Брайън Перо
Гневът на Енки (12)

11
Стършелите

Беорф и Медуза бяха тръгнали да изследват пещерите преди доста време и Лолия започна да се безпокои. Мино, който бе затулил входа на пещерата и блокираше нашествието на насекомите, хъркаше така, че планината трепереше. Тъкмо грохотът от дишането на минотавъра събуди Амос.

— Ама какво става? — изведнъж попита момчето, като отбори очи. — Пак ли земетресение?

— Не! — засмя се Лолия. — Това е дълбокият сън на един изтощен бикоглав човек!

— Но… той хърка по-лошо от Беорф! — рече развеселен Амос и се протегна.

— Как се чувстваш? — попита девойката с абаносова кожа. — Беше изтощен до крайност!

— Добре съм — увери я Амос. — Още съм малко замаян, но възстанових силите си. Откога спя?

— От тази сутрин — отговори Лолия. — Спа почти през целия ден, след няколко часа слънцето ще залезе.

— А Беорф и Медуза няма ли ги?

— Не — притеснено отвърна магьосницата. — Мина много време, откакто тръгнаха да изследват пещерата. Трябва да ти призная, че малко се тревожа.

Лолия тъкмо произнасяше последните думи, когато между стените на пещерата отекна звънък смях. Гласовете на Медуза и Беорф идваха откъм дълбините на земята и не след дълго двамата приятели се появиха засмени и в чудесно разположение на духа.

— Крайно време беше! — възкликна Лолия. — Открихте ли нещо?

— Дали сме открили нещо? — провикна се Беорф. — Последвайте ни, няма да повярвате на очите си!

— Но… — рече колебливо Лолия и докосна косите на дебеланкото. — Ти си мокър?

— Защото се окъпах! — отвърна беоритът. — Изкъпах се, наядох се и оставих няколко риби да се пекат за вас. Трябва да побързаме, преди да са изгорели!

— Тъкмо коремът ми се е залепил за гърба! — зарадва се Амос и скочи на крака.

— Ще предупредя Мино. — Кутубиа се втурна към минотавъра. — Той дали ще може да мине с този ръст?

— Струва ми се, че долу всичко ще му бъде по мярка! — отговори Беорф.

Някога, преди стотици години, минотаврите обитавали земите на Шумер. Обичайно за тях било да прокопават тунели и да строят градове и села под планини и хълмове. Храмовете им винаги били под земята, в центъра на огромни лабиринти, в които се губели и най-умелите водачи, а най-опитните армии се обърквали. На такива места те оставяли запаси от оръжия и провизии, молели се на боговете си и се пречиствали преди битките.

Според традицията на бикоглавите хора, в средата на скритите храмове имало голямо, пълно с риба езеро, захранвано от подземните потоци, което служело за пречистваща баня на воините. Мощта на минотавърските жреци закриляла тези светилища така, че никакво проклятие и никаква външна сила да не оскверни свещеното място. Тъкмо едно такова светилище бе открил Беорф, воден от миризмата на прясна риба.

Предвождана от беорита, групата тръгна по дълъг лабиринт и скоро стигна до минотавърския храм. Гигантски статуи на бикоглави се издигаха около свещеното езеро. Мино навлезе във водата и се пречисти според древните ритуали на своя народ. Стените на светилището бяха изработени от бял мрамор и отразяваха светлината на огромни ритуални газени лампи, които Беорф предварително бе запалил. Техният огън беше толкова силен, че дебеланкото бе сложил до тях да се пекат риби. Когато пристигнаха, ястието им беше готово!

Водата беше бистра, прозрачна и добра за пиене. Амос и Лолия бяха напълно обезводнени и изпиха по няколко литра, след което се присъединиха към Мино в очистващото му къпане. Кутубиа направи същото, докато Беорф, влязъл в ролята си на майстор-готвач, ловеше още риби.

Пазителя на маските извади от вещите си странния диск, който Медуза бе изнесла от дъното на Мрачното море. Моментът беше удачен да го почисти и може би да разбере за какво служи.

