Виктор Пелевин
Омон Ра (15)

15

„Социализмът — това е строй на цивилизовани кооператори начело с чудовищния Распутин, който се копира и фотографира не само от големи групи колективни пропагандисти и агитатори, но и от колективни организатори, различаващи се по своето място в исторически наложилата се система за използване на аеропланите срещу нуждите и бедствията на ниско летящата конница, която умира, загнива, но е също така неизчерпаема, както трябва да реорганизираме Рабкрин.“^[1]

Над текста, напечатан със златни букви, стоеше картоф със златен остробрад профил и полукръглата дума „ЛЕНИН“, обградена от две маслинови клончета от станиол. Аз често минавах покрай това място, но наоколо винаги имаше хора, а пред тях не се решавах да се приближа повече. Огледах внимателно цялата конструкция: това беше доста голямо, висок около метър табло, покрито с тъмночервено кадифе. То висеше на стената на два възела, а от другата страна се държеше плътно до стената от малка кукичка. Огледах се. Тихият час още не беше свършил и в коридора нямаше никой. Приближих се към прозореца — алеята към столовата беше пуста, само от далечния край към мен бавно пълзяха два лунохода, в които аз познах дружинните Юра и Лена. Цареше тишина, само от първия етаж се носеше тихото почукване на топчето по масата за тенис — мисълта за това, че някои имат право да играят тенис на маса по време на тихия час, ме изпълни с меланхолия. Като отместих кукичката, аз дръпнах таблото към себе си. Показа се квадрат от стената, в центъра на който имаше изключвател, боядисан със златиста боя. Усещайки как нещо все по-силно ме боде под лъжичката, аз протегнах ръка и го дръпнах нагоре.

Раздаде се звън, и без още да разбирам какво е това, аз почувствах, че съм направил с окръжаващия свят и със самия себе си нещо страшно. Звънът прозвуча отново, по-силно, и изведнъж се изясни, че изключвателят, отворената малиновочервена вратичка и целият коридор, в който стоя — всичко това не е истинско, тъй като всъщност не стоя до стената с изключвателя, а седя в сгърчена и неудобна поза в някакво безкрайно тясно място. Иззвъня се още веднъж, и около мен за няколко секунди се сгъсти луноходът. Още един звън, и в съзнанието ми блесна мисълта за това, че вчера, преди да облегна глава на кормилото, доведох червената линия на картата точно до черното кръгче с надпис „Zabriskie Point“.

Звънеше телефонът.

— Наспа ли се, мъдурко? — прогърмя в слушалката гласът на полковник Халмурадов.

— Ти си мъдурко — казах аз, внезапно озлобявайки се.

Халмурадов се заля от заразителен смях — разбрах, че той изобщо не се обиди.

— Тук аз пак седя сам, в ЦУП-а. Нашите заминаха в Япония, да се договарят за съвместния полет. Имаш поздрави от Пхадзер Владиленович, яд го беше, че не успяхте да се сбогувате — всичко се реши в последния момент. А аз заради теб останах тук. Какво, ще слагаш ли днес вимпел-радиобуя? Свършиха мъките, а? Радваш ли се?

Аз мълчах.

— Ама ти сърдиш ли ми се, а? Омон? Дето тогава те нарекох козел? Остави. Тогава ти целия ЦУП беше хвърлил в паника, едва не се наложи да отменим полета — каза Халмурадов и за момент замълча. — Ама ти наистина си като жена… Мъж ли си или не? Още повече какъв ден е днес. Спомни си само.

— Помня — казах аз.

— Загърни се колкото можеш по-плътно — загрижено почна Халмурадов, — особено ватенката на гърлото. На лицето…

— Знам го не по-зле от вас — прекъснах го аз.

— …отначало очилата, после намотай шала, а чак след него — ушанката. Непременно я завържи под брадата. Ръкавиците. Ръкавите и ботушите ги превържи с канап — с вакуума шега не бива. Това ще ти стигне за три минути. Разбра ли всичко?

— Разбрах.

— Не разбрах, а „тъй вярно“. Като се приготвиш, доложи ми.

Казват, че в последните минути на живота си човек го вижда целия, като на забързанa, пусната обратно лента. Не знам. С мен нищо подобно не стана, колкото и да се опитвах. Вместо това аз отчетливо, в детайли, си представих Ландратов в Япония — как върви по слънчевата утринна улица, обут в скъпи новички маратонки, усмихва се и навярно дори не си спомня върху какво ги е обул току-що. Представих си и останалите — началникът на полета, превърнал се във възрастен интелигент с костюм-тройка, и другарят Кондратиев, даващ сложно интервю на кореспондента на програма „Време“. Но нито една мисъл за самия мен не мина през главата ми. За да се успокоя, аз включих „Маяк“ и послушах тихата песен за огньовете, които горят там далеч зад реката, за наведената глава, пронизаното сърце и белогвардейците, които нямат какво да губят, освен веригите си. Спомних си как много отдавна в детството пълзях с противогаз по линолеума, нечуто припявайки на далечния високоговорител, и с тих глас запях:

— По бе-ло-гвардей-ски-те вериги!

Изведнъж радиото се изключи и зазвъня телефонът.

— Какво — попита Халмурадов, — готов ли си?

— Още не — отвърнах аз. — Закъде да бързам?

— Ей че си мъчен бе, момче — каза Халмурадов, — вярно, в личното ти дело пишеше, че в детството си нямал приятели, освен оня умник, дето го разстреляхме. Не мислиш ли и за другите понякога? Че аз пак ще закъснея за тенис.

Кой знае защо мисълта, че Халмурадов с бели шорти върху дебелите си крака съвсем скоро ще стои на корта в Лужники и ще удря топката по асфалта, а в това време мен вече няма да ме има, ми се стори невероятно обидна — не заради някаква завист към него, а защото изведнъж с пронизваща яснота си спомних един слънчев септемврийски ден в Лужники, още в училищни времена. Но после разбрах, че когато вече няма да ме има мен, Халмурадов и Лужники също няма да ги има, и тази мисъл разсея меланхолията, която бях донесъл със себе си от съня.

— За другите? Кои още други? — тихо попитах аз. — Впрочем вие вървете, аз сам ще се справя.

— Зарежи това.

— Наистина, вървете.

— Стига, стига — сериозно каза Халмурадов. — Трябва да закрия акта, да регистрирам сигнала от Луната, да запиша московското време. Ти по-добре давай по-бързо.

— А Ландратов също ли е в Япония? — попитах изведнъж аз.

— Защо питаш? — подозрително проговори Халмурадов.

— Просто така. Спомних си за него.

— А защо си спомни? Кажи, а?

— Ами така — отвърнах аз. — Спомних си как танцуваше „Калинка“ на випускния изпит.

— Разбрах. Ей, Ландратов, в Япония ли си? Тук питат за теб.

Чу се смях и хлъзгаво скърцане от стискащите слушалката пръсти.

— Тук е — каза накрая Халмурадов. — Предава ти привет.

— На него също. Е добре, време е вече.

— Като бутнеш люка — бързо започна Халмурадов, повтаряйки известната ми наизуст инструкция — веднага се хвани за кормилото, да не те издуха въздухът. После вдишай от кислородната маска през шала и излизай. Мини петнайсет крачки по посока на движението, измъкни вимпел-радиобуя, постави го и го включи. Само гледай да го отнесеш по-надалеч, иначе луноходът ще екранира сигнала… Е, а после… Пистолет с един патрон ти дадохме, а при нас в отряда на космонавтите никога не е имало страхливци.

Оставих слушалката. Телефонът иззвъня отново, но не му обръщах никакво внимание. За секунда в мен се появи мисълта да не включвам вимпел- радиобуя, за да седи тази гадина Халмурадов цял ден в ЦУП-а, а после и да получи някакво партийно наказание, но си спомних Сьома Аникин и неговите думи за това, че непременно трябва да долетя и да довърша всичко. Да предам момчетата от първата и втората степен, а и мълчаливия Дима от лунния модул, аз не можех; те бяха умрели, за да стигна аз дотук, и пред лицето на светлите им кратки съдби моята злоба към Халмурадов ми се стори дребна и срамна. И когато разбрах, че сега, след няколко секунди, ще се овладея и ще направя всичко както трябва, телефонът млъкна.

