Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

12
Епидемията

При изгрев-слънце Енмеркар се изкачи на върха на кулата, за да се порадва на силата на своя бог. Първожрецът се наслаждаваше на гледката на милиарди мухи, които извираха от земята и превземаха страната. Цели облаци заразени щръклици, едри като кълбета, се издигаха и разпръскваха в четирите посоки. Страцисмиси с широк корем на жълти и бели ивици, носещи смъртоносния бацил на чумата, долетяха при Енмеркар да го поздравят, преди да отлетят. Милиони огромни мухи-ежовки, готови да снесат яйцата си и да заразят стадата, също се представиха пред погледа на жреца. В петия ден на великия си гняв Енки бе надминал себе си! От всички язви, които бе създал, тази беше най-смъртоносната!

Както всяка сутрин, жрецът се увери с очите си, че строежът на Ал Баб напредва. Робите работеха добре, но бавно. Енки му бе обещал помощта на петима строители, способни сами да издигнат кулата до облаците. Но дните минаваха и те все не идваха. На Енмеркар му се искаше кулата да расте по-бързо и по-скоро да стане духовен фар на новия свят. Нетърпението все повече го разяждаше и помрачаваше настроението му. Жрецът знаеше, че търпението е добродетел, която неговият бог винаги щедро възнаграждаваше, но чакането започна да става тягостно! Енмеркар се върна в покоите си, като тропаше невъздържано с крака.

Стотици хора прииждаха всеки ден към Ал Баб. Няколко хиляди палатки и набързо стъкмени колиби бяха изникнали около голямата кула и образуваха около нея нещо като жилищен пояс.

Храмът постоянно бе пълен с поклонници и шествията на вярващите бяха денонощни.

Всички тези хора, паднали на колене пред Енки, бяха дошли, за да избягат от смъртта. Цели селища се бяха преселили заедно със стадата, като уседналите им жители се бяха превърнали в неуверени номади. Заради огромното население наличните хранителни продукти бяха силно намалели и скоро започнаха да се търгуват на черно. Шумерските войници, твърде заети с робите, бяха безсилни да се противопоставят. За няколко дни кражбите се превърнаха в нещо обичайно, а изнудването — в начин на живот.

Сартиган не изпускаше от поглед майката на Амос и под прикритието си на изкуфяло старче не се набиваше много на очи. За няколко месеца той успя да научи нордическия език благодарение на Фрила, както и малко шумерски. Говореше достатъчно, за да разбере, че земите, в които се намираше кулата Ал Баб, бяха подложени на големи сътресения и че стълпотворението от вярващи бе предизвикано от поредица зли беди.

— Мислите ли, че Амос е успял да оцелее при всички тези изпитания? — тревожно попита Фрила.

— Както вие понякога казвате, мила госпожо — отвърна учителят, — човек трябва да умее да изпитва доверие: който сее метър, жъне пури!

— Не — поправи го госпожа Дарагон. — Поговорката е: „Който сее вятър, жъне бури!“. Обаче не виждам с какво тя може да бъде полезна в моя случай.

— Нито пък аз — призна си Сартиган с усмивка, — но много ми се искаше да я кажа. Харесвам вашия език, той е жив и пълен със странни изрази. Колкото до Амос, имам доверие в способностите му. Нали се казва, че крачето винаги мирише на риба?

— Не крачето, Сартиган, качето! Качето!

— Хм… качето значи?

— Да. Това е буренце, в което се налага рибата. Качето за риба винаги мирише на риба! Което означава, че винаги се долавя нашето минало, произходът ни — обясни жената. — И да си кажа правата, това пак няма нищо общо с нашето положение.

— Онова, което най-много ме тревожи — призна Сартиган, — са мухите, които се въртят около върха на кулата! Тези насекоми винаги пренасят ужасни болести. Амос може да обезвреди най-едрия и най-силния великан, но дали ще може да победи най-дребните си врагове? Хм… всъщност ще огладнеем, ще видим!

