Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

Информация

Издание:

Иван Янев. От полумесеца до петолъчката

Издателство „Историческа мисъл“, София, 2010

ISBN: 978-954-92570-1-4

Редактор: Румяна Каменска-Донкова

Въпроси и коментари можете да изпратите на имейл: [email protected]

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)
  2. — Дребни корекции

21. Краят на един строй

Събитията се развиха мълниеносно. На 23 август Румъния капитулира и Червената армия се озова на Дунава. На 26 август правителството обяви неутралитет по отношение на германо-съветската война и съобщи, че се намира във връзка със страните, с които България е в положение на война. Регентите се ориентираха към съставяне на ново правителство, което трябваше да бъде от средите на опозицията. За министър-председател се определи земеделският лидер Константин Муравиев, който трябваше да състави кабинет на Националната концентрация, т.е. в новото правителство да влязат всички опозиционни формации. Но комунистите отказаха да влязат в Муравиевото правителство. Така на 2 септември Муравиев представи новото правителство на регентите. На 5 септември СССР обяви война на България. С този акт Москва намери формалния повод Червената армия да настъпи на българска територия. Същия ден правителството скъса отношенията си с Германия и взе решение да търси примирие от Съветския съюз. Правителството взе решение да обяви война на Германия, но това решение влизаше в сила от 8 септември поради военни съображения.[150] На 6, 7, 8 септември започнаха вътрешни протести. Разбиваха се затвори и се освобождаваха политическите затворници, започнаха стачки на работници. От 7 септември започна стачката на миньорите в Перник, която се разрастваше все повече и повече. На 8 срещу 9 септември българските комунисти свалиха Муравиевото правителство и го замениха с това на ОФ. Министър-председател стана Кимон Георгиев от „Звено“. В българската историческа литература се срещат различни определения за идването на ОФ на власт. В т.Нар. марксическа историография се срещат определенията народно въстание и революция, а в историографията след 1989 г. се среща и определението преврат. Въстание, революция, преврат, пронунциаменто, пуч или както и да се нарече събитието от 9 септември 1944 г. Факт е, че това е промяна, определила историята на България за четири десетилетия и половина. На 9 септември един политически, социален и икономически строй бе заменен с коренно различен. Но тази промяна става възможна не защото българските комунисти я налагат, а защото Великите сили са се споразумели България да бъде в съветската сфера на влияние. Новото правителство е съставено в разрез с Конституцията, а и новото регентство, назначено от правителството на ОФ, също е противоконституционно, но това едва ли интересува някого по онова време. Българската армия е включена в състава на III-ти Украински фронт и на 5 октомври в Крайова се сключва спогодба между Югославия и България, която урежда военните операции на българската армия на югославска територия вече не като окупатор, а като съюзник срещу нацистите. След като СССР обявява война на България, въпросът със сключване на примирието придобива нов облик. Ст. Мошанов, който от края на август се намира в Кайро за преговори с англичаните и американците, се завръща в България, тъй като вече мисията му е приключила, а новото място за водене на преговорите е определено да бъде съветската столица.[151] В Москва се сключва примирието между България и съюзниците на 28 октомври 1944 г.[152] Българският военен корпус е евакуиран от Беломорската област. Българската армия се включва във войната срещу Германия. Така започва участието на България в т.нар. Отечествена война, в която много българи намират смъртта си. Но тези жертви със сигурност допринасят за по-благоприятното положение на страната след приключването на войната срещу Германия.

Българската външна политика в навечерието и през Втората световна война е въпрос, който ще продължи да вълнува историците и за в бъдеще. Безспорно това е един от най-интересните периоди от новата ни история.

