Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (14) (1878–1944 г.)

13. Втората национална катастрофа

Според Ньойския диктат, подписан на 27 ноември 1919 г., България отново търпи териториални загуби. Освен че трябва да отстъпи всички земи, които българската армия е завзела, по западната граница на България определено трябва да се направят корекции в неин ущърб. Така че както Южна Добруджа, така и Македония, отново преминават под чужда власт.^[93] Пак според клаузите на диктата, подписан от новия български министър-председател, земеделеца Ал. Стамболийски, България губи и Западна Тракия, която първоначално минава под управлението на Великите сили, чиито войски в края на октомври 1919 г. заместват българските. България бе лишена от много важния за страната излас на Егейско море. Но тя трябваше да има икономически достъп до Егея, което никога не се получи на практика.^[94] Репарациите, които България трябваше да изплати на победителите, бяха убийствени. Те възлизаха на 2 млрд. и 250 млн. зл. франка.^[95] През пролетта на 1920 г. на конференцията в Сан Ремо съдбата на Западна Тракия е определена. В отсъствие на САЩ англичани и французи окончателно решават да удовлетворят претенциите на Гърция и предават Западна Тракия под гръцко управление. След решението на конференцията в Италия започва масово преселване на българи от териториите, които ще се управляват от гърците, към пределите на България.^[96] На 6 ноември 1920 г. Сърбо-хърватско-словенското (СХС) кралство не изчаква решението на международната комисия, която има за задача да определи границата, а с войските си заема българските територии на Босилеградско, Царибродско и Струмишко. Така се създава проблемът за т.нар. Западни покрайнини. Великите сили не предприемат нищо, за да възпрат сръбските действия и така от България са откъснати чисто български територии, населявани от българи. След тези груби действия от страна на западната ни съседка в страната е обявен тридневен траур.^[97] През 1920–1921 г. е създадено т.нар. Малко съглашение, състоящо се от Чехословакия, Югославия и Румъния. Целта на това обединение бе да се запази териториалното статукво, наложено от победителите.^[98] Земеделският лидер Александър Стамболийски преценява, че трябва да се направят постъпки за смекчаване на враждебното отношение към България и предприема стодневна обиколка, започнала от началото на октомври 1920 г. и продължила до средата на януари 1921 г. Стамболийски посещава последователно Англия, Франция, Белгия, Чехословакия, Полша и Румъния. Белград отказва да приеме българския министър-председател. Тази обиколка допринася за подобряване реномето на България, но до реални ползи не се стига.^[99] Обиколката на министър-председателя изиграва положителна роля също и при приемането на България за член на Обществото на народите, което става на 16 декември 1920 г. Въпреки опитите на съседите да осуетят приемането на страната, това все пак се случва.^[100]