Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (8) (1878–1944 г.)

7. Борбите на българите под османска власт

През есента на 1893 г. в Солун се учредява Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). Председател става Хр. Татарчев, а секретар — Д. Груев. Основната задача, която си поставя революционната организация, е автономия на териториите, оставени под османска власт по силата на Берлинския договор.^[38] Две години по-късно в София се създава аналогична на ВМОРО организация, която се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК).^[39]

През есента на 1902 г. Върховният комитет взема решение за избухване на въстание в Македония. Вътрешната организация се противопоставя на това решение на комитета и поради този факт голяма част от населението е разубедено да подкрепи върховистката акция. Въстанието избухва в Горноджумайско, а след това обхваща районите на Мелник, Петрич, Разлог, Струмица, Малешевско. Първият сблъсък между въстаниците и турската войска е на 23 септември, два дни по-рано от определената дата за избухване на въстанието. Действията на въстаниците имат партизански характер. Ръководството на военните действия е поето от ген. Ив. Цончев, който е тежко ранен в боевете на 19 и 20 октомври и е върнат от другарите си в България, където е поставен под домашен арест. Поради несъразмерните сили въстанието затихва, а четите се оттеглят на българска земя, където са разоръжени. Отново български бежанци поемат пътя към свободното отечество от страх пред башибозушките орди. Понеже негов център е Горна Джумая, Това въстание е наречено Горноджумайско.^[40] Много далновидни революционери са разбирали, че трябва да се търси автономията на Македония, а не прякото обединение с България, тъй като освен Турция и Великите сили, и съседите ще се обявят против едно съединение на Македония с България. Трябва най-напред да се постигне автономност и след това обединение. Същото важи и за територията на Одринско.^[41] Против идеята за автономия се обявяват съседите на България, които имат териториални претенции към Македония. Те се опасяват, че ако се постигне автономия, следващата крачка ще бъде повторение на събитията от септември 1885 г., т.е. обединение с България. Точно това нещо за сърби и гърци не е удобно, защото по този начин те ще загубят възможността да претендират за посочените територии, а и България ще стане твърде силна, което също не влиза в техните интереси.^[42] Кратко време след есенната върховистка акция Вътрешната организация свиква конгрес в Солун, провел се от 2 до 4 януари 1903 г. На този конгрес отсъстват най-видните лидери на революционното движение като Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Татарчев, Христо Матов и др. В тяхно отсъствие се взема решение за повдигане на въстание като един от най-големите радетели за въстание е Иван Гарванов.^[43] Подготовката за въстание започва, въпреки че много от видните дейци на организацията са на мнение, че това действие е най-малкото прибързано. В Солун се обособява една група от ученици и младежи, която извършва няколко смели атентата, допринесли за несигурното положение в големия турски град. В средата на април във въздуха е вдигнат един френски кораб, който е бил в солунското пристанище, също се поставя бомба на железопътна линия и един влак търпи повреди. Вследствие на атентати са повредени газопроводът и водопроводът на Солун. Взривена е Отоманската банка в града и в някои квартали избухват бомби. За тези си смели действия почти цялата група на солунските атентатори е изтребена. Властта предприема жестоки мерки, но благодарение на намесата на чуждестранните представителства са избегнати погроми над българското население. Организацията търпи сериозни удари, изградената мрежа е разстроена. Безспорно най-тежкият удар за Вътрешната организация е смъртта на Гоце Делчев. На 21 април край с. Баница Делчев заедно с други четници е обкръжен от аскер и загива в състоялия се бой. Това е изключително голяма загуба за движението и за готвеното въстание.^[44] Между 19 и 24 април в Смилево е свикан конгрес на Битолския революционен окръг, където е взето окончателно решение за вдигане на въстание в окръга. Окончателната дата е определена на 1 юли, решено е въстанието да избухне на 19 срещу 20 юли 1903 г., когато е християнският празник Илинден.^[45] Организаторите запазват строга тайна и пробив в подготовката не се получава, така че турските власти не са информирани за точната дата на готвеното въстание, което дава предимството на изненадата в полза на революционерите. Въстанието в Битолско избухва по план и с оглед на въоръжението и организацията в първите дни се движи добре. В Охридско поради предателство елементът на изненада се неутрализира и някои от акциите на въстаниците са осуетени.^[46] В Крушево не се подчиняват на въстаническия план, според който трябва да се водят партизански действия с цел запазване мирното население, а там се образува правителство, като във властта са включени основните етноси, съставящи селището. Това действие на крушевските жители още тогава е наречено „Крушевска република“, но за съжаление опитът им струва твърде скъпо, защото Крушево е жестоко опустошено от ордите на Бахтияр паша.^[47] Към средата на август започва овладяване на въстаналата територия на Битолския вилает от страна на турците, а тактиката на въстаналите е избягване на срещи с противника. Със смазващо числено превъзходство и прибавена артилерия аскерът методично и сигурно си възвръща въстаналите райони.^[48] След многобройни героични боеве щабът на въстанието разбира, че продължаващата съпротива няма смисъл и на 19 септември 1903 г. решава да бъдат преустановени въстаническите действия. Така в края на септември и началото на октомври въстаническите части са демобилизирани.^[49] В Серския революционен окръг нещата значително се забавят. Взето е решение въстанието да избухне в средата на септември, но въоръжените действия започват още в края на август. Въпреки това действията на серчани започват в момент, когато зенитът на битолското въстание е отминал и по този начин се осигурява по-лесно потушаване на въстанието. Но трябва да се отбележи, че в Серско се наблюдава едно похвално партньорство между ВМОК и ВМОРО и се установяват сърдечни отношения между ген. Иван Цончев и Яне Сандански.^[50] Както в Битолско, така и тук, въпреки героичните сражения, които дават въстаналите, аскерът успява да наложи своята власт и през октомври повечето чети се намират на българска територия, а в окръга са останали твърде малко, така че и тук въстанието приключва с неуспех.^[51] Решението за повдигане на въстание в Одринско е взето на конгрес, състоял се от 28 юни до 1 юли 1903 г. в областта Петрова нива, с. Стоилово, което се намира в района на Малко Търново. Въпреки недостатъчното въоръжение в окръга решението за избухване на военни действия е положително. На конгреса Одринско по подобие на останалите окръзи се разделя на въстанически райони. Решено е за ръководни дейци да се изберат хора, имащи опит в революционната и боевата област. За членове на Главното ръководно боево тяло са избрани Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Това е и върховният орган, на който трябва да се подчиняват всички, свързани с предстоящите въстанически действия.^[52] Ход на въстанието в Одринско се дава на 5 срещу 6 август 1903 г. Преображение.^[53] Въпреки че в този окръг се наблюдава масов характер на въстанието и много населени места са освободени, съдбата му е същата, както в останалите окръзи. Въстаническите действия постепенно затихват, а окръгът е препълнен с аскер.

По време на Илинденско-Преображенското въстание чувствата на българския народ естествено са на страната на поробените българи, но европейските настроения не са в полза на евентуална намеса на България в избухналото въстание. Русия прави внушения в София в дух на ненамеса и изчакване, тъй като вече самата тя се е ангажирала с Япония и не може да контролира балканските събития. Останалите европейски сили също не са на позиции, благоприятстващи една българска акция във въстаналите райони, а това в същата степен се отнася и за съседите на България, които не биха допуснали княжеството да подпомогне явно българите в Македония и Одринско.^[54]