България не може да си позволи собствена външнополитическа линия в посочения период, тъй като нейното статукво е определено 20 години по-рано с подписването на Ньойския диктат, по силата на който от българската държава са откъснати исконни български парчета земя. Пак по силата на този диктат страната ни трябва да плаща непосилни репарации. Защо се стига до този диктат, е друг въпрос, но трябва ли победителките да накажат по толкова жесток начин загубилите Първата световна война и по този начин да положат основите на следващия опустошителен военен конфликт? Помъчиха ли се победителките в междучасието между двете големи войни да привлекат България на своя страна? Разбира се, че не. Те подкрепяха съседите на България, които бяха готови във всеки момент да се разправят със своята слаба съседка, ако тя прояви признаци на ревизионизъм. При тази обстановка странно ли е, че българските управляващи виждат единствен лъч светлина в Германия, която губи Първата световна война и която също е наказана от победителите — Англия и Франция. Но Германия е Велика сила, а България не е, и затова трябва внимателно да преценява всеки свой ход. Като че ли съвсем резонна е българската политика, която все повече се прогерманизира. След като Англия и Франция не желаят да спечелят държавата ни на своя страна, а по отношение на сближение със СССР управляващите в София не желаят и да чуят, то единственият път изглежда, че е довчерашната злополучна съюзница Германия. Именно чрез Германия България може да търси решение на своите ревизионистични планове. Българските управляващи начело с цар Борис III са извънредно предпазливи да не направят погрешна стъпка и да хвърлят страната във войната. Случайно или не, през лятото на 1939 г. в Берлин, Москва, Париж и Лондон се озоваха български политици. А само след година България си възвръща по мирен път Южна Добруджа. Тази територия България приема от Германия, а не от СССР или Англия, които също признават справедливите български ревандикации. Това бе може би най-яркото доказателство, че България искаше да върви с Райха, а не с някоя друга Велика сила. Но дори българското желание да бе различно, то нямаше как да се реализира, тъй като Англия едва си поема дъх от германските атаки, а за СССР царят не иска и да чуе. Той още помни какво се случва с последния руски император и негов кръстник след Октомврийската революция. През цялата война българските управляващи съумяват да предпазят България да стане театър на военни действия и ако не бе безумието на управляващите да обявят война на Англия и САЩ, тя можеше да избегне опустошителните бомбардировки от 1943–1944 г. Наградата на България за ролята й на немски сателит са нови територии, към които страната ни има справедливи претенции. Но Германия не желае да реши българските териториални въпроси, а предпочита да държи управляващите в шах, като единствено предоставя за администриране новите земи. След края на войната Германия щеше да пречертае новите граници. Дали тогава България щеше да бъде задоволена, само можем да гадаем, но като се има предвид, че тя играеше ролята си на сателит нелошо, но и не така, както желаеха в Берлин, има известни съмнения, че немците биха задоволили изцяло българските териториални искания. Преломът във войната през 1943 г. поохлажда ентусиазма на българските политици с прогермански настроения, а след смъртта на царя гардът съвсем пада. Още повече че царската смърт идва след посещение при Фюрера, това дава основание за разпространяване на слухове за насилствена смърт. От своя страна германците също започват да разпространяват версии за смъртта на царя и по такъв начин и до днес витае съмнение за неестествената царска кончина. На базата на известните исторически материали може да се заключи, че смъртта на царя е по-скоро естествена в резултат на все по-комплициращата се обстановка. Като се има предвид царската политика, която винаги е подчинена на лавиране и изчакване, и като разбира, че германският кораб бавно, но сигурно потъва, а с него и българският сателит, на царя му е станало ясно, че път за спасение няма. Най-вероятно това заключение и голямото напрежение довеждат до смъртта му. Дали ако царят не е починал година преди коренната промяна от 9 септември, щеше да остане жив, е трудно да се каже. Но може да се предположи, че като се има предвид съдбата на Николай II и на царския брат княз Кирил, царското оцеляване е съмнително. За деветосептемврийската политическа, социална и икономическа промяна нямат заслуга българските комунисти, които я извършват. България се озовава в ролята на пешка на Великите сили, които предопределят нейната съдба за четири десетилетия и половина, като решават страната да бъде в съветската сфера на влияние. Това е период, който все още усилено се изследва от историците и се дават диаметрално противоположни оценки. Но, разбира се, в бъдеще историческата наука ще даде най-правилната преценка за режима, управлявал след 1944 г. След 9 септември българската армия дава своя принос за разгрома на нацизма и безспорно десетките хиляди убити и ранени български воини допринасят за по-благоприятното положение на страната след края на войната. България дори запазва Южна Добруджа, територия, която придобива месеци преди влизането си в Тристранния пакт. Но тази територия е отстъпена от Румъния, която е също германски сателит. Какво ли щеше да бъде положението на това парче земя, ако Румъния бе на страната на съюзниците?

През периода на Втората световна война България води разумна външна политика, тъй като няма много алтернативи. Разбира се, по никакъв начин не трябва да се отричат на управляващите тяхното германофилство и тяхната съветска фобия. И ако не може да се избегне присъединяването на страната към агресорския пакт, то не е необходимо да се допуска голямата грешка да бъде обявена война на Великобритания и САЩ. Дали България можеше по-рано да излезе от германската орбита, е твърде съмнително, защото ако бе направила по-решителен опит през пролетта и лятото на 1944 г., това можеше да й струва твърде скъпо. Едва ли немците биха се поколебали да заменят управляващата клика с крайни привърженици на Райха.

В годините на Втората световна война България се опитваше да води разумна външна политика. Но не бива да се подценява фактът, че тя е една малка страна, а не Велика сила и отгоре на всичко това страна, която бе сред загубилите Първата световна война. И ако не бе грубата грешка на управляващите от декември 1941 г. страната можеше дори да се размине с опустошителните съюзнически бомбардировки.

Бележки

[150] Янев, И. Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.). С. 2006 г., с. 205.

[151] Мошанов, Ст. Моята мисия в Кайро. С., 1991 г., с. 384.

[152] Тошкова, В. Примирието с България 28 октомври 1944 г. Известия на държавните архиви, т. 68. С., 1994 г., с. 71.