Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (18) (1878–1944 г.)

17. Официалното избухване

На 1 септември сутринта Вермахтът напада Полша, 2 дни по-късно, вече нямайки накъде да отстъпват, Великобритания и Франция обявяват война на Германия. По-късно и Червената армия заема част от полската територия и между СССР и Германия се подписва споразумение за новата граница между тях. В средата на септември България обявява неутралитет по отношение на военния конфликт. Това забавяне е най-вероятно в резултат на факта, че правителството иска да се ориентира в обстановката и правилно да прецени дали се отнася за локален конфликт или за мащабна война. България в този момент няма много варианти за действие. Нейните ходове се наблюдават под лупа от съседите, които знаят много добре за българските териториални аспирации и могат само за броени часове да приключат с България, ако тя не се държи миролюбиво. Така България на 15 септември 1939 г. обявява своя неутралитет по отношение на избухналата война. Първите месеци на войната са спокойни и не се водят военни действия. Поради този факт тя е наречена „странната война“, но през пролетта на 1940 г. войната придобива истинския си облик. Германската инвазия се разгръща в широк мащаб и Вермахтът окупира Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург и самата Франция също е сразена. Така на континента Германия вече няма конкуренция, Англия е натикана на своите острови, а тепърва трябва да се реши въпросът с Москва.^[126] Италия също решава да се намеси във войната и на 10 юни обявява война на Франция. През 1940 г. като че ли вече е съзрял за своето разрешение въпросът за Южна Добруджа. На 26 юни Москва връчва ултиматум на Букурещ — областите Бесарабия и Северна Буковина да се предадат на СССР. Румънците в началото имат амбиции да се противопоставят, но като разбират, че Берлин и Рим няма да ги подкрепят, се примиряват и така в края на юни 1940 г. Червената армия настъпва в споменатите територии. На 27 юли министър-председателят Б. Филов, заменил в средата на февруари 1940 г. вече неудобния на този пост г. Кьосеиванов, и външният министър Ив. Попов се срещат с Хитлер и Рибентроп, които преди няколко дни са приели румънските ръководители и са им дали съвет да уредят спорния въпрос с България. След Берлин румънците посещават и Рим, където получават съвети в същия дух. Така София получава подкрепата на Германия за уреждане на въпроса с Южна Добруджа. Но Хитлер отказва да бъде арбитър между двете страни. Румънците са принудени да започнат преговори с България. След много увъртания и протакания от румънска страна най-сетне на 7 септември се подписва Крайовската спогодба, по силата на която Южна Добруджа отново се връща в територията на България.^[127] На 21 септември българската армия започва своето навлизане на възвърнатата добруджанска територия. Само 20 дни след подписването на Крайовската спогодба се сключва пакт, който ще играе важна роля в следващите години. Към двете европейски агресивни сили се присъединява и Япония. Сключването на Тристранния пакт е белег, че Германия няма намерение да се задоволи с постигнатото дотук. В средата на октомври положението на България става твърде деликатно. Италианският диктатор решава, без да се допита до своя съюзник в Берлин, да се справи с Гърция. Мусолини праща писмо на цар Борис III, с което го уведомява за готвената акция срещу южната съседка на България. Писмото е в съобщителен тон, но, разбира се, Дуче се надява, че българският монарх ще се съгласи на съвместни действия и България ще си вземе териториите, към които има претенции. Но за зла участ на Мусолини българският цар е твърде предпазлив, за да се включи в подобна авантюра.^[128] Така италианската армия, която нахлува в края на октомври на гръцка територия, след първоначалното си настъпление започва да отстъпва пред гръцките войски, а България действително спомага на гърците със своя неутралитет. Също в средата на октомври 1940 г. в София пристига покана от Берлин страната да се присъедини към Тристранния пакт. По това време царят получава и писмо от английския крал, в което той изразява задоволство от водената от България политика, и че тази политика трябва да продължи, защото в противен случай има опасност българската територия да стане театър на военни действия.^[129] Царят успява да измъкне страната от тази сложна ситуация. България не се подвежда от италианските внушения и остава спокойна спрямо своята южна съседка. Царят пише лично писмо до Хитлер, в което го уверява, че няма полза от присъединяването на България към пакта, защото в тази обстановка неутрална България най-добре може да спомогне на германските планове. Царят пише, че Хитлер трябва добре да помисли дали е наложително в този момент България да влезе в пакта, защото досегашната политика, водена от нея, държи в „шах“.^[130] българските и германските неприятели. На 17 ноември 1940 г. цар Борис заедно с министър Попов отиват на посещение при Хитлер и Рибентроп. Там се водят разговори по евентуалното присъединяване на България към пакта. Ако Хитлер се държи добре с българския монарх, това не може да се каже за Рибентроп, който се отнася доста безцеремонно с българския външен министър. Рибентроп иска от Попов да се съгласи България да подпише пакта, но Попов героично отстоява позицията си.^[131]

