Виктор Пелевин
Омон Ра (14)

14

Всичките ми детски мечти за бъдещето бяха родени от леката тъга, свойствена за онези отделени от целия останал живот вечери, когато лежиш в тревата до остатъците от нечий чужд огън, до теб се търкаля велосипедът, на запад още се виждат лилавите ивици от току-що залязлото слънце, а на изток вече изгряват първите звезди.

Бях видял и изпитал малко неща, но много от тях ми харесваха, и винаги смятах, че полетът на Луната ще събере в себе си всичко, покрай което съм минал, надявайки се да го срещна после, окончателно и завинаги; откъде можех да знам, че човек винаги вижда най-хубавото в живота сякаш с крайчеца на очите си? В детството си често си представях извънземни пейзажи — залети от мъртва светлина, изровени от кратери каменни равнини; далечни остри планини, черно небе, в което като огромна главня пламти слънцето и блестят звезди; представях си космически прах с многометрова дебелина, представях си камъните, неподвижно лежащи на лунната повърхност много милиарди години — кой знае защо, страшно ме впечатляваше мисълта, че един камък може да престои на едно и също място толкова години, а аз изведнъж ще се наведа и ще го хвана с дебелите пръсти на скафандъра. Мислех си как, вдигайки глава, ще видя синьото кълбо на Земята, наподобяващо леко изкривен от насълзените стъкла на противогаза училищен глобус, и тази най-висша секунда в живота ми ще ме свърже с всички онези моменти, в които ми се е струвало, че стоя на прага на нещо чудесно и непостижимо.

На практика Луната се оказа тясно пространство, черно и задушно, където само рядко светваше мъждивата електрическа крушка; тя бе неизменната тъмнина зад безполезните лещи на шпионките и неспокойният неудобен сън в сгърчена поза, с глава, опряна в лежащите на кормилото ръце.

Движех се бавно, по пет километра на ден, и въобще не можех да си представя как изглежда окръжаващият ме свят. Макар че сигурно това царство на вечната тъмнина изобщо не изглеждаше никак — освен мен тук нямаше хора, за които нещо може да изглежда някак, а фаровете не включвах, за да не изтощавам акумулатора. Грунтът под мен очевидно беше равна плоскост — машината вървеше гладко. Но кормилото изобщо не можеше да се завърти — явно се беше заклинило при кацането, тъй че ми оставаше само да въртя педалите. Страшно неудобна за ползване беше тоалетната — дотолкова, че предпочитах да търпя до последно, както някога, през тихия час в детската градина. Но все пак моят път към космоса беше толкова дълъг, че не позволявах да ме завладеят мрачни мисли и дори бях щастлив.

Минаваха часове и дни; аз спирах само за да отпусна глава на кормилото и да заспя. Консервите със свинско бавно се привършваха, водата в бидона оставаше все по-малко и по-малко; всяка вечер аз удължавах с един сантиметър червената линия на картата, висяща пред очите ми, и тя все повече се приближаваше до малкото черно кръгче, след което вече не трябваше да ме има. Кръгчето приличаше на означение на станция на метрото; това, че то нямаше никакво название, много ме дразнеше, и аз написах отстрани на него „Zabriskie Point“.

 

 

Стискайки с дясната ръка в джоба на ватенката никелираното топче, вече цял час се вглеждах в етикета с надпис „Велика стена“. Явяваха ми се топлите ветрове над полетата в далечен Китай, и упорито звънящият телефон на пода малко ме интересуваше, но все пак след известно време вдигнах слушалката.

— Ра, приемай! Защо не отговаряш? Защо лампата свети? Защо стоим на място? Тук виждам всичко по телеметрията.

— Почивам си, другарю началник на полета.

— Доложи показанията на брояча!

Аз погледнах към малкото стоманено цилиндърче с цифри в прозорчето.

— Трийсет и два километра и седемстотин метра.

— Сега изгаси светлината и слушай. Тук ние гледаме по картата — сега тъкмо се приближаваш.