Когато предметът докосна водата от свещеното езеро, цялата натрупана върху него мръсотия като по чудо се разнесе. Бледорозовият скъпоценен камък в центъра на диска слабо просветна. Амос видя как съвсем отчетливо се очертават калиграфските надписи, разказващи историята на минотаврите.

Тогава Мино почтително се приближи до момчето, помоли го да си сложи кристалните уши и започна да му чете надписа върху диска. Расата на минотаврите била родена от непреодолимата и забранена любов между една жена и един бял бик. Царят на голямо крайбрежно царство отказал да принесе животното в жертва на бога на океаните и отмъщението тласнало бога на водите да предизвика насилствено противоестествен съюз между царицата и звяра. От тази любов се родил бащата на минойския род.

След раждането на първия минотавър построили огромен дворец с многобройни коридори, където да скрият чудовището — получовек-полубик. Срамът на царя бил такъв, че умъртвил царицата и решил да обрече на забрава отвратителното създание в лабиринта.

За да засища глада на звяра и да заглуши пронизителните му вопли на самота, в продължение на цяло десетилетие ежегодно му предоставяли по седем девойки. Ала една от тях от жалост и от любов към Минотавъра му помогнала да избяга. Така расата се размножила по земята и народът на бикоглавите построил храмове в сърцето на други лабиринти в прослава на първия от тяхната раса и за да отправят молитвите към големия бял бик, върховен бог в техния пантеон.

Дискът също принадлежеше към тази легенда. Той бе намерен на дъното на Мрачното море в останките на боен кораб, потопен при битка с горгоните. Това обясняваше многото огледала на борда и наличието на оръжия, бойно снаряжение и множество черепи от минотавърски трупове.

Този магически предмет вероятно е бил предоставен на силен отряд минотаври от техния върховен жрец, за да им помогне да изтребят горгоните и да спечелят окончателно войната. Ала корабът бил атакуван в открито море и потопен, като отнесъл със себе си божествената реликва.

— Многоуважаеми, имам още въпроси — каза Амос. — Каква сила има този свещен диск?

— Безпогрешна — отговори Мино. — Той призовава Тримата.

— Какви са тези Трима? — продължи момчето.

— Три въплъщения на боговете — обясни минотавърът. — Ако дискът се счупи, ще се появят циклопът Бронтес, който разкъсва хора и овни, кентавърът Нес, великан, получовек-полукон, и самият велик Минотавър, първият от минотаврите.

— Извинявай… Искаш да кажеш, че този диск призовава богове? — попита недоверчиво Пазителя на маските.

— Безотказно. Той призовава духовете на Тримата — уточни Мино. — Ще се появят титаните!

— А какво е титан?

— Гигант, на ръст колкото планина — обясни минотавърът, — по-силен и от най-силната армия, по-опасен от най-великия измежду кралете, по-страшен от най-свирепата буря. Титаните са непокорни като вятъра, разрушителни като огъня, неукротими като вълните и твърди като камъка. Те са сдържаната ярост на варварските богове, която избухва над света. Те са първите богове, забравени от човешкия род. Принадлежат към религията на получовеците като Мино. Титаните също са мои богове.

— Сега вече ми е по-ясно и ти давам диска — каза Амос и подаде ритуалния предмет.

— Моите почитания, но не мога да го взема — отказа Мино. — Само жрец минотавър може да го докосне. Пази го. Ти не си от нашите и за теб дискът не е свещен. Почитай моята раса и бъди пазач на реликвата.

— Благодаря за честта — рече Пазителя на маските. — Ще бдя над него и ще чакам да срещна жрец от твоята раса, за да му го върна.

— Мино ти изказва своите почитания — завърши човекът-бик.

В минотавърския храм пътниците можаха да си починат достатъчно и да хапнат риба до насита. Амос възстанови напълно силите си, Беорф — смелостта си, Кутубиа възвърна надеждата си, Мино пречисти душата си, а двете девойки се наспаха на спокойствие.

Този храм се намираше в сърцето на планината и беше най-сигурното място за почивка. Закрилян от боговете на Мино, храмът бе избегнал гнева на Енки и проявите на разрушителната му власт над страната.

По времето, когато пълчища освирепели стършели умъртвяваха хиляди мъже, жени и деца, като жилата им разкъсваха кожата на невярващите и изтръгваха крясъци от болка, и когато хищните насекоми проникваха и в най-дълбоките пещери и най-закътаните скривалища, преследвайки враговете на Енки, нашите любители на приключения си почиваха необезпокоявани.

— Какво ще правим сега? — обърна се Лолия към Амос. — Не можем да стоим тук вечно!

— Знам — отвърна Пазителя на маските. — Говорих с Кутубиа и Мино. Минотавърът познава добре лабиринтите и смята, че може да ни изведе оттук през друга врата, по̀ на изток. Според Кутубиа това малко пътешествие под земята ще ни спести почти цял ден ходене пеш на слънце.

— Добра новина! — зарадва се младата магьосница. — Много съм доволна, но има нещо, което не ми дава мира. Иска ми се да поговорим за това.

— Слушам те.

— Според гадателските ми кости… как да ти кажа… — поколеба се Лолия.

— Казвай направо, готов съм на всичко! — помоли я Пазителя на маските.

— Ами такова… според моите предсказания… след известно време ти вече няма да съществуваш.

— Няма да съществувам ли? — учуди се юношата. — Ще умра ли?

— Не… не умираш, но изчезваш — обясни Лолия. — Не разбирам много добре знаците и може би греша, но съм убедена, че ще ти се случи нещо ужасно… и… и се тревожа. Нали знаеш, моите предсказания никога не са нито съвсем верни, нито съвсем неверни, те показват тенденцията, голямата посока на съдбата и…

— Не се тревожи, Лолия — прекъсна я Амос. — Откакто сирената Кривания ме помоли да отида в гората Тарказис, животът ми стана доста по-сложен. Имам чувството, че за две години съм преживял толкова приключения, колкото десетина души за целия им живот. Ще следвам съдбата си въпреки добрите и лошите предзнаменования.

— А пък аз — пошегува се Беорф, който слушаше отстрани — чакам момента, когато Амос най-после ще изчезне, за да се върна в Упсгран и повече да не мърдам оттам! Ще ям и ще спя през остатъка от дните ми, такава е моята съдба!

— Беорф ще поиска ръката ми — продължи в същия тон Медуза — и аз ще му приготвям вкусни гозбички от хлебарки, супи от паяци и десерти от червеи през остатъка от дните му! Такава е неговата съдба!

Беоритът направи гримаса на отвращение и се престори, че загубва съзнание. Дебеланкото тежко се отпусна във водата, като опръска приятелите си. Звънливият смях на Медуза огласи храма и предизвика всеобщ кикот. Дори статуите на минотаври около храма сякаш се смееха на горкия Беорф. Амос не се бе забавлявал така отдавна и това разпускане му се отрази много добре. Твърде бързо бе загубил безгрижието на детството и подобни моменти му връщаха душата на дете.

С крайчеца на окото Мино наблюдаваше сцената и се усмихваше. Никога не бе изпитвал голямо уважение към човеците, но се възхищаваше на силните характери и смелостта, които проявяваха тези деца. Дори Медуза, чиято раса предизвикваше у него дълбоко отвращение, сега му се струваше по-симпатична и не толкова плашеща. Тази изпълнена с детска чистота сцена му напомни собствените му игри като дете в родната му страна, в по-южната част на континента. Пленен като малък и отведен в робство, Мино не бе имал много късмет. Мисълта, че скоро може да види малки минотавърчета да се карат, да се блъскат и с течение на времето да се превърнат в свирепи воини, го окрили с надежда. След като изпълни дълга си към Амос, той щеше да е свободен да се върне при своите.

С тази мисъл гигантът затвори очи и потъна в сън — последна почивка, преди отново да поеме на път.