единствения бог. Процесията официално откриваше празненствата.

Тези церемонии на обновлението щяха да започнат с великия благослов на самия Енмеркар в сърцето на храма на кулата. После, според традицията на страната, всички мъже символично щяха да се бичуват с напъпили клонки, като взаимно си пожелават добра реколта. Жените от своя страна щяха да закачат разни дрънкулки по клоните на плодните дръвчета с молитва за богат плод. Сгодените девойки щяха да се поръсят с няколко капки есенция от портокалов цвят, за да привлекат късмета към себе си, докато сгодените младежи щяха да заварят жилището си украсено с бодливи клони. Вечерта празненствата щяха да продължат под звуците на музика и в шумната врява на превъзбудените поклонници. Най-важната част от този ритуал щеше да е принасянето на дарове за жреца. Всяко семейство беше длъжно през деня да донесе подарък на Енмеркар, за да измолят чрез него милостта на Енки.

Първите поклонници от процесията изведнъж се изсипаха на една улица недалече от храма. Шествието беше обиколило града и сега се готвеше да влезе в кулата. Благочестивите вярващи носеха хоругви, изработени от брокат и с изтъкани божествени символи. Някои тържествени одежди представляваха пелерини от пера и дрехи в червено и жълто — емблема на царственост и святост. От кортежа се разнесоха религиозни песнопения и зяпачите се стълпиха от двете страни на улицата.

Амос, позагубен в тълпата, се вдигна на пръсти, за да види идващото шествие. Беше задушно. Всички се притискаха един в друг, зрителите от последния ред се бореха за по-добро място, докато тези от първия отчаяно търсеха глътка чист въздух.

Точно до Пазителя на маските един възрастен човек се почувства зле от горещината и припадна, като изпусна в ръцете на Амос клетка с гълъби. Мъжът се строполи на земята и бе стъпкан от тълпата. Момчето се опита да му помогне, ала безуспешно. Така си и остана, с дара от стария поклонник в ръце.

След това в края на улицата се появи Енмеркар в обсипана с цветя каляска, теглена от роби, и тълпата сякаш бе обзета от лудост. Викове и истерични крясъци се разнесоха от всички страни. Мистична треска бе обхванала вярващите, докато шествието приближаваше до големите порти. Амос бе блъскан, удрян и притискан както никога досега!

Точно в този момент една дребна коза, уморена да я тъпчат по копитата и изнервена от всеобщото безумие на хората, се вдигна на задните си крака и реши да се измъкне от тълпата с помощта на рогата си. Животното започна да разчиства пространство около себе си, а господарят й не успяваше да я укроти. Побеснялата коза наръга задниците на неколцина от зрителите, удари в коленете други, ухапа с все сила прасците на не един поклонник и накрая успя да се освободи от връвта. После препусна бясно напред с наведена глава.

Пътем животното се промуши между краката на Амос, като разкъса панталона му. Платът остана нанизан на единия рог и юношата изхвърча напред, на гърба на козата, направо в шествието. Полувъзседнал пощръклялото животно и загубил равновесие заради клетката с гълъби в ръцете си, Амос нескопосано и с кривене пробяга в галоп разстоянието до каляската на първожреца.

Под смеховете и ръкоплясканията на тълпата, яздещият направи няколко жалки опита да се освободи от ездитното си животно. Като се мъчеше да възстанови равновесието си, Амос подхвърли във въздуха клетката, която грубо се удари в лицето на Енмеркар. От удара се счупи върху носа на жреца и гълъбите се освободиха! Многобройни викове „браво“ отекнаха, за да приветстват възхитителната клоунада.

С облян в кръв нос, побеснелият жрец се надигна от седалката и ревна. Ужасените зрители си плюха на петите и входът на храма се опразни. Само за секунди тълпата се пръсна.

Най-сетне панталонът на Амос се откачи и момчето се откъсна от гърба на козата, направи три кълбета във въздуха и се приземи грубо по очи. Двама войници го сграбчиха и по заповед на Енмеркар му удариха здрав бой. Замаян и объркан, Пазителя на маските не можа да стори нищо в своя защита. Понесе ударите, без да разбира какво му се случва. За негово щастие маската на земята го защити от силните юмручни удари и ритници, които можеха да разкъсат някои жизненоважни органи. Закрилата на двата камъка на силата също го запази от мозъчно сътресение. Войниците оставиха Амос проснат на земята, покрит със синини и в полусъзнание.

Докато първожрецът влизаше в храма на Ал Баб, погледът му случайно се спря на загадката, която бе наредил да изпишат на стената: „Трябва да дойдеш, яздейки, и все пак да не яздиш, да ми донесеш подарък и да не ми го донесеш. Всички ние, малки и големи, ще излезем да те посрещнем и ти ще трябва да накараш хората да те приемат, но и да не те приемат“.

Прозрение озари ума на жреца.

„Момчето отпреди малко яздеше козата, но не я яздеше наистина — помисли си той. — То галопираше на гърба на животното, с единия крак във въздуха, а с другия — по земята. Хм… Това хлапе след това ми хвърли в лицето подарък, който веднага отлетя. Както в загадката, той ми донесе дар, но в същото време не го донесе! На всичко отгоре, пред вратите на храма тълпата го посрещна с радост, а после побягна. Хората го приеха, но и не го приеха!“

Енмеркар поразмишлява още известно време.

„Но това е невъзможно! — каза си първожрецът. — Как един толкова хилав младеж може да е заплаха за Ал Баб и да посегне на живота ми?“

В действителност Енмеркар очакваше пристигането на велик воин или наемник. Представяше си враг, чиито мощни армии ще завладеят околните земи и ще обсадят кулата. Някой, който ще пристигне с гръм и трясък, ще разбие портите на Ал Баб и ще му заповяда да се подчини! Или пък могъщ магьосник, дошъл от далечните земи на Изтока! Първожрецът беше готов да се бие срещу свиреп противник със свръхчовешки способности, надарен с извънмерна сила, но не и срещу… дете!

Той се поколеба още няколко секунди, а после, като си припомни току-що протеклите събития, прочете още веднъж загадката на глас. Каза си: „Защо да поемам риск? Ако този младеж наистина е заплаха за мен, по-добре ще е веднага да го премахна. Да бъдем разумни!“

Жрецът се обърна към един от войниците и заповяда:

— Доведете момчето отпреди малко в покоите ми на седмия етаж! Знаете ли за кого говоря? За онова момче, което набихте пред входа на кулата. Завържете го добре и го оставете в приемната ми. Аз ще се заема с него след тържествата по случай възраждането.

 

 

— Но къде е той? — разтревожи се Беорф. — Трябваше да е тук!

— И аз съм нетърпелив да го видя! Но всяко нещо с времето си — опита се да успокои ученика си Сартиган.

— Нали му казах да ме чака при входа на града, точно след постовия! — настоя дебеланкото, на ръба на отчаянието. — Ако му се е случило нещо, цял живот няма да си простя!

— В моята страна се казва, че с време и с търпение черничевият лист се превръща в коприна — обяви самодоволно Сартиган.

— И какво означава това? — малко объркан запита Беорф.

— Всъщност не знам — призна учителят. — Но намирам, че звучи превъзходно на вашия език. Е, да… Ето какво предлагам засега. Ти ще занесеш на приятелите ти храната, която носим. Те навярно са много гладни и жадни! През това време аз ще се поразходя из града. Възнамерявам да открия Амос колкото може по-бързо. После ще го заведа при майка му и заедно ще я освободим от тъмничарите й. Всичко ще стане много бързо! Под прикритието на нощта ще се присъединим към вас на хълмовете отвъд пасищата. Какво ще кажеш?

Беорф въздъхна и кимна. Щеше му се да намери Амос и да му се извини час по-скоро за лошото си поведение и малко оскърбителните си упреци. Беоритът искаше сам да оправи нещата и ако може, всичко да заличи и да започне на чисто. Но Сартиган предлагаше най-доброто решение и планът му беше превъзходен. В края на краищата учителят познаваше града по-добре от всеки друг и знаеше как да забаламоса пазачите на роби.

— Добре — въздъхна примирено Беорф. — Ще отида при другите и ще чакам да дойдете.

— Знаеш ли, мой млади ученико — шеговито продължи старикът, — приятел е човек, който знае всичко за нас… и който въпреки това ни обича! Амос те познава добре и знам, че вече ти е простил.

— Това не пречи да съм изпълнен с угризения — искрено призна дебеланкото.

— Тогава нека ти разкажа историята за тигъра и лъва, които живеят в моята страна — започна Сартиган. — Те били стари приятели, защото се познавали от малки. Не знаели, че тигрите и лъвовете естествено се недолюбват. За тях красивото им приятелство не било нещо необикновено: било нормално и просто, обичайно и удобно. Живеели заедно в голямата гора на един мъдър отшелник и по цял ден се припичали на слънце. Ала въпреки взаимната им симпатия, те все пак били различни и в един следобед се скарали лошо. Тигърът настоявал, че студът се причинява от луната, която минава от фаза „пълнолуние“ към „новолуние“. Лъвът твърдял обратното, подкрепяйки думите си с мощно ръмжене. Разпрата се разгорещила и спорът бил решен от отшелника. Той им казал, че студът идва във всички фази на луната и че в действителност северният вятър донася леденостудения бриз. Така да се каже, и двамата грешали. Всъщност тигърът и лъвът се били скарали за едното нищо. Но това не било толкова страшно, защото те дълго време се забавлявали с този инцидент и още повече заздравили връзката помежду си.

— Е, и? — попита Беорф, неспособен да открие сам поуката.

— Тази история — търпеливо обясни учителят — ни показва, че за приятелите най-важното нещо не е дали грешат, или са прави. Най-важното е да се живее в единение, без крамоли. Температурата се променя… но приятелството остава.

— Значи аз няма за какво да се кося.

— Иди да занесеш храна на останалите ти приятели — заключи Сартиган. — Аз ще се заема да открия Амос и да освободя майка му.