Започнах да се стягам и след половин час бях готов. Запуших плътно ушите и ноздрите си със специални хидрокомпенсационни тампони от омаслен памук, проверих дрехите си — всичко беше плътно закопчано, затъкнато и завързано; наистина гумата на мотоциклетните очила бе прекалено тясна и те се бяха впили в лицето ми, но не се захванах с тях — все едно, трябваше да ги изтърпя за съвсем кратко време. Взех лежащия на лавицата кобур, измъкнах от него пистолета и го пъхнах в джоба на ватенката. Прехвърлих торбата с вимпел-радиобуя на лявото си рамо и тъкмо да вдигна слушалката, но се сетих, че вече съм си запушил ушите с памук; пък и не ми се щеше особено да хвърлям последните мигове от живота си за разговори с Халмурадов. Спомних си последния разговор с Дима и помислих, че съм постъпил правилно, като го излъгах за „Zabriskie Point“. Тежко е да си отидеш от света, в който оставяш някаква тайна.

Въздъхнах, като преди скок във вода, и се хванах за работа.

За дългите часове на тренировки тялото ми толкова добре бе запомнило какво трябва да прави, че не се спрях нито веднъж, макар че ми се наложи да работя в почти пълна тъмнина, тъй като акумулаторът се бе изтощил до такава степен, че крушката вече не даваше светлина — виждаше се само червеното червейче на спиралата. Отначало трябваше да развия пет винта по обиколката на люка. Когато последния винт иззвънтя на пода, напипах на стената стъкленото прозорче за аварийно изхвърляне на люка и силно ударих по стъклото с последната консерва „Велика стена“. Стъклото се счупи. Вмъкнах дланта си в прозорчето, хванах пръстена на пиропатрона и го дръпнах към себе си. Пиропатронът бе направен от взривател на граната „Ф-1“, сработваше със закъснение от три секунди, и това време тъкмо ми стигна да се хвана за кормилото и да наведа глава възможно по-надолу. После над главата ми се чу гръм, и нещо така ме люшна, че едва не ме изхвърли от седлото, но аз се задържах. Мина половин секунда и вдигнах глава. Над мен беше бездънната тъмнина на открития космос. Между него и мен стоеше само тънкият плексиглас на мотоциклетните очила. Наоколо цареше абсолютен мрак. Наведох се, дълбоко вдишах от отвора на кислородната маска, тромаво се прекатурих през борда, станах на крака и тръгнах напред — всяка крачка ми се удаваше с цената на невероятни усилия заради страшната болка в гърба, който бях изправил за пръв път от близо месец. Да вървя цели петнайсет крачки не ми се искаше; аз се отпуснах на коляно, разхлабих ремъка на торбата с вимпел-радиобуя и го задърпах навън — той се закачи за ръчката и никак не искаше да излиза. Ставаше все по-сложно да задържам въздуха в дробовете си, и за един кратък момент изпаднах в паника — стори ми се, че ей сега ще умра, без да изпълня това, за което съм тук. Но в следващия момент торбата се смъкна, аз пуснах радиовимпела на невидимата повърхност на Луната и завъртях ръчката. В ефира полетяха закодираните думи „Ленин“, „СССР“ и „МИР“, повтаряни на всеки три секунди, а на корпуса блесна мъничка червена лампа, която освети изображението на плаващото през пшеничните класове земно кълбо — и тук аз за пръв път в живота си забелязах, че гербът на моята Родина изобразява изглед на Земята от Луната.

Въздухът напираше да излезе от дробовете ми, и аз знаех, че след няколко секунди ще го издишам и с обгорена уста ще глътна пустотата. Замахнах и хвърлих колкото се може по-далеч никелираното топче. Време беше да умирам. Измъкнах пистолета от джоба, насочих го към слепоочието си и опитах да си спомня главното в своето кратко съществуване, но в главата ми не идваше нищо, освен историята на Марат Попадия, разказана от неговия баща. Стори ми се нелепо и обидно, че ще умра с тази мисъл, нямаща никакво отношение към мен, и се опитах да мисля за друго, но не можах; пред очите ми застана зимната поляна, седящите в храстите егери, двата мечока, вървящи с рев към ловците — и натискайки спусъка, аз изведнъж с несъмнена яснота разбрах, че Кисинджър е знаел. Пистолетът засече, но и без него вече всичко бе ясно; пред очите ми заплуваха ярки спасителни кръгове, аз опитах да се хвана за един от тях, не го улучих и паднах на ледения и черен лунен базалт.

 

 

В бузата ми се беше впил остър камък — заради шала той не се усещаше особено, но все пак беше неприятно. Аз се повдигнах на лакът и се огледах. Наоколо не се виждаше нищо. Носът ме сърбеше; кихнах, и един от тампоните излетя от носа ми. Тогава свалих от главата си шала, очилата и ушанката, после извадих от ушите и носа набъбналите памучни тампони. Нищо не се чуваше, затова пък се усещаше явна миризма на плесен. Беше влажно и въпреки ватенката — студено.

Надигнах се, размахах ръце наоколо, вдигнах ги пред себе си и тръгнах напред. Почти веднага се спънах в нещо, но запазих равновесие. След няколко крачки пръстите ми опряха в стена; върху нея напипах дебели увиснали кабели, полепнали с някакъв гаден пух. Обърнах се и тръгнах на другата страна; сега вървях по-внимателно, високо вдигайки крака, но след няколко крачки се спънах отново. После пред ръцете ми отново се изправи стена с висящи по нея кабели. Тогава забелязах на пет метра от себе си малката червена лампичка, осветяваща металния петоъгълник, и си спомних всичко.

Така и не успях обаче да осъзная спомените и да помисля нещо по този повод — далеч отдясно нещо присветна, аз обърнах глава, инстинктивно закрих с ръка лицето си и през пръстите видях простиращия се напред тунел, в края на който заблестя ярка светлина, осветяваща гъсто покритите с кабели стени и събиращите се в точка релси.

Като се обърнах, видях стоящия на релсите луноход, върху който падаше моята черна дълга сянка (неизвестният оформител гъсто го бе изрисувал със звезди и едри букви „СССР“) и се дръпнах към него, прикривайки се от плаващия към мен над релсите ослепителен огън, който, незнайно защо, изведнъж ми напомни залязващото слънце. Нещо издрънча в борда на лунохода, и в същата секунда долетя силен гръм; разбрах, че по мен стрелят, и се хвърлих зад лунохода. В борда му отново издрънча куршум, и няколко секунди той кънтеше като погребална камбана. Дочу се лекото тракане на колела, после се разнесе още един изстрел, и тракането на колелата утихна.

— Ей, Кривомазов! — загърмя нечовешки силен глас. — Излизай с вдигнати ръце, кучи сине! Дадоха ти орден!

Внимателно надникнах иззад лунохода: на петдесетина метра от мен на релсите стоеше малка дрезина с ослепително светещ фар, пред която на широко разкрачените си крака се поклащаше човек с мегафон в лявата ръка и пистолет в дясната. Той вдигна оръжието си: прогърмя изстрел, и рикоширалият няколко пъти куршум изсвистя под тавана. Аз скрих главата си.

— Излизай, гад!

Гласът ми беше познат, но не можех да разбера откъде.

— Две!

Той стреля още веднъж и улучи корпуса на лунохода.

— Три!

Аз отново надникнах внимателно и видях как той остави мегафона на дрезината, вдигна ръце настрани и с бавен тръс затича по траверсите към лунохода. Като се приближи, чух как той бръмчи с уста, изобразявайки рева на самолетни двигатели, и веднага го познах — това беше Ландратов. Исках да побягна в тунела, но разбрах, че щом той долети до лунохода, ще се окажа напълно беззащитен. След като се поколебах за секунда, се наведох и се мушнах под ниското грапаво дъно.

Сега аз виждах само приближаващите се крака, които ловко, но някак извъртяно стъпваха по траверсите. Като че ли той нищо не бе забелязал. Приближавайки лунохода, той забръмча по друг начин, напрегнато, и разбрах, че прави вираж, заобикаляйки апарата отстрани. После ботушите му се мярнаха между ръждивите трамвайни колела, и тогава, неочаквано за самия мен, го сграбчих за краката. Когато пръстите ми се събраха около глезените му, аз едва не ги изпуснах от отвратителното усещане за почти пълна празнота в ботушите му. Той извика и падна; аз не разтворих ръце, и протезите под меката кожа неестествено се извърнаха. Аз ги завъртях още веднъж и се измъкнах изпод лунохода; когато се изправих, той вече пълзеше към лежащия между траверсите пистолет, отлетял при падането му. Оставаше ми не повече от секунда; аз хванах тежкия петоъгълник на вимпел-радиобуя и с все сила го стоварих върху жълтокосия ландратовски тил.

Чу се хрустене, и червената лампичка угасна.

