Брайън Перо
Гневът на Енки (16)

15
Мракът и първородните

Има неща, които смятаме за даденост, и събития, които не ни изненадват. Светлината на слънцето е нещо такова. За всеки е нормално да види как всяка сутрин слънцето изгрява и всяка вечер залязва. Светлината е част от живота: тя прогонва тъмнината, стопява сянката и пробива непрогледността на мрака. При много народи светлината е символ на познанието и пречистването, на живота и реда. Само когато тя изчезне и на нейно място се настани мрак, отсъствието й води до хаос.

За първи път в историята на света, в този осми ден от гнева на Енки, слънцето отказа да изгрее!

По цялата земя се възцари ужас. Хората от всички континенти изпаднаха в непреодолим страх от вечната нощ. Дневните създания, които черпят силите и жизнеността си от слънцето, паднаха на колене и замолиха боговете си да проявят милост. Храмовете и светилищата се изпълниха с тревожни вярващи, които изискваха обяснения от жреците. Градските улици се опразниха, настъпи времето на нощните създания.

Панически ирационален страх обхвана всички кралства на хората и предизвика всеобща тревога. Страхът от смъртта се разпространи като прашен облак из много големи градове и стотици жители бяха обхванати от пристъпи на временна лудост. Хората се хвърляха от мостове с отчаяни крясъци, а цели семейства, обхванати от мисълта, че са осъдени да изчезнат, слагаха край на живота си по най-ужасен начин. Много религиозни култове направиха жертвоприношения с хора и животни, за да се върне светлината, а мнозина решиха, че боговете окончателно са ги изоставили.

Тогава из четирите краища на света започнаха да се разнасят най-невероятни теории. Говореха, че чудовище с извънредно голям ръст било погълнало слънцето. На изток го описваха като хищен дракон, а на юг твърдяха, че бил тигър, дошъл от небето. Вярваха също, че великаните и титаните са се завърнали. Може би тези първи обитатели на земята, прогонени от боговете, искаха да възвърнат мястото си в света?

За да събудят задрямалите божества и героите от стари времена, цели градове започнаха да удрят едновременно тенджери и тигани, мечове и щитове и да бият камбаните на храмовете. Ала призивите към доблестните демиурзи, към легендарните герои и юнаците от различните вярвания и религии останаха без отговор. Според мнозина фаталисти злото вече бе победило и всеки опит да се избяга от хватката му беше безполезен.

Поетите и художниците провидяха в дългата нощ резултата от любовна игра между слънцето и луната. Един велик писател описа в сонет, че бляскавите влюбени си играят на криеница и че слънцето се е скрило, за да изненада любимата си. Той обяви, че от тази страст ще се родят нови звезди — миниатюрни светлинни точици, които ще растат и един ден ще заместят родителите си.

Гезер Михсон, който все така бдеше над Мелстрьом, не чу паническите викове и не прочете нито една поема. Той се възползва от нощта и за първи път изведе питомника си от пещерата. Беоритът знаеше, че младият дракон има нужда да разгъне крила и да полети около Упсгран. И понеже слънцето не изгряваше, никой нямаше да види как огненият звяр кръжи в небето. За Гезер този дълъг ден без светлина бе най-хубавият ден в живота му. Той дълго се любува на сянката на Мелстрьом, който се забавляваше във въздуха, като си измисляше пируети и плонжове в морето.

От своя страна Харалд Синия зъб извика своите главнокомандващи и поиска бързо да се подготви експедиция към планината Рамусбергет. Дали проклятието не излизаше наяве? Кралят бе длъжен да осигури безопасността на своите територии и понеже никой не знаеше какво трябва да се направи, за да се върне слънцето, той изпрати отряд храбри викинги да търсят отговора.

По-нататък, на острова на Фрея, Флаг Мартан Мак Хеклагроен — вождът на луриканите, реши, че това е злобна хитрина на богинята спрямо неговия народ. Според луриканите бе дошъл моментът да си възвърнат земята и пълната си власт върху нея. В тази дълга нощ те прогониха Фрея от острова и започнаха нов живот. Както по-рано, щяха да строят къщите си на повърхността и да оставят конете да препускат всеки ден. Флаг заповяда незабавно да се разтрошат долмените на богинята като първа стъпка към освобождаването на народа му!

