Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (5) (1878–1944 г.)

4. Защита и легализация

На първо време Отзвукът в Европа е неблагоприятен. Но след като руският император, обратно на всички прогнози, не подкрепя Съединението и изтегля руските офицери от България, се наблюдава промяна в английската политика, която започва да симпатизира на българите. Всички европейски сили се обявяват за възстановяване на статуквото, но без използване на въоръжена сила, а само за дипломатически действия. Това изрично е внушено в Цариград, където настроението е такова, че положението от преди 6 септември трябва да се възстанови с оръжие. Едва ли и Австро-Унгария е толкова против Съединението и нарушаването на Берлинския договор. Та нали във Виена имат сериозни аспирации към Босна и Херцеговина.^[24] Великите сили стигат до консенсус да се проведе посланическа конференция. Конференцията е свикана на 24 октомври в Топханенския дворец в Цариград. Два дни по-рано на 22 октомври българският княз Александър е отчислен от състава на руската императорска войска и също му е отнето генералското звание. Това е лош предвестник за съдбата на България. Но на започналата конференция обстоятелствата се стичат така, че българският въпрос може да се разреши и благоприятно. Тези надежди са породени най-вече от английската позиция.^[25] Българите чакат с трепет разрешението на този казус и се готвят да защитят новосъздалото се положение дори с цената на военен конфликт, който безспорно трябва да се очаква от страна на Високата порта. Каква изненада е сръбското нахлуване от 2 ноември. Сърбия, която е съсед на България и която не е засегната с извършеното на 6 септември, се почувства задължена да възстанови равновесието на Балканите, компенсирайки себе си с територии, взети от княжеството.^[26] Целта на сърбите е да извършат една светкавична война и да тушират младата българска държава. Като се има предвид, че сръбската армия е добре обучена и екипирана, това начинание не изглежда толкова невъзможно, още повече, че българската армия е твърде зле екипирана и въоръжението й не е добро. А дори и това да не бе така, главните сили на българската армия са дислоцирани на българо-турската граница, откъдето се очаква военна експанзия. Слабите военни формирования и доброволческите отряди успяват да свършат чудесна работа. Те забавят максимално сръбските войски и не им позволяват да изпълнят своя план за блицкриг срещу България. На коронен съвет в столицата се решава да се даде генерално сражение на сливнишката позиция. Започва бързата евакуация на българската войска от южната граница и нейното разполагане на сливнишката позиция. Решителните боеве за изхода на войната започват на 5 ноември.^[27] Ожесточените боеве, които се водят до 7 ноември, са решителни за съдбата на България. На 7 ноември българите успяват да надделеят над агресора и София, и България, и Съединението са защитени.^[28] Започва контранастъпление на българската армия. Сърбите отстъпват, а българите, въодушевени от победите, решително ги преследват. След като се вижда, че Сърбия е заплашена от разгром, на 12 ноември колективна нота на Австро-Унгария, Германия и Русия уведомява воюващите, че кръвопролитието трябва да бъде прекратено. Българите отхвърлят предложението на Великите сили и продължават военните действия.^[29] На 14 и 15 ноември се водят изключително кръвопролитните боеве за Пирот. Там също българското оръжие печели, но на 16 ноември при българските войски се явява австро-унгарски дипломат, който заявява на княз Александър, че българите трябва да преустановят военните действия, защото в противен случай насреща им ще се озоват австро-унгарски военни части. Александър Батенберг приема ултиматума и военните действия са спрени. В северозападна България сърбите също не постигат успех, те обсаждат видинската крепост едва след боевете при Сливница и правят неуспешни опити да превземат крепостта, твърдо отбранявана от своите защитници. Така и последният коз, на който се надяват сърбите, им се изплъзва.^[30] Примирието между двете воюващи държави е подписано на 9 декември. Мирните преговори започват в Букурещ и завършват с подписването на странен мирен договор, в който единствената придобивка за България е датата, на която е сключен — 3 март 1886 г. или деня, в който се подписва Санстефанският мирен договор. Споразумението, подписано в румънската столица, е лаконично и постановява, че трябва да се възстанови статуквото между двете държави от преди началото на войната. Сърбия в качеството си на агресор не поема никакви пасиви, а България в качеството си на победител не се обезщетява за убитите, ранените и материалните загуби, причинени от войната. На 24 март идва и дипломатическото признаване на Съединението с подписването на Топханенския акт. Русия отново проявява антипатията си към българския княз и по нейно настояване името му не се упоменава като управител на Източна Румелия, а просто се вписва „българския княз“. Руската отрицателна позиция спрямо България през този период допринася за благоприятното разрешаване на създалата се криза, защото провокира положителната позиция на Англия. Така че може да се каже, че освободителката, въпреки личната неприязън на руския император към българския княз, отново изиграва решителна роля за българското обединение.^[31]