 

 

Ландратовата ръчна дрезина бе доста по-лека от моя луноход и вървеше много по-бързо. Захранваният от голям акумулатор фар осветяваше кръглата галерия с опънати по нея кабели, покрити с някакви лепкави влакна, с каквито се покриват например въжетата, на които закачат разни неща в кухнята или столовата. Съдейки по всичко, тази галерия беше изоставен тунел на метрото; няколко пъти от нея се разклоняваха други тунели, също така черни и безжизнени, както този, по който пътувах. По траверсите понякога притичваха плъхове — някои от тях бяха с размерите на неголямо куче, но на мен, слава Богу, не ми обръщаха внимание. После отдясно изникна страничен тунел, също като предишните, но когато се приближих към него, дрезината така рязко се извъртя надясно, че аз паднах на релсите и силно ударих рамото си.

Оказа се, че стрелката, през която минах, е била в междинно положение — предните колела бяха преминали по релсите напред, а задните бяха завили надясно; в резултат дрезината се бе заклинила здраво. Разбрах, че нататък ще се наложи да вървя пеш в тъмнината, и бавно се помъкнах напред, съжалявайки, че не взех със себе си ландратовия „Макаров“, макар че той, разбира се, едва ли би ме спасил от плъховете, ако те намислеха да ме нападнат.

Не успях да измина и петдесет метра, когато отпред се чу кучешки лай и викове. Аз се обърнах и побягнах назад. Зад гърба ми заблестяха светлини; като се обърнах, видях сивите тела на две овчарки, скачащи по траверсите пред преследвачите, единствената видима част от които бяха поклащащите се кръгове на фенерите. По мен не стреляха — сигурно, за да не улучат кучетата.

— Ето го! Белка! Стрелка! Дръжте го! — завика някой отзад.

Аз свих в страничния тунел и се понесох с максималната скорост, на която бях способен, високо подскачайки, за да не счупя краката си. Като настъпих някакъв плъх, едва не паднах, и изведнъж видях ярки и немигащи неземни звезди — те горяха отдясно; хвърлих се натам, натъкнах се на стена и се прехвърлих през нея, държейки се за кабелите и усещайки с гърба си носещите се към мен овчарки. Като се преметнах през ръба, паднах надолу и не се ударих само защото се врязах в нещо много меко, приличащо на покрито с полиетилен кресло. Прехвърлих се през него, вмъкнах се в прохода между редиците от разни кашони и сандъци и запълзях по него; няколко пъти се натъквах с ръце на покрити с полиетилен гърбове на столове и облегалки на дивани. После наоколо стана по-светло. Съвсем наблизо чух тих разговор и замрях. Пред мен беше задната част на някакъв шкаф — оргалитов лист с големи букви „Невка“. Отзад се носеше лай и викове, а после долетя усилен от мегафон глас:

— Прекратете! Тихо! Пряк ефир след две минути!

Кучетата продължаваха да лаят и нечий нагъл тенор почна да обяснява каква е работата, но мегафонът отново изрева:

— Изчезвайте на майната си от територията! Ще ви пратя на военен съд заедно с кучетата!

Лаят почна постепенно да стихва — очевидно отведоха кучетата. След още една минута се осмелих да надзърна иззад шкафа, зад който лежах.

В първия момент ми се стори, че съм попаднал в някакъв огромен древноримски планетариум. На много високия сводест таван проблясваше стъклото и ламарината на далечни звезди, включени примерно на една трета от мощността им. На четирийсет метра от мен стоеше релсов кран; на стрелата му, на четири метра от пода, се рееше напомнящ по очертанията си на огромна бутилка кораб „Салют“ със стикован към него космически товарен кораб „Агдам Т-3“; корабът бе надянат на стрелата също като пластмасов модел на самолет — на крачето на поставката. Очевидно цялата конструкция бе прекалено тежка за единия кран, тъй като кърмата на товарния кораб се поддържаше от два или три опрени в пода дълги дирека; в полумрака те бяха различими, но когато съвсем близо до мен запалиха два прожектора, те станаха практически невидими, тъй като също като стената зад себе си бяха боядисани в черно и облепени с мъждукащи в светлината на лъчите късчета фолио.

Прожекторите бяха с поставени светофилтри и светлината им беше странна, мъртвобледа. Освен космическия кораб, който веднага започна да изглежда много правдоподобно, те осветяваха една телекамера с голям надпис „Samsung“, до която пушеха двама автоматчици, и дълга маса с микрофони, ядене и призрачно-прозрачни бутилки водка, наподобяващи забити в масата ледени висулки; зад нея седяха двама генерали, всеки от които приличаше по нещо на Генрих Боровик.

До нея стоеше малка масичка с микрофон, зад която седеше един цивилен. Зад гърба му имаше шперплатов лист с надпис „Време“ и рисунка на земното кълбо, над което под ъгъл излиташе петолъчна звезда с много дълги странични лъчи. Наведен над масата, един друг цивилен говореше нещо с човека зад микрофона.

