Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

5
Атаката в Мрачното море

Екипажът на „Мангуста“ се събуди от яростен рев. Мино виеше и тропаше с крака в средната част на кораба. Два огромни шумерски кораба, оборудвани с таран на носа, се движеха с голяма скорост право към тях. Дежурният рицар бе заспал на руля и никой не бе вдигнал тревога, преди минотавърът да усети неминуемата катастрофа. Беше повече от ясно, че двата плаващи гиганта щяха да потопят малкия дракар и никой нямаше да оцелее.

Изтръгнат от съня си от рева на бикоглавия, Амос схвана тутакси сериозността на обстановката. Той се съсредоточи, за да използва умението си да контролира вятъра и да създаде силна вихрушка, която да изведе кораба в безопасност. Докато силните въздушни маси се надигаха, Беорф се хвърли към кормилото и се опита да насочи „Мангуста“ успоредно на шумерските кораби. Въпреки бързите реакции на двете момчета, техните спасителни действия се оказаха несполучливи. Магическите способности на Пазителя на маските не можаха да отместят достатъчно бързо дракара и първият шумерски кораб грубо се блъсна в него.

Таранът на противника разби перилата на „Мангуста“ и Беорф бе изхвърлен във водата. Задната част на кораба бе изтърбушена под натиска на вражеския кораб, което принуди и останалата част от екипажа да вземе студена баня. Единствен Мино, сграбчил мачтата, се задържа на палубата. Ужасен, той стана свидетел на разрушителната атака на втория кораб, който с тарана си разби „Мангуста“ на хиляди парчета.

Под противните радостни възгласи на шумерите двата плавателни съда продължиха пътя си, без дори да помогнат на корабокрушенците. Зашеметен, но с глава над водата, Амос бе разпознал върху единия от корабите Лагаш Ур Нану. Докато минаваше край него, търговецът на роби бе поздравил момчето с иронична любезност. „Сега сме наравно! — сякаш казваше той. — Така е!“ Амос бе отнел неговия роб минотавъра, но той от своя страна бе потопил дракара му. Сметките бяха изравнени и за Лагаш справедливостта бе възтържествувала. Най-сетне шумерските кораби се стопиха в далечината, оставяйки след себе си осемнадесет кандидат-удавници.

Като плюеше вода, Бартелеми нареди на хората си да съберат колкото може повече от плуващите на повърхността предмети. Дървени каси, бъчонки, дъски от обшивката, парчета от палубата, дори дървената скулптура на мангуста от носа на кораба — всичко можеше да бъде използвано за направата на сал. Колкото до Мино, той не умееше да плува и продължаваше да стиска мачтата, докато Кутубиа бен Гелиз, който плуваше до него, му повтаряше безспир:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Кълна ти се. Това е невероятно!

Жаждата на младия водач на туристи за бурни приключения бе повече от удовлетворена.

Сред останките от кораба Лолия намери чантата си с магически съставки, която се бе задържала на повърхността благодарение на въздуха в шишенцата. За щастие записките й бяха съхранени!

Сграбчил фигурата от носа на кораба си, Беорф бе потънал в дълбоко отчаяние. Той бе обикнал „Мангуста“ от пръв поглед още щом я зърна в пристанището на кралството на Харалд Синия зъб. Оттогава страстта му към този кораб се бе засилила. Сега дракарът му беше на парчета, пръснати на дъното на далечно море, и никой не можеше да го сглоби отново. Необратима загуба! Това беше първият му дракар, първата любов за един млад капитан и беоритът едва се удържаше да не заплаче. Мъката от бедата го парализираше и не му позволяваше да мисли нормално. Обикновено силен и смел, сега Беорф приличаше на малко дете, счупило любимата си играчка.

— Какво ще правим? — обърна се Бартелеми към Амос.

— Първо ще се опитаме да построим сал, на който да можем да се редуваме да почиваме — предложи Пазителя на маските. — Мисля, че сме обречени да прекараме доста време в това море. Острови не се виждат, а брегът е твърде далече, за да се опитваме да го достигнем с плуване.

— Съгласен съм — каза рицарят. — Трябва всички да можем да поспиваме. Трябва да измислим и как да помогнем на минотавъра да плува. Погледни го! Както се мята, за да се задържи на повърхността, много скоро ще загуби сили и ще потъне като камък.

