Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (19) (1878–1944 г.)

18. Формалното присъединяване

Въпреки всички лавирания на царя, в началото на 1941 г. България е принудена да се определи. Б. Филов се среща с Рибентроп и Хитлер и води разговори по присъединяването на България към Тристранния пакт. Германия обещава като териториална придобивка на България Беломорската област. На 17 февруари в Анкара и в София „публично“ се обявява Българо-турска декларация за ненападение. Тази декларация е подписана със знанието на Берлин, а с тази стъпка българското правителство осигурява неутралитета на Турция при подготвяното присъединяване на България към пакта. Съставът на делегацията, определена да замине за подписването на договора, се променя поради заболяването на Попов. Той по принцип е настроен скептично към присъединяването на България към пакта, но в същото време не си подава оставката, а решава да се престори на болен, за да избегне заминаването за Виена. На 1 март в 13:30 ч в двореца Белведере българският министър-председател проф. Богдан Филов начело на българската делегация във Виена подписва протокол за присъединяването на България към Тристранния пакт. От страна на съюзниците протоколът се подписва от Рибентроп — министър на външните работи на Германия, граф Чано — министър на външните работи на Италия и японския посланик Ошима.^[136] На следващия ден правителственото мнозинство с „шумни овации“ ратифицира присъединяването на България към Тристранния пакт. Не се дава възможност на опозиционните депутати да изразят своя протест.^[137] Още на 1 март започва навлизането на германската армия в България. След присъединяването на България към Тристранния пакт Москва изразява своята отрицателна позиция, а на 5 март Англия преустановява дипломатическите си отношения със София.^[138]

Може би най-правилното решение в създалата се ситуация е именно това, което се взема от българските управляващи, България да се присъедини към агресорския пакт, но да избягва участие във военни операции. Разбира се, вариантът за въоръжен отпор срещу Вермахта е само на теория, защото най-напред българската армия е твърде слаба и лошо въоръжена в сравнение с германската. На второ място защо България да се противопостави на Берлин? Та нали именно Германия е основният ревизор на Версайската система от диктати, а България се стреми именно към ревизия на клаузите на Ньойския договор. Излиза, че няма аргументирано становище за това, че България трябва да окаже военна съпротива на Германия. По-горното, разбира се, не изключва германофилството на правителството, управлявало по това време и особено на министър-председателя проф. Филов. Следващият вариант, който отново може да се разглежда като чисто теоретичен, е България да не се присъедини към Тристранния пакт, но да не оказва съпротива на Германия при преминаване на Вермахта през територията на страната. Това също не е възможно, защото в такъв случай управляващата клика ще бъде застрашена с евентуална смяна и на нейно място ще дойдат управляващи, които са крайни привърженици на Берлин. А ако се използва този вариант, не може да се очаква решаване на териториалните въпроси, към което България се стреми. Следващият вариант, който отново трябва да се разглежда в сферата на теорията, е България да бе сключила съглашение с Москва и по този начин да избегне германско настъпление през своята територия. Но къде е гаранцията, че при наличието на подобен пакт Германия ще се спре? Дори и така да бе, пак няма благоприятна почва за тясно сътрудничество между България и СССР. Царят изпитва ужас от комунизма, който отрича монархическата форма на управление. Така че ако управляващите искат да останат на своите позиции, няма вариант да се постигне споразумение между двете страни. А и примерът с Прибалтийските държави е твърде пресен, за да може да се успокоят управляващите среди в София и да предприемат по-сериозно сближение с Москва. При така изложените варианти може би единствено изгоден за България и управляващите в София е вариантът, който в крайна сметка е избран — присъединяване към Тристранния пакт и нареждане на страната в лагера на ревизионистически настроените страни, които вече придобиват облик на агресори.

На 25 март се случи онова, което България желаеше, а именно правителството на Цветкович присъедини Югославия към Тристранния пакт. Но два дни по-късно на 27 март ген. Симович извърши преврат в западната ни съседка. Хитлер предприе мълниеносни мерки. Още на 27 вечерта той подписа директива 25 за ликвидирането на Югославия. С териториални отстъпки във военната акция трябва да се привлекат България и Унгария. Същия ден българският пълномощен министър в Берлин Драганов е извикан на разговор с Хитлер и Рибентроп. Там му се заявява, че новото положение открива въпроса за Македония. На 6 април Вермахтът паралелно настъпи на югославска и гръцка територия и за броени дни се справи с техните армии. Армиите на двете съседки на България не бяха търпели военни ограничения след Първата световна война и въпреки това бяха смазани бързо и безкомпромисно от германската военна машина. Какво ли щеше да стане с България, ако евентуално управляващите бяха решили да окажат военна съпротива на германската армия? На 19 април Германия дава зелена светлина на София и българската армия започва да навлиза в новоосвободените земи. Беломорската област бе дадена на България като компенсация за влизането на страната в Тристранния пакт, а въпросът за Вардарска Македония се разреши внезапно най-вече посредством сръбската политика. Ако Югославия бе останала лоялна към Германия, този болезнен за България проблем нямаше да получи такова разрешение. Германия нямаше намерение да задоволи България за сметка на Югославия, но след като последната изневери на Тристранния пакт, Берлин реши сурово да накаже западната българска съседка. В Македония започнаха безкрайните търкания с италианците, които искаха да откъснат все повече и повече от територията на Македония и да я присъединят към тази на Албания.^[139] На 22 юни Хитлер прави груба грешка, като напада СССР, без да се е справил с Англия. В „История на България“ т. 3 от 1964 г. за бързото напредване на Вермахта и неподготвеноста на Червената армия се обвинява Сталин, който решавал еднолично всички важни държавни и военни въпроси. Германия смята, че войната срещу СССР ще приключи бързо. Но немските сметки излизат грешни. Блицкригът се проваля и в началото на декември непобедимият Вермахт търпи поражение при Москва. Рано сутринта на 7 декември 1941 г. японските военновъздушни сили атакуваха американската военна база Пърл Харбър. На 8 декември САЩ обяви война на Япония. След това се присъедини и Англия. На 11 декември Германия обвини САЩ, че е нарушила своя неутралитет и по този начин е създадено положение на война. Берлин получи подкрепата на Рим. След началото на войната със САЩ Германия изиска от страните, подписали Тристранния пакт, да се включат на страната на Япония. На 12 декември българското правителство взе пагубното решение да обяви война на САЩ и Англия. Според управляващите това е една хартиена война, която няма да има реални отрицателни последици за София. Те не знаеха, че с това си решение обричат страната в близко бъдеще на тежки бомбардировки. На следния ден мнозинството в Народното събрание одобри решението на правителството. В края на 1941 г. Германия иска от България да изпрати 3 дивизии да окупират Моравско и правителството се съгласи, като основната му мисъл бе, че избягва по-големи задължения.^[140] В Берлин не желаят окончателно да разрешат териториалните въпроси на България, защото за тях е по-удобно България да бъде в шах, за да може по-лесно да се подчинява на немските искания. Германия издава политическа карта на „Дунавското пространство“, която се отнася за април 1942 г. Там териториите на Македония и Тракия, присъединени към България, са дадени само под българско административно управление, а границите са посочени като временни. През април 1942 г. царят извършва правителствена реконструкция. От кабинета са извадени колебливият външен министър Ив. Попов, а другата съществена промяна е смяната на военния министър ген. Даскалов с ген. Михов. Външното министерство се поема от Филов, който запазва поста си на министър-председател.^[141] Промяната идва след посещение на царя при Хитлер. Дали немците са инспиратори на правителствената рокада не може да се каже еднозначно, а може и самият монарх да иска да представи промените като германско давление. Една от основните цели, стоящи пред нацистите, е радикалното решаване на еврейския въпрос. Приблизително 6 Милиона евреи от всички завладени от Германия и нейните съюзници територии са унищожени. Създават се лагери на смъртта, в които се докарват евреи отвсякъде. Газовите камери поглъщат милиони човешки същества, които загиват само поради това, че принадлежат към определен народ. България успява да спаси своите евреи, но трябва да се отбележи, че са спасени само евреите от старите предели на държавата, а еврейското население от новоприсъединените земи е подложено на изтребление. Може би най-важна роля в спасяването на евреите от старите предели изиграва мартенската акция на подпредседателя на Парламента Димитър Пешев от 1943 г., който пише протестно писмо, подписано от 42-ма правителствени народни представители. Едва ли Пешев е действал без знанието на двореца, но въпреки неговото бламиране и отказа на някои депутати от подписите си, акцията за спасяването живота на повече от 8000 български евреи може да се нарече успешна за разлика от техните събратя от новоприсъединените територии, които се доставят до р. Дунав на български влакове, а оттам ги поемат хитлеристите.^[142] В края на януари и началото на февруари 1943 г. завършва грандиозната битка за Сталинград. Контранастъплението на съветските войски, започнало на 19 ноември 1942 г., довежда до обкръжаването на голяма немска войска. Успешната за Червената армия сталинградска операция довежда до пленяването на повече от 91 000 немци. Сталинградската битка фактически е преломът във войната. От този момент нататък Вермахтът бавно, но сигурно започва да губи позиции и да отстъпва. Българският министър-председател Б. Филов определя загубената битка по-скоро като психологическо поражение, без да му отдава особено военно значение.^[143] В края на 1942 г. и румънци, и унгарци започват да си мислят за сепаративен мир със съюзниците. Те предлагат на Италия също да се включи в тази акция, но Мусолини отказва, а Чано, който е съпричастен към тази идея, е свален от поста външен министър заедно с останалите „пораженски“ министри. На 10 юли започва дебаркирането на англо-американските войски на о. Сицилия, на 25 юли Виктор Емануил заменя Мусолини с Бадолио. През септември се подписва безусловната капитулация на Италия. Хитлер решава да помогне на своя съюзник. Мусолини е освободен от германците и на 23 септември застава начело на създадената Италианска социална република, разположена на територията на Северна и Централна Италия.^[144] Германия изисква от своите сателити новосъздадената република да бъде призната с решение от 27 септември. Българското правителство признава републиката, но в същото време не скъсва отношенията си с кралското правителство.