В Берион Жюно отиде при портите на гората Тарказис, за да се срещне с феите. Владетелят търсеше обяснение за явлението и Гуенфадрил може би щеше да му даде такова. За съжаление се натъкна на мълчание. Никой не му обърна внимание, тъй като феите се бяха събрали на съвет и вече обсъждаха проблема. Няколко кралици на обширни територии се бяха материализирали в Тарказис и обсъжданията вървяха сред възцарил се страх. Дали това не беше завръщането на големия цикъл на лунните същества? Или атака на силите на мрака? Никой не бе видял и най-малък знак за това.

Дебелият владетел на кралство Омен — Едонф, заповяда на глашатая да обяви, че рибарят, който е уловил слънцето, трябва незабавно да го върне на мястото му. Действително местните легенди разказваха историята на един рибар, който веднъж, без да ще, уловил слънцето в една от мрежите си. И тъй като си мислеше, че това е бил реален факт, а не приказка за лека нощ, Едонф изпрати хората си да претърсят всеки дом и всеки кораб. Стражите му не откриха нищо и трябваше да изтърпят ругатните на господаря си. Дебелият владетел заповяда след това в най-кратък срок да му доведат Амос Дарагон. Подозираше, че той стои в дъното на тази работа. Напомниха на Едонф, че момчето е заминало много отдавна и преди да си отиде, го е освободило от тежестта на доста златни монети. Господарят си спомни събитията и почервенял от гняв, получи сърдечна криза. За негово щастие оцеля.

Аннакс Криснакс Гилнакс и приятелите й сивунгери приеха това събитие като знамение. Откакто бяха напуснали Солниците, нищо не бе потръгнало както трябва. Влиятелните личности отказваха да ги приемат, а богатите търговци им се присмиваха. Никой не искаше да повярва, че тези дребни сиви създания с огромни уши притежават тайната на добиването на сол. Намирисваше им на измама и кесиите им оставаха затворени. В края на краищата, казваше си Аннакс, светът извън стените на Солниците може би не бе направен за тях. Те явно бяха твърде крехки, твърде деликатни за диващината, недоверието и лицемерието на хората. У дома бяха затворници зад стени, но безгрижни и винаги на сигурно място.

Като видя необичайно дълго продължилата нощ, Нерея Демоницата обяви тревога във Волфстан! Жената воин помисли, че си има работа с някаква хитрост на варварите, за да завладеят града. След посещението на крал Урм Червената змия дебеланата бе наградена с орден и многократно давана за пример пред другите градоначалници. Носеха се слухове, че кралят имал тайна връзка с Нерея. Други твърдяха, че тази жена не е това, за което се представя! Всъщност, говореха те, тя е същество, което може да се превърне в чудовище, по-силно от цял батальон беорити и по-бързо от трептенето на крилцата на колибри. С две думи, по време на тази дълга нощ Нерея остана на укрепленията в очакване на вражеска атака. Но врагът така и не се появи.

В цялата земя само един слънчев лъч прониза мрака и освети Ал Баб, която засия в хиляди светлинки. Колкото и отдалече да я гледаха, от най-високите планини до най-равните пустини, хората съзряха светлинния сноп и многобройни бяха онези, които решиха, че това е знамение.

Кланове, етноси, народи и народности, племена и семейства поеха на път към голямата кула. Тези нови поклонници, прииждащи от далечни краища и надвишаващи многократно населението на Шумер и Дур Сарукен, щяха да образуват нов народ — народа на Енмеркар!

Тогава първожрецът получи видение. Край кулата Ал Баб тези хора щяха да израснат във вярата си в единствения бог и в обожанието на неговия образ. Щяха да славословят светлината на Енки в празници и танци, с музика и молитви. Навсякъде щяха да пламнат огромни клади за пречистващи ритуали. Един нов свят се готвеше да изникне, непознат досега свят, воден от една вяра, способна на най-отвратителни постъпки в името на истината. Свят, в който нямаше да има място за различието и разнообразието, в който религиозната догма щеше да причини много страдания и смъртта на безброй хора. Свят, в който свободата на изразяване щеше да се отхвърля и несъгласието щеше да е равносилно на изтезание. Този свят скоро щеше да се роди и Енмеркар като единствен представител на неговия бог на земята щеше да притежава цялата власт. Ето защо първожрецът на Ал Баб прекара този мрачен ден в смях на върха на кулата си.