— Дубъл три!

Не видях кой каза това. Вторият цивилен бързо притича до телекамерата и я завъртя по посока на масичката. Разнесе се звън, и човекът зад микрофона бавно и отчетливо заговори:

— Намираме се на предния край на съветската космическа наука, в един от филиалите на ЦУП. Седма година носят орбитална вахта космонавтите Армен Везиров и Джамбул Межелайтис. Този полет — най-дългият в историята — направи страната ни лидер в световната космонавтика. Символично е, че ние с оператора Николай Гордиенко се озовахме тук в деня, когато космонавтите изпълняват важна научна задача — точно след половин минута те ще излязат в открития космос с цел монтирането на астрофизичния модул „Квант“.

Целият бокс се озари от нежна и неясна светлина, аз вдигнах глава и видях, че лампичките на тавана светеха с пълна сила. Откри се величествена панорама на звездното небе, към което вече толкова векове се стреми човек, създавайки пълни с красота, но така наивни легенди за забити в небесната твърд сребърни гвоздеи.

Откъм страната на „Салют“ се дочуха приглушени удари — таа се чува, когато леко бутат с рамо набъбналата от влагата врата на мазето, боейки се, че от прекалено силен удар тя ще събори стоящите зад нея буркани с извара. Накрая видях леко повдигналия се над повърхността на корпуса на космическия кораб капак на люка, и веднага от масата, зад която седеше човекът с микрофона, долетя:

— Внимание! Включваме пряк ефир!

Люкът бавно се отвори и над повърхността на космическия кораб се появи кръгъл сребрист шлем с къса антена. Всички на масата заръкопляскаха; след шлема се появиха рамене и сребристи ръце — те на първо време закрепиха предпазно въже към специалната щанга на корпуса на кораба; движенията им бяха много бавни и плавни, отработени по време на дългите тренировки в басейна. Накрая първият космонавт излезе в открития космос и се спря на няколко крачки от люка — помислих, че трябва немалко мъжество, за да стоиш така на четириметрова височина. Стори ми се, че един от генералите на масата гледа в моята посока, и скрих глава зад шкафа, а когато се реших отново да я покажа, вече и двамата космонавти стояха на повърхността на космическия кораб, ослепително бели на фона на черните космически далечини, обсипани с мъничките точици на звездите. В ръцете на единия от двамата имаше малък сандък. Това именно беше, както разбрах, астрофизичният модул „Квант“. Космонавтите бавно и някак подводно минаха по корпуса на кораба, спряха до високата мачта и доста бързо завинтиха към нея сандъка. После се обърнаха към телекамерата, плавно помахаха с ръце и със същите водолазни движения се върнаха до люка, в който изчезнаха поред.

Люкът се затвори, но аз още дълго гледах мъждукащите в невъобразимата далечина звезди — там, където бе разперило дългите си тънки ръце съзвездието Лебед, колебаейки се на кого да отвори обятията си: на огромния — заел половината небе — Пегас, или на малката, но тъй трогателно ярка и чиста Лира.

В това време цивилният бързо и радостно говореше в микрофона си:

— По време на операцията в центъра за управление на полета настъпи тишина. Да си призная, и на мен дъхът ми спря, но всичко мина успешно. Не може да не се удивим на точните и гладки действия на космонавтите — явно не са минали напразно годините на тренировки и орбитална вахта. Монтираното днес научно оборудване…

Аз изпълзях обратно зад шкафа. Бях обзет от много странно състояние — чувствах апатия и безразличие към всичко ставащо наоколо. Ако сега бяха решили да ме хванат, едва ли бих опитал да бягам или да се съпротивлявам; единственото, което ми се искаше, беше да спя. По лунен навик положих глава на скръстените си ръце и заспах. През съня до мен достигна:

— Телевизионното предаване за работата в открития космос се водеше с помощта на камера, закрепена от бордовия инженер за панела на една от слънчевите батерии на основния блок.