Приема се, че царят отива на срещата с Хитлер с Попов, а не с Филов, за да се избегнат решения още в Берхтесгаден. Царят казва на Хитлер, че за Вермахта е по-пряко да достигнат до Солун, като минат през Вардарската долина, а не през България. Според Ст. Груев „Царят не каза «не», а по-скоро «не сега».“^[132] Пак според същия автор след пет дни Първан Драганов предава на Хитлер отговора на българското правителство за принципно съгласие за влизане в пакта, но то да се осъществи на по-късен етап. Може с голяма доза увереност да се твърди, че царят се съгласява с присъединяването на България към Тристранния пакт, но успява да получи отсрочката, към която се стреми, а именно до пристигането на германските войски до границата на страната. Царят няма голям избор, защото или трябва да избере хитлеристката алтернатива, или просто да изложи страната на едно доста неясно бъдеще. На 12 ноември Вячеслав Молотов е на посещение при Хитлер. Там съветският дипломат изразява желание СССР да даде гаранции на България подобно на тези, които Германия е дала на Румъния, където от началото на октомври се настаняват нацистки военни части. Хитлер запитва дали българският цар е поискал подобни гаранции, както това са сторили румънските ръководители. След срещата в Берхтесгаден между Борис и Хитлер на 19 ноември съветското правителство връчва на българския пълномощен министър в Москва Стаменов предложение за сключване на пакт за взаимопомощ. Преди година тогавашният министър-председател и министър на външните работи Георги Кьосеиванов отказва подобно предложение, като заявява, че още не е дошло времето за сключване на такъв пакт. Според Деканозов, заместника на Молотов, сега е настъпил подходящият момент за сключване на пакт. През лятото на 1940 г. такива пактове се сключват и с Прибалтийските републики, а след това те се анексират към СССР. Като се има предвид какъв е режимът в Москва, който не търпи монархическа форма на управление, а също така и страхът от балтизация на България, логично е категоричното решение за отказ на царя и силната четворка в кабинета, състояща се от министър-председателя Богдан Филов, външния министър Иван Попов, военния министър Теодоси Даскалов и вътрешния министър Петър Габровски.^[133]

На 23 ноември Попов изпраща отговора на Стаменов, в който се казва, че България не се чувства застрашена и не са необходими гаранции, а също така, че е поканена да влезе в Тристранния пакт и в момента се проучва това предложение. На 24 ноември в София пристига съветският дипломат Аркадий Соболев, който има за цел да връчи проектоспоразумението между Москва и София. На другия ден комунистите разгласяват текста на пакта и започва движение в негова защита. Москва е готова да отпаднат военните гаранции и единствено Москва да има такива по отношение на София. СССР няма нищо против присъединяването на България към Тристранния пакт. Дори може и самият СССР да влезе на по-късен етап. СССР признава териториалните аспирации на България.^[134] Георги Димитров, след разговор със съветските лидери Сталин и Молотов, изпраща телеграма до българските комунисти да развият широка пропагандаторска работа за приемане на съветското предложение за пакт. Българските комунисти предприемат мащабни действия за популяризирането на съветското предложение.^[135] Някои елементи от БРП не са ориентирани в общата обстановка и за тях все още Англия си остава подпалвачът на войната. БРП прокламира, че сключването на пакт със СССР няма да доведе до балтизация или болшевизация на страната.