На другия ден, когато слънцето се появи отново над земята, върху човешкия род връхлетя ново бедствие. Всички първородни деца — наследници и наследнички на империи и на забравени кралства, принцове и принцеси от омагьосани държави и по-скромни херцогства, бъдещи монарси на диви земи и владетели на пищни гори, умряха, преди да зърнат новия ден. Последното проклятие на Енки отне всички първородни от всички крале в света.

Това неизмеримо нещастие разкри и произхода на Кутубиа бен Гелиз. Момчето, родом от Арнакеш, всъщност се оказа незаконен син на великия халиф на града. Плод на незаконната любов на една обикновена и скромна цветарка и най-големия син на кралското семейство, Кутубиа винаги бе мислил, че е сирак. Когато в двореца научили за съществуването на незаконородено бебе, стражите сграбчили жената и детето, за да ги убият. Майката била наръгана с кинжал, а бебето било хвърлено на чакалите в пустинята. То било спасено по чудотворен начин от едно скромно семейство търговци от града. Така Кутубиа пораснал като хлапе от улицата, като нямал и представа за истинския си произход. Но макар и да не бе официално признат, той си беше първородният син на халифа на Арнакеш и наследник на трона.

Когато Амос го откри, Кутубиа вече беше мъртъв.

Амос го разтърси няколко пъти, но без резултат. Водачът не можеше да бъде събуден. Заобиколен от Беорф и Медуза, Пазителя на маските изпадна в паника и започна да го тръска все по-яростно, като му викаше да отвори очи. Продължи така, докато мъката не го сграбчи и парализира, докато болката не разкъса стомаха му, докато ехото от виковете му не прекоси цялата долина, докато не разбра, че не може да направи нищо за приятеля си. От проклятието на Енки сърцето на Кутубиа бе спряло. Тялото му си лежеше както обикновено под завивката, но душата му бе отлетяла. Лицето му беше спокойно и светло, дори сякаш леко усмихнато. Бе напуснал света на хората и се бе присъединил към своя народ, отвъд вселените, достъпни за смъртните. Кутубиа бе погинал вследствие на проклятието, а Лолия го бе предсказала.

Беорф и Медуза се вкопчиха в прегръдките си, като плачеха с горещи сълзи. Горгоната, на ръба на нервна криза, виеше от ярост и отказваше да приеме истината. Мино, с наведена глава и покрусен вид, гледаше как Амос лее реки от сълзи над тялото на младия водач. Ситуацията изглеждаше направо невероятна! Вчера Кутубиа си беше с тях, жив и засмян! Сега всичко бе свършило и името му щеше да извиква само спомени.

Никога вече Амос нямаше да види усмивката на своя водач, а той никога нямаше да върви пред него, за да сочи пътя, да му дава съвет за посоката или да го предупреди за опасност. Неговият хумор и жизнерадост вече нямаше да съпътстват бедите и изпитанията на пътуването по всяко време на деня. Тази дълбока тишина около юношите щеше да създаде празнота в групата, едно пространство, което нямаше да бъде запълнено и винаги щеше да е пусто.

— Спи, Кутубиа — каза Амос, като избърса сълзите си. — Спи, спътнико мой, спи в този облак от мъка, който ще съпровожда последната ти разходка. Отнеси със себе си малко от топлината на моето тяло, за да се топлиш там отвъд. Чувам в душата си вълна от тишина, която идва на твоето място и ме дави. Само да знаеше колко вече ни липсваш и колко ми е мъчно за съветите ти, за присъствието и приятелството ти! Спи, скъпи ми водачо, наш съучастник в приключенията. И където и да си, бди над нас, които те ценяхме и обичахме. Онова, което остава от теб, сега живее в мен, в Беорф, Лолия, Медуза и Мино. Никога няма да те забравим.

С помощта на минотавъра и Беорф юношите издигнаха клада и изгориха тялото на другаря си. Този последен ден на пътуването към Ал Баб беше ден на тъга и покруса.