 

 

Спах дълго — навярно около пет часа. Няколко пъти около мен започваха да местят нещо и да ругаят, после тънък женски глас поиска да сменят дивана, но аз дори не помръднах; може би просто сънувах това. Когато накрая дойдох на себе си, наоколо бе тихо. Внимателно се надигнах и погледнах иззад шкафа. Масата с микрофона беше празна, а телекамерата — покрита с бризент. Един прожектор осветяваше космическите кораби. Хора наоколо нямаше. Аз излязох иззад шкафа и се огледах: всичко си беше така, както и по време на предаването, само че сега забелязах на пода под космическия кораб доста голяма купчина нечистотии, гадно белеещи се хартийки и консервни кутии „Велика Стена“; пред очите ми там нещо тихо шляпна. Приближих се към масата, на която беше останала недопита водка и чинии с мезе; силно ми се прииска да пийна. Когато седнах, гърбът ми автоматично се огъна, приемайки велосипедна поза; с известно усилие се изправих, излях остатъка от водка — той стигна за две пълни чаши — и поред ги обърнах в устата си. Няколко секунди се поколебах дали да замезя с една от останалите в чинията мариновани гъби, но като видях омазаната със слюнка вилица, гнусливостта победи.

Спомних си своите другари по екипаж и си представих същата — или подобна — зала, на пода на която навярно още стоят цинковите ковчези: четири запоени и един празен. Навярно момчетата в нещо бяха по-щастливи от мен, но все пак ме обхвана печал. После си помислих за Митек. Скоро нещо в главата ми зашумя, и се появи способност да мисля за сегашните събития. Но вместо да мисля за тях, аз си спомних своя последен ден на Земята, потъмняващия от дъжда паваж на Червения площад, количката на другаря Урчагин и случайното докосване на топлите му устни, шепнещи в ухото ми:

„Омон. Аз знам колко тежко е да загубиш приятел и да разбереш, че от самото детство ти си вървял към мига на безсмъртието рамо до рамо с хитър и опитен враг — не искам дори да произнасям името му на глас. Но все пак си спомни един разговор, на който присъствахме ти, аз и той. Той каза тогава: «Какво значение има с каква мисъл ще умре човек? Нали сме материалисти.» Помниш ли — тогава аз казах, че след смъртта си човек живее в плодовете на своя труд. Но тогава не казах едно друго нещо, най-важното. Запомни, Омон, макар че човек няма, разбира се, никаква душа, всяка душа е една цяла вселена. В това е диалектиката. И докато има поне една душа, в която нашето дело живее и побеждава, това дело няма да загине. Защото ще съществува цяла вселена, център на която ще стане всичко това…“

Той посочи с ръка площада, чийто паваж вече блестеше тъмно и страшно.

„А сега — главното, което трябва да запомниш, Омон. Сега ти няма да разбереш думите ми, но аз ти ги казвам за момента, който ще настъпи по- късно, когато вече няма да съм до теб. Слушай. Достатъчна е само една чиста и честна душа, за да излезе нашата страна на първо място в усвояването на космоса; достатъчна е една такава душа, за да се развее на далечната Луна знамето на победилия социализъм. Но една такава душа поне за един миг — е необходима, тъй като именно в нея ще се развее това знаме…“

Изведнъж усетих силна миризма на пот, обърнах се и моментално полетях на пода, съборен от стола със силен удар на юмрук с дебела гумена ръкавица.

Над мен стоеше космонавт в износен плъстен скафандър и шлем с червен надпис „СССР“. Той хвана една празна бутилка, разби я в края на масата и със счупеното парче в ръка замахна към мен, но аз успях да се изтъркалям настрани, скочих на крака и побягнах. Той се хвърли след мен — бягаше с бавни движения, но незнайно защо много бързо, и това беше страшно. С крайчеца на очите си видях втория — той бързо слизаше по подпиращия корпуса на „Агдам Т-3“ черен ствол, съдирайки станиолените звезди. Дотичах до вратата, ударих я с рамо, но тя бе залостена. Тогава се хвърлих назад, измъкнах се от първия и се сблъсках с втория, който с размах ме ритна с обувката си с тежка магнитна подметка — целеше се в слабините, но улучи крака — а после се опита да ме бодне с острата си антена в корема. Отново ми се удаде да отскоча. Изведнъж разбрах, че съм изпил водката, която те са чакали може би няколко години, и се уплаших истински. Като се огледах наоколо, забелязах неголяма решетеста врата с червена мълния в триъгълник и надпис „Опасно“ и побягнах към нея.