— Ще поживеем, ще видим! — поправи го пак Фрила.

* * *

Добре отпочинали, пътешествениците напуснаха храма и последваха Мино в лабиринта. Всеки носеше запаси от питейна вода, а Беорф бе изпекъл няколко риби за из път. Тази храна щеше да им стигне за известно време.

След дълго вървене из плетениците на свещеното място минотавърът стигна до източния вход на пещерата, както бе предвидено. Инстинктът му го бе отвел право на точното място. Силната слънчева светлина ги заслепи и ги задържа в порива им към изхода. Достатъчно дълго, за да може Лолия да открие нещо:

— Не мърдайте! — заповяда магьосницата. — Назад! Бързо!

Всички се подчиниха, без да задават въпроси. Кутубиа обясни на Мино да не помръдва.

— Какво става? — попита Амос. — Видя ли нещо?

— Погледнете там, на земята! — посочи Лолия. — Десетки мъртви прилепи. Когато светлината ме заслепи, наведох поглед и видях ей това животинче, покрито с мехури и агонизиращо. После забелязах, че навсякъде са пръснати трупове на прилепи.

— Е, и какво? — загуби търпение Беорф. — Те са болни! Това е!

— Точно това ме безпокои! — отвърна тъмнокожата девойка. — Нашите лечители разказват, че прилепите са чувствителни към някои болести, които засягат човека и няколко други животински видове. Ако те са заболели от някаква болест, ние също ще се разболеем, щом излезем оттук.

— Умно заключение! — възкликна Амос. — Щом те умират първи, тъй като са по-чувствителни, това означава, че ви служат като знак за наближаваща епидемия, нали така?

— Именно! — отговори Лолия. — Мисля, че извън това място страната е заразена с нещо много лошо. Но какво?

— Значи сме затворени тук? — разтревожи се Кутубиа. — Има ли начин да избегнем заразяването с тази болест?

Лолия замълча. Пристъпи към прилепа и внимателно го огледа. Задържа дъха си и тръгна към изхода, за да погледне навън. Внезапно я осени идея.

— Ето какво мисля! За да отговоря на въпросите ти, Кутубиа, ще кажа, че не сме затворници и има начин да не се заразим с болестта. Забелязах наличието на невъобразимо количество мухи при входа на лабиринта. Смятам, че те пренасят болестта, умъртвила прилепите.

— Значи трябва да избягваме мухите? — попита Беорф, втрещен.

— Не, само да избягваме да дишаме! — уточни Лолия. — У нас се казва, че болестите, които се лепят по мухите, летят с мухите. Насекомите ги разпространяват във въздуха.

— Следователно единственият от нас, който ще оцелее, е Медуза! — възкликна беоритът. — Не познавам никой друг, освен нея, който да умее да задържа дъха си задълго!

— Не се притеснявай, Беорф, имам идея — успокои го Лолия.

Младата магьосница откъсна шест парчета плат от роклята си и затършува в магическите си съставки. Оттам измъкна няколко шишенца, след което започна да приготвя някаква сложна смес. Цялата група мълчаливо я наблюдаваше. Магьосницата беше погълната единствено от заниманието си и нейното умение да обработва съставките направи голямо впечатление на Амос. Никога не бе виждал приятелката си да работи така вещо.

След петнадесетина минути Лолия го помоли да кипне получената от нея смес. Момчето сложи пръста си в сместа и с помощта на маската на огъня концентрира магическите си умения върху нокътя си. Червеникав проблясък като от разпалена жарава лумна в сиропа на Лолия. За по-малко от минута течността кипна.

Магьосницата внимателно потопи шестте парчета плат в сместа. Провери старателно дали тъканта е напоена равномерно и след това разпъна парчетата да съхнат.

— Готово! Когато изсъхнат, тези ленти ще ни служат за маски — обясни тъмнокожата девойка. — Те съдържат комбинация от няколко защитни прахове и еликсири. Трябва добре да си закриете носа и устата, така че въздухът да минава само през тъканта. С тях спокойно ще можем да излезем и да продължим пътуването.