В гърдите ми нещо отекна, макар да знаех, че до черното кръгче, което ме гледаше като дуло от картата, е още далеч.

— Къде?

— Към спускаемия модул на „Луна-17Б“.

— Но нали аз съм „Луна-17Б“ — казах аз.

— Е, и какво. Те също.

 

 

Като че ли той пак беше пиян. Но аз разбрах за какво говори. Това беше експедиция за доставка на лунен грунт; на Луната тогава се спуснаха двама космонавти, Пасюк Драч и Зураб Парцвания. Те носеха със себе си малка ракета, с която пратиха към Земята петстотин грама грунт; след това живяха на лунната повърхност минута и половина и се застреляха.

— Внимание, Омон! — заговори началникът на полета. — Сега бъди внимателен. Намали скоростта и включи фаровете.

Аз щракнах тумблера и се залепих до черните лещи на шпионките. Заради оптическите изкривявания ми се струваше, че тъмнината около лунохода се затваря в свод и продължава напред като безкраен тунел. Ясно различавах само малък участък от каменната повърхност, неравна и грапава — това очевидно беше древен базалт; на всеки метър — метър и половина перпендикулярно на линията на движение над грунта се издигаха ниски продълговати издатини, силно наподобяващи пясъчни хълмове в пустинята; странното бе, че те изобщо не се усещаха при движението.

— Е? — раздаде се в слушалката.

— Нищо не се вижда — казах аз.

— Изключи фаровете и напред. Не бързай.

Пътувах още към четирийсет минути. А после луноходът се натъкна на нещо. Аз взех слушалката.

— Земя, приемай. Тук има нещо.

— Включи фаровете.

Право в центъра на полезрението ми лежаха две ръце в черни кожени ръкавици; разперените пръсти на едната покриваха дръжката на някаква лопатка, в която още стоеше малко пясък, примесен с дребни камъни, а в лявата бе стиснат слабо проблясващ „Макаров“. Между ръцете се виждаше нещо тъмно. Като се вгледах, аз различих вдигнатата яка на офицерския пилотски комбинезон и стърчащия над нея връх на ушанката; раменете и част от главата на лежащия бяха закрити от колелата на лунохода.

— Е какво, Омон? — въздъхна в ухото ми слушалката.

Накратко описах какво виждам пред очите си.

— А пагоните, пагоните какви са?

— Не се виждат.

— Отстъпи половин метър назад.

— Луноходът не върви назад — казах аз. — Крачна спирачка.

— Да му е… Казвах на главния конструктор — промърмори началникът на полета. — Както се казва, ако знаех къде ще падна, щях сено да си постеля. Мислех си кой ли е той — Зура или Паша. Зура беше капитан, а Паша — майор. Добре, изключвай фаровете, че акумулаторите ще се изтощят.

— Слушам — казах аз, но преди да изпълня заповедта, погледнах още веднъж неподвижната ръка и ватения край на ушанката. Известно време не можех да помръдна от мястото, но после стиснах зъби и натиснах педалите с всичка сила. Луноходът тръгна нагоре, а след секунда надолу.

— Напред — каза сменилият началника на полета Халмурадов. — Изоставаш от графика.

 

 

Аз пестях енергията и прекарвах почти цялото време в пълна тъмнина, въртейки в изстъпление педалите, и включвах светлината само за няколко секунди, за да сверя движението си с компаса, макар че това нямаше никакъв смисъл, понеже кормилото тъй или иначе не работеше. Но Земята заповядваше така. Трудно е да се опише това усещане — тъмнина, горещо тясно пространство, капеща от челото пот, леко поклащане — навярно нещо подобно изпитва плодът в майчината утроба.

Аз осъзнавах, че съм на Луната. Но огромното разстояние, което ме отделяше от Земята, за мен бе чиста абстракция. Струваше ми се, че хората, с които говоря по телефона, се намират някъде наблизо — не защото гласовете им се чуваха ясно в слушалката, а защото не си представях как свