Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

3
Владетелят разказва за себе си

Нощта се бе спуснала над Мрачното море и Кутубиа бен Гелиз наблюдаваше звездите, за да се ориентира. Мино все така спеше, а рицарите се готвеха да последват примера му. Лолия тихо си приказваше с Медуза, докато Беорф, още на кормилото, се прозяваше така, сякаш челюстта му всеки момент ще се откачи. Вятърът почти бе утихнал и „Мангуста“ бавно полюшваше екипажа в ритъма на лекото движение на вълните. Под бледната светлина на кръглата луна топлата и влажна нощ предразполагаше към разговори и откровения.

— Както знаеш, Амос, когато ти напусна Брател велики и се отправи с Жюно към Берион — припомни му Бартелеми, — аз поех управлението на столицата и започнахме да възстановяваме града.

Наведен над перилата и с поглед, зареян в далечината, Бартелеми продължи да разказва на Пазителя на маските за перипетиите, които по-късно бяха довели него и хората му в Арнакеш.

— Горгоните бяха разрушили града изцяло — говореше той — и жителите здраво запретнаха ръкави, за да възродят града от пепелищата. Жюно ни оказа безценна помощ, като ни изпрати майстори-зидари, работници и най-вече — много пари, необходими за възстановителните работи. След това бързо възвърнахме мястото си в търговията на областта и подновихме връзките си с другите кралства. Вечно ще съм признателен на Жюно за помощта му и с удоволствие щях да му го кажа, ако… ако беше между живите.

— Лъжеш се, Бартелеми, той е жив и здрав! — увери го Амос. — Аз го освободих от гоблините по време на войната в Рамусбергет. Берион също бе сринат до основи, но не от горгоните, а от червеношапковците. Последния път, когато видях Жюно, той се връщаше в града си, за да го възстанови.

— Така ли? Чудесно! — възкликна Бартелеми. — Най-сетне една добра новина! Нали тъкмо докато препускахме към Берион, за да му се притечем на помощ, попаднах като хлапак в ръцете на гоблините. По-късно ще ти обясня. Та както ти казвах, бяхме започнали възстановяването на Брател велики и нашият крал дори реши да ни посети няколко седмици след освобождаването…

— Мислех, че ти си единственият владетел в Брател велики — учуди се Амос.

— Така е, но ние сме част от федерация на кралства, която надхвърля страната на Рицарите на светлината — обясни владетелят. — Брател велики е една от столиците на обединени в съюз петнайсет кралства, в които господари са рицарите. На всеки десет години избираме върховен владетел от едно от тези кралства. Тази структура позволява по-добър търговски обмен и ни осигурява превъзходна защита на териториите. Е… не беше кой знае каква защита срещу горгоните и червеношапковците, но трябва да се съберем, за да обсъдим тази тема по-подробно.

— Другите кралства също ли са в ръцете на гоблините? — с повишен интерес попита Амос.

— Не — отвърна Бартелеми. — Само Берион бе тежко засегнат. Останалите столици устояха и скоро гоблините бяха изтласкани на север. Проклети гоблини! Когато Берион бе нападнат, пощенски гълъби ни донесоха известия за надвисналата беда. С двадесетина от хората ми незабавно тръгнах на разузнаване, ала бях подценил силата на врага. Имахме един ден преднина пред армията ми — тя също бе на път към Берион, — когато един батальон червеношапковци връхлетя върху нас. Шестима от рицарите ми паднаха в бой с тези чудовища и… понеже бяхме по-малобройни, взеха ни в плен. После тези твари ни превърнаха в роби и трябваше да им слугуваме, сякаш са крале. Биеха ни с камшици и ни изтезаваха, унижаваха ни и ни оскърбяваха! Кълна се, че ако открия начин да си отмъстя на тези създания и на нечистата кръв, която тече във вените им, аз… кълна се… че…

Очите на Бартелеми се напълниха със сълзи, ала той се прокашля, за да ги прикрие. Като помълча известно време, продължи:

— Само да знаеш на какви ужасии са способни тези изверги… това е… невъобразимо. И аз… благодаря ти… задето ни измъкна оттам. Признателен съм ти много.

— Това си е в реда на нещата, Бартелеми, и ти щеше да направиш същото за мен.

— Да, разбира се, че щях да постъпя така — потвърди рицарят и продължи: — Червеношапковците ни отведоха в Арнакеш, за да ни продадат и да се сдобият с по-хубави оръжия. Говори се, че въпреки разгрома им в Северните кралства, те все още са многобройни и чакат само някой добър главатар да обедини отделните им кланове. Мнозина твърдят, че техният дракон не бил умрял и все още дишал в Северната планина. Трябва съвсем да си загубил ума си, че да вярваш в дракони!

Амос продължи да мълчи и предпочете да не говори на Бартелеми за Мелстрьом. Въпреки доверието и приятелското чувство, което изпитваше към владетеля на Брател велики, Пазителя на маските прецени, че сигурността на младия дракон зависи най-вече от пазенето в тайна на неговото съществуване. Той си спомни за яйцето, което бе донесъл от пещерата на Древния, и за малкото създание, което вече набираше сили в старата подземна крепост на хълма край Упсгран. Младият дракон, оставен на грижите на Гезер Михсон, растеше в пълна секретност.

— Надявам се скоро да се върна в Брател велики — въздъхна Бартелеми. — Толкова работа имам да свърша за хората ми…

— Ще се върнем, няма да се бавим — увери го Амос. — А с нас ще бъдат и майка ми Фрила, и моят учител Сартиган.

— Да, имаш право, трябва да запазим надежда. Е, отивам да заместя Беорф на руля — каза рицарят, за да приключи разговора. — Уговорихме си график за дежурства и на мен се пада да поема първата нощна смяна.

— Да, разбрах. И понеже аз не съм дежурен тази нощ — развесели се момчето, — ще спя за двама!

Бартелеми се усмихна и отиде да смени беорита.

Амос стоеше облегнат на перилата, загледан в танца на вълните под лунната светлина. Не остана сам задълго, защото дойде Лолия и застана съвсем близо до него.

— Е, как си? — попита го тя.

— Много добре — отвърна момчето и я перна по рамото, за да я ядоса.

— Ей, да не би да ти се иска да се биеш? — върна му удара Лолия.

— Във всеки случай не и с теб! Ти си прекалено силна за моите нищожни умения.

— Вярно, че си от слабичките! — подкачи го отново Лолия. — Мога да ти счупя костите с едно шамарче.

Амос се позасмя, а и раменете на Лолия започнаха да потрепват. После двамата се спогледаха с крайчеца на окото и без повече да се сдържат, избухнаха в смях. Умората от деня си бе взела своя пай и известно време те искрено се забавляваха.

Когато възвърнаха сериозността си, Лолия се прокашля и каза:

— Знаеш ли, Амос, преди малко си говорехме с Медуза и тя ме посъветва да… как да кажа… Каза ми, че… аз трябва…

— Какво се опитваш да ми кажеш? — с усмивка я прекъсна Амос. — Нямаш навик да говориш със заобикалки. Бих казал дори, че обикновено си твърде пряма! Нещо притеснява ли те?

— Да… ъъъ… не. Ами нали разбираш… — поде Лолия, все по-неуверено. — Доста е трудно да се каже и се боя, че ще пострада приятелството ни. Ами нали при първата ни среща в Берион, когато бях под въздействието на драконита, ти ме спаси и оттогава така и не успях да ти се отблагодаря…

— Напротив — възрази Амос. — Благодари ми, даже няколко пъти…

— Не, не е това — прекъсна го Лолия. — Как да ти кажа… Щом видя състоянието, в което бях изпаднала, ти веднага разбра какво трябва да направиш. Помня, че много бързо измъкна камъка от гърлото ми и така осъзнах, че съм била във властта на барон Самди! Не ти ли се струва, че твоята интуиция означава нещо по-специално?

— Ами щом повдигна този въпрос — отвърна Амос, — трябва да ти призная, че често се връщам към онази история. Точно след приключението в Берион сънувам странни сънища, в които ям златна ябълка, а след това избухвам в силна светлина. В тези сънища понякога виждам един чернокож елф с бели коси, сгушен във фотьойл, който ми протяга ръка. В крайна сметка все още не мога да разбера защо в онази утрин, когато ти пристигна, зъбите ми бяха съвършено черни.

— Не мислиш ли, че това е знамение? — Лолия нервно оправи косите си.

— Да, да — съгласи се Амос замислено. — Вярно, тези сънища наистина сякаш са пълни със символи…

— Добре, съгласна съм, обаче виж… Не исках да кажа точно това — заекна девойката. — Искам да кажа, че се завърнах при теб заради някои сънища, които ми посочиха, че мястото ми не е при догоните, а и защото в едно видение разпознах майка ти. Върнах се също и за да… заради… защото аз те… аз съм…

— Да? Ти си…? — окуражи я момчето, все по-заинтригувано.

— Ами да, така е… всъщност аз съм влю… в… в… вечна твоя приятелка, ето това е! Аз съм вечна твоя приятелка! — завърши най-после Лолия, не намерила сили да признае любовта си.

— О! Ами и аз съм „вечен твой приятел“ — отвърна Амос и й намигна. — Чуй ме, много се радвам, че си тук. Уверявам те, че твоето приятелство ми е много скъпо и няма защо да се боиш да ми го признаеш.

Очевидно Амос не бе схванал посланието на Лолия, но тя все пак се усмихна, като се питаше защо не бе успяла да разкрие тайната си. Искаше й се да му каже, че се е върнала от догоните, защото животът й далече от него изглеждаше безцветен и ненужен. Желаеше той да узнае колко важен е за нея и че още от първата им среща сърцето й биеше само за него. Младата магьосница се бе опитала да скрие чувствата си, но Медуза скоро бе забелязала щастливото й изражение. Накрая Лолия се довери на приятелката си, която я посъветва да разкрие чувствата си пред Амос. Младата тъмнокожа девойка, която иначе умееше да прави татуировки, да общува с духове и да разговаря с мъртвите, не бе успяла да се пребори със страха си да не стане за присмех и да претърпи унижение, като се разкрие.

Откакто се бе върнала при Амос, Лолия често изпитваше неразположение заради привличането, което Пазителя на маските упражняваше върху нея. Често я болеше глава, сърцето й биеше до пръсване, а стомахът й постоянно беше сбит. Ту нямаше апетит, ту разкъсваше храната като ламя. Освен че страдаше от безсъние, когато успяваше да заспи, сънищата й често бяха населени с ужасяващи създания и страховити чудовища, изпълзели от дълбините на съзнанието и. Да не говорим за изтръпването, гаденето и главозамайването, които идваха на пристъпи, когато Амос я гледаше или, още по-лошо, когато я докоснеше.

Амос нахлуваше в мислите й по начин, който тя не можеше да контролира, и може би понеже знаеше, че е още твърде малка, за да се хареса на Пазителя на маските по друг начин, освен като приятелка, магьосницата се люшкаше между надеждата любовта й да бъде споделена и желанието й да остане равнодушна. Освен всичко това, страхът, че чувствата й може да отблъснат Амос, я занимаваше твърде много. Емоциите й я поглъщаха изцяло — като във въртележка, в една и съща минута тя преминаваше от възбуда до крайно отчаяние. За девойката с абаносова кожа вече беше трудно да се съсредоточава и да изпълнява магиите си както трябва. Умът й беше другаде и духовете мигом й обърнаха гръб.

— Е, аз отивам да спя! — прозя се Амос. — До утре, Лолия… и лека нощ. А, да! Беорф е подредил завивките в задната част на кораба. Да ти извадя ли една?

— Да, много мило. О, я недей! Остави, ще отида да си взема сама — отвърна девойката, все още смутена. — И аз скоро ще си легна… Аз… аз… ще остана тук още малко… Значи до утре. Лека нощ!

Загледана в танцуващите около дракара вълни, Лолия изпусна една въздишка в лунната нощ. Бе пропуснала чудесен случай!