— Сигурна ли си, че хитрината ти е ефикасна? — попита Кутубиа. — Не ми се ще да свърша дните си покрит с мехури и агонизиращ край пътя!

— Моля те, имай ми доверие — отговори му магьосницата. — Аз вярвам в силата на моите отвари и съм сигурна, че няма да пипнеш нищо, което да застраши здравето ти. Сместа не е много приятна на мирис, но гарантирам, че е ефикасна.

— Трябва да обясним на Мино за какво става дума — подсказа Медуза, когато съзря неразбирането в очите на великана.

— Аз ще го направя — побърза да каже Амос.

Пазителя на маските се обърна към Лолия и я попита:

— След колко време ще можем да сложим тези маски и да тръгнем?

— Най-много след час! — изчисли тя.

— Много добре — заключи Амос. — Нека да си починем, доколкото можем, защото предчувствам, че останалата част от пътуването ни няма да е разходка за удоволствие.

 

 

Енки бе изпратил на земята една от най-ужасните болести, които човек можеше да си представи: разрушителен вирус, който можеше да повали и най-силните животни и да обезобрази и най-изваяните човешки тела. Болестта започваше с пристъпи на мигрена и болки в гърлото, скоро след това в кръвта се образуваха съсиреци и забавяха оросяването на органите. После, няколко часа след заразяването, започваше кървене от устата, венците и слюнчените жлези. Лигавицата на езика, гърлото и трахеята се отлепваше и проникваше в дробовете. Болният започваше да повръща черна кръв. След повръщанията настъпваха кръвоизливи в очите, а сърцето на болния започваше да отслабва и едва-едва да отцежда кръвта. В последната фаза смъртникът трябваше да изтърпи отлепяне на коремните стени и силни конвулсии. При настъпването на смъртта, тялото му се покриваше с мехури, пълни с кръв.

Когато напуснаха пещерата, юношите видяха навсякъде да лежат трупове на хора, котки и кучета. Видяха бебета с изкривени от болка лица, издъхнали в ръцете на майките си. Други деца, малко по-големи, лежаха на земята в собствената си кръв. Цели стада овце, волове и кози се печаха на слънцето под непрестанните атаки на заразените мухи. Болестта бе покосила цели села и кръвта на жертвите оцветяваше пейзажа наоколо. Невъзможно беше да отвърнеш очи! Всеки завой разкриваше нова ужасяваща гледка!

От едната страна на пътя виждаха агонизиращ старец с обърнати очи, който повръщаше вътрешностите си и протягаше ръка за помощ към тях, а от другата — цели семейства бяха надянали въже на шиите си и провесени по дърветата, бавно се олюляваха на вятъра.

И тези мухи! Бяха навсякъде. Бяха повсеместни и плашещи, преситени от инфектираните изпражнения на жертвите им. Нямаше спасение от мухите! Непрестанно се въртяха около главите на Амос и приятелите му. Насекомите тежко кацаха върху пътниците с надеждата, че ще им предадат вируса, ала маските на Лолия осигуряваха идеална защита.

За Амос ужасът вече имаше лице. Момчето бе виждало страховити неща през живота си, но това тук надминаваше всичко видяно досега. Беорф също беше в шок, а Лолия, неспособна да спаси от гибел когото и да е, плачеше с горещи сълзи, докато вървеше. Медуза ходеше с наведена глава по стъпките на Мино и старателно избягваше да гледа наоколо. Човекът-бик гледаше право пред себе си и изпълняваше указанията, които му даваше с жестове Кутубиа. А на водача му се искаше да крещи от отчаяние и желание да бъде някъде другаде.

Този ден пътуването премина в пълно мълчание. Дори когато настъпи време да се установяват на бивак, никой не промълви дума. Амос понечи да определи дежурен, но се отказа — за какво ли? Всички жители на страната бяха мъртви. Тази вечер всеки заспа, без да вечеря, с надеждата, че когато се събуди, кошмарът ще е отминал.