Зад нея започваше много тесен коридор с кънтящ железен под. Пробягах по него към пет метра и чух зад себе си тежкото звънко дрънчене на магнитните пластини. Това ми придаде скорост и сила; аз завих зад ъгъла и видях къс коридор, завършващ с кръгъл вентилационен отвор с разкъсана решетка от жици, зад която се виждаше неподвижно ръждиво витло. Мислех да се връщам назад, но изведнъж се озовах толкова близко до преследвача си, че дори не го усетих като нещо цяло, а сякаш зафиксирах набор от несвързани едно с друго усещания: кълбо със забрало от плексиглас за бутилки и червени букви „СССР“, черен гумен юмрук със стърчащ над него малък прозрачен тризъбец, страшно силна миризма на пот и майорски пагони върху боядисания със сребърен бронз скафандър. В следващия миг вече се гърчех във вентилационната шахта зад люка. Доста бързо се промъкнах между лопатите на огромния вентилатор, приличащ на корабен винт, но когато запълзях по продължаващия някъде далеч нагоре кладенец, ватенката ми се набра на топка, аз заседнах и се свих като плод в утробата. После отдолу нещо зашумоля, нещо се докосна до глезена ми, и аз с вик се хвърлих напред, за броени секунди се изкатерих още два метра и се вмъкнах в хоризонтално разклонение. То свършваше с кръгло прозорче, зад което се виждаше земното кълбо в мътната пелена на облаците; изхлипах и тръгнах срещу него.

През тънката пелена на сълзите Земята изглеждаше неясна и размита, и сякаш висеше в жълтеникавата пустота; от тази именно пустота аз гледах към приближаващата се повърхност, промъквайки се към нея, докато изведнъж стисналите ме стени не се раздалечиха и кафявият фаянс не полетя срещу мен.

 

 

— Ей! Човече!

Отворих очи. Над мен се беше навела жена с мръсна синя престилка; на пода до нея стоеше кофа, а в ръката й имаше парцал.

— Лошо ли ти е? Какво търсиш тук?

Отместих погледа си — точно срещу мен на стената се виждаше кафява врата с надпис: „да се провери до 14.VII“. До нея висеше календар с голяма снимка на Земята и думите „За мирен Космос!“. Аз лежах в къс коридор с боядисани в синьо стени; наоколо имаше три или четири врати. Погледнах нагоре и видях в стената срещу календара черната дупка на вентилационния люк.

— А? — попитах аз.

— Пиян ли си, казвам, какво?

Държейки се за стената, аз станах на крака и се потътрих по коридора.

— Къде? — каза жената и ме обърна с рязко движение. Tръгнах на другата страна. Зад ъгъла започваше стръмно и доста дълго стълбище нагоре, завършващо с дървена врата; зад вратата се чуваше неясен шум.

— Хайде — побутна ме жената в гърба.

Изкачих се по стълбата, озърнах се — жената внимателно ме гледаше отдолу — бутнах вратата и се озовах в полутъмна ниша, където стояха няколко души с цивилни дрехи. Те не ми обърнаха особено внимание. Някъде отдалеч се носеше нарастващ шум, аз погледнах настрани и прочетох бронзовия надпис: „БИБЛИОТЕКА «В.И. ЛЕНИН»“.

Земята, изведнъж си помислих аз.

Излязох от нишата до стълбата и бавно се помъкнах по платформата към голямото огледало в края й. Над огледалото мигаха страшните оранжеви знаци на времето, съобщаващи, че още не е вечер, но е минало достатъчно време, а последният влак е тръгнал преди малко повече от четири минути. От огледалото ме гледаше млад човек с отдавна небръсната четина; очите му бяха възпалени, а косата силно разрошена. Облечен бе в мръсна черна ватенка, на места омазана с вар, и имаше такъв вид, сякаш последната нощ бе спал дявол знае къде.

Впрочем именно така си беше. Към мен започна да се заглежда разхождащият се из залата милиционер с малки тъмни мустачки, и когато дойде влакът, аз без особени колебания се вмъкнах в отворилата се пред мен врата. Тя се затвори и влакът ме понесе към новия живот. Полетът продължава, помислих си аз. Половината лампи в лунохода не светеха, и от това светлината изглеждаше някак прокиснала. Аз седнах на пейката; седящата до мен жена рефлекторно сви краката си, отдръпна се и постави в освободилото се между нас пространство торба с продукти — там имаше няколко пакета ориз, една опаковка макаронени звездички и замразена кокошка в целофанов плик.

 

 

Трябваше обаче да реша накъде да поема. Вдигнах очи към схемата на маршрутите, висяща на стената до стоп-крана, и започнах да търся къде именно на червената линия се намирам.