— Аз ще се заема — отзова се незабавно Амос. — Ще му измайсторя нещо като юзда от въжетата, които плават наоколо.

Като използваме тези две бурета, Мино ще има на разположение две шамандури, които ще задържат главата и раменете му над водата. Освен това само аз мога да го разбера с моите кристални уши и… О! Неее! Ушите ми! Бях ги сложил в чантата, а… чантата ми потъна!

Амос трескаво се заоглежда. Личните му вещи бяха отишли на дъното.

— Беорф! — провикна се Амос. — Успя ли да си спасиш кристалните уши?

— Нищо не можах да спася — отвърна с покрусен глас момчето. — Вече нямам нищо, Амос. Загубихме всичко, дори камилите.

— О, не! — посърна Амос. — Сега какво ще правим? Без кристалните уши не мога да разговарям с Мино и въобще… те са много важни за мен.

— Бих искала да ти помогна, Амос — доплува при него Лолия, — но и мен събитията ме изненадаха. Ние сме загубени в морето и макар че упорито търсих някакъв изход, не виждам как ще се измъкнем от бедата. В подобна ситуация магията ми е безполезна.

— О, не… — в гласа на Амос пак прозвуча тревога. — Сетих се, че съм изгубил и книгата „Ал-Катрум, териториите на мрака“. Тя беше там, при вещите ми, точно до червената кутийка с кристалните уши.

— Знаете ли какво ви е нужно? — намеси се на свой ред Медуза, като заплува към тях. — Една добра приятелка, която умее дълго да задържа дъха си! Късметлии сте, защото тя е пред вас!

— Какво искаш да кажеш? — погледна я Амос с очи, пълни с надежда.

— Искам да кажа, че ще се спусна на дъното и ще се опитам да събера вещите ви — отговори му тя. — Още не познавате добре горгоните, приятели! Ние сме и водни същества с удивителни умения, за които нямате представа, както изглежда. Забравихте ли, че имам ципести крака и те не са само украшение?

— Но… Медуза… тук е много, много дълбоко — каза Амос, зяпнал от учудване.

— Във водата — започна да обяснява Медуза — използвам крилата си като два огромни плавника, с които се изтласквам. Мога лесно и бързо да се спусна в дълбините на морето. Е, да се гмуркам ли?

— Медуза, опасно е, но съм сигурен, че можеш да се справиш! — възкликна Амос.

— Е, тогава доскоро! — рече горгоната и се гмурна към дъното.

— Удивителна! Тя е удивителна! — каза Бартелеми, когато Медуза изчезна във водата.

— Да, невероятна е! — съгласи се Пазителя на маските.

— Как да кажа… — поколеба се рицарят. — Никога не съм и помислял, че една горгона може да си предложи услугите на друг. Изглежда, съм виждал тази раса само в най-лошата й светлина и аз…

— Защото Медуза е нещо специално — прекъсна го Лолия. — Ако умееш да гледаш отвъд зелената й кожа и косите й от змии, ще откриеш едно мило момиче, чувствително и много отзивчиво.

Докато на повърхността течеше този разговор, Медуза навлизаше все по-дълбоко в Мрачното море. Тласкана от водните си криле, тя скоро стигна дълбочина, невъзможна за човешките същества. Тогава изпусна малко въздух, за да възстанови налягането в дробовете си, след което се гмурна още по-надолу. Миг по-късно смъкна лурнетките си, за да вижда по-добре в сгъстяващия се мрак. Очите на Медуза можеха да вкаменяват смъртните, но имаха и други способности. Под водата зениците й се превръщаха в две кръгли жълти топчета, които можеха да виждат в тъмното. Промяната се извършваше автоматично веднага щом бъдеха подложени на налягане под водата.

Медуза беше вече на няколко метра от дъното. Огледа наоколо и съзря вещите на Амос и Беорф. Пясъчното дъно бе осеяно и с многобройните останки от „Мангуста“. Наоколо имаше делви, все още пълни с храна, както и огромно количество метални парчета от дракара. Без да губи повече време, горгоната грабна чантите на приятелите си, ала тъкмо се готвеше да се издигне, когато забеляза малко по-нататък останките от огромен боен кораб. И понеже все още можеше да задържа дъха си, Медуза реши да отиде и да хвърли един поглед.

С няколко удара с крила и крака тя се озова край останките. Корабът явно лежеше тук от векове и бавно се разпадаше, покрит от невъобразимо дебел слой водорасли. Когато се приближи, горгоната забеляза, че твърде малко риби са направили обиталищата си вътре и само два-три рака се обезпокоиха от присъствието й. Медуза влезе през голям отвор в кила на кораба и заплува във вътрешността на разпадащия се корпус. Като поразмисли, заключи, че такава зейнала дупка не може да е причинена от атаката на един таран, както се бе случило с „Мангуста“. Почти навсякъде върху корпуса бяха пръснати мечове и други части от оръжия, разядени от морската вода. Имаше и много говежди черепи, както и впечатляващо количество сандъци, бъчви, мебели и… огледала!

Огледала! Медуза потрепери и бавно отстъпи. С горгоната щеше да е свършено, ако за зла беда погледнеше в някое от тях! Както се връщаше заднишком, тя сграбчи един тежък кръгъл предмет с размери на голяма чиния. Без дори да погледне какво държи, горгоната с всичка сила се заизкачва към повърхността. И бездруго кислородът й беше на свършване и дробовете й се нуждаеха от дълбока глътка въздух. И така, отличната плувкиня уверено се насочи към светлината.

Когато измина половината разстояние, Медуза си постави отново лурнетките и след няколко мига изскочи на чист въздух и пое дълбоко дъх.

— Ето! Това са твоите вещи, Амос! — подвикна тя и му подаде каквото носеше. — Виж, намерих и нещата на Беорф.

— Леле! — възкликна Пазителя на маските. — А аз си мислех, че завинаги съм загубил и книгата, и кристалните уши.

— Намерих и това!

— Какво е? — полюбопитства Лолия.

— Беше в останките от потънал кораб — обясни горгоната, докато показваше странния предмет. — Там имаше и много сандъци, бурета, ръждясали оръжия и доспехи, които са неизползваеми. Тъкмо си казвах, че трябва непременно да се гмурна втори път, за да разгледам по-внимателно, когато видях невъобразимо количество огледала! И кому са били нужни толкова много? Може би корабът е бил търговски…

— А случайно между останките да имаше няколко черепа на крави, волове или бикове? — попита Амос и взе чудноватия предмет от ръцете на Медуза.

— А… ама… ти как отгатна? — втрещи се горгоната. — Да, имаше десетки черепи!

— Просто така, интуиция — замислено измърмори Амос.

Предметът, който Пазителя на маските държеше в ръце, приличаше на кръгъл диск, върху който бяха издълбани рунически знаци. В центъра имаше много голям бледорозов скъпоценен камък, оформен с връхче. Очевидно дискът беше предназначен за връх на жречески жезъл. Амос затърка с все сила по периферията на камъка и видя как се появиха малки калиграфски изработени надписи, които, изглежда, разказваха историята на расата на минотаврите.

— Позволяваш ли малко да го задържа у себе си? — помоли той Медуза.

— Колкото искаш — отвърна горгоната. — Зная, че е в добри ръце! Обаче не го изпускай. Нямам никакво желание да се гмуркам отново към онзи ужасен кораб с огледала.

— Оставям го на сигурно място в тази малка празна бъчонка — каза Пазителя на маските. — Понеже тя няма да потъне…

В този момент ги прекъсна Бартелеми, който плуваше към Амос.

— Салът е завършен! Кутубиа вече се качи да го изпробва, изглежда здрав. Може да поеме половината от нас едновременно. Както каза ти, предлагам да го използваме на групи, като се редуваме.

— Да, мисля, че това е най-доброто решение — одобри Амос. И момчето се обърна към горгоната:

— Ще ни помогнеш ли още, Медуза?

— С удоволствие — гордо отвърна девойката, доволна, че може да е полезна на приятелите си.

— Понеже си отлична плувкиня, моля те да отидеш да провериш дали наоколо няма да се намери някой остров, риф или пък кораб, който да плава по тия места. Трябва да открием начин да се измъкнем оттук. Няма да издържим и седмица върху този временен сал.

— Добре! — каза Медуза, решена да спаси всички. — Обещавам да намеря помощ, Амос.

С умел плясък с крака горгоната напусна приятелите си и изчезна под водата.