Иван Янев
От полумесеца до петолъчката (12) (1878–1944 г.)

11. Междусъюзническа война

На 20 май в Солун сърби и гърци стигат до споразумение за разпределение на новоосвободените македонски земи. Очевидно е, че това съглашение е насочено против България и нейните аспирации към Македония, а също така сръбско-гръцката договореност е насочена срещу българския елемент, намиращ се в Македония.^[69] Очевидно е, че гърци и сърби търсят начин за запазване на завоюваните от тях земи в Македония без да се съобразяват с българските интереси. Фердинанд и ген. Савов допускат поредната фатална грешка като нареждат на части от българската войска да извършат предупредителен удар срещу гръцките и сръбските армии. Това нападение се извършва на 16 срещу 17 юни 1913 г. Но сърби и гърци само това чакат — поводът за война им е предоставен от самата България. Така започва Междусъюзническата война. На 28 юни във войната се включва Румъния като нейните войски, без да им се окаже никаква съпротива, достигат на около 30 км от София, а два дни по-късно Турция също навлиза с войските си отвъд границите, постигнати в Лондонския мир. Турците реокупират Източна Тракия като отново Лозенградско и Одринско попадат в турски ръце без никаква отбрана. Въпреки смазващото числено надмощие на противниците българската армия се държи повече от достойно, а дори на 16 юли българите обкръжават гръцката войска в Кресненското дефиле и единствено сключването на примирието в Букурещ предотвратява пълното унищожение на гръцката армия.^[70] В средата на юни 1913 г. в района на Тиквешко избухва въстание, ръководено от ВМОРО. Жителите на Кавадарци, Неготино, с. Ваташа са обхванати от желание да отхвърлят сръбската власт. Активно участие във въстанието вземат четите на Вътрешната организация. Хората от въстаналите райони искат подкрепление от българската армия, стояща на около 15 км от тях, но получават отговор, че исканата помощ не може да им се окаже, тъй като военните действия се отдалечават от Тиквешко. Въстанието продължава повече от седмица, но в крайна сметка сърбите възстановяват властта си и предприемат репресивни мерки спрямо населението, които имат за цел да убедят хората, че те са били сърби, които след това са асимилирани от българите и сега спокойно могат да се върнат в лоното на сръбското самосъзнание.^[71] Тиквешкото въстание не е импулсивен акт, а събитие, подготвяно от по-рано от ВМОРО. Организацията предвижда, че доброволно изтегляне на сърбите не може да се очаква и решава да подготви въстание, имащо за цел сваляне на сръбската власт.^[72] Поради това, че българи, от една страна, и гърци и сърби от друга, все повече и повече започват да се обвиняват взаимно в жестокости и асимилаторска политика спрямо населението, е направена Карнегиевата анкета. Учените, които съставят анкетата, не се улесняват от сърбите и гърците, а тъкмо напротив, забранява им се свободно присъствие в районите, окупирани от сърби и гърци. Въпреки това анкетата е направена и публикувана през 1914 г. Тя доказва безапелационно ярко изразения български елемент в Македония и че не българите, а сърбите и гърците водят ожесточена асимилаторска политика спрямо българското население в Македония.^[73] На 10 август в Букурещ се подписва диктат, по силата на който Сърбия се сдобива с Вардарска Македония, Гърция придобива Беломорска Македония, а за България остава единствено Пиринска Македония, която е и най-малката част.^[74] Реокупацията на Източна Тракия от турците е придружена с поголовно и безкомпромисно обезбългаряване на областта. Масовите кланета и жестокости са навред, а редовната армия е придружавана от банди, които извършват големи погроми над населението. Като пример за турската жестокост може да се посочи съдбата на българското село Булгаркьой, което е било унищожено. На 7 юли около 350 мъже са събрани край селото и избити, като едва 8 души избягват тази участ. При преследването на останалите от жителите на селото много деца са изоставени от своите родители, тъй като те не били в състояние да ги спасят. Само от това българско село се предполага, че жертвите са над 1100 души. Това е само един пример, посочен сред много други.^[75] Румъния откъсва от българската територия плодородната област Южна Добруджа и така след като преди 35 години е получила Северна Добруджа, сега цяла Добруджа се оказва под нейна власт. Всички съседи се нахвърлят и кой колкото може придобива земи от България. Единствено откъм изток България не губи територии, Черно море остава спокойно в своя басейн и не поглъща български земи. Но за този погром не бива да се обвинява единствено лакомията на българските съседи, а трябва подробно да се обърне внимание на крайно недалновидната политика на българските управляващи по това време.^[76] След много перипетии на 16 септември 1913 г. се подписва Цариградският мирен договор между България и Турция, който урежда новата българо-турска граница. След като българската армия дава много жертви, за да завладее земите в Тракия, по-късно ги отстъпва на турците, които без жертви от своя страна и с големи жестокости спрямо българското население, си ги връщат. Така цяла Източна Тракия отново се включва в състава на турската държава.^[77] Само месец след сключването на Букурещкия договор във Вардарска Македония в регионите на Охрид, Струга и Дебър избухва въстание на българите, подпомогнати и от албанците. Въстанието продължава почти две седмици. Четите се сражават мъжки, а срещу тях сърбите изпращат както редовна войска, така също и чети на Черната ръка.^[78] Ръководна роля за организацията и провеждането на въстанието има ВМОРО, която е упълномощена и от албанците да действа по свое усмотрение. Въстанието се определя да избухне в началото на октомври, но то започва преждевременно на 7 септември. По-ранното избухване на въстанието води и до не особено добрата му организация.^[79] След овладяване на въстаналите райони от сърбите те жестоко отмъщават за избухналия бунт. Много селища са разрушени изцяло, други подпалени, много хора са избити и изпратени в затворите.^[80]

Наистина крайно неадекватната политика на българските управляващи довежда страната до национална катастрофа. Това е прецедент в световната история — управляващите на една страна да съумеят да вкарат държавата във война едновременно с всичките й съседи. Ясно се вижда, че крайно неадекватното управление на страната и грандоманството на цар Фердинанд поставят славната българска армия в безизходица. И въпреки, меко казано, недалновидните правителство и цар, българската войска успява да обкръжи гръцката армия в Кресненското дефиле. Това би било голям коз в ръцете на правителството на масата за преговори. Но и този последен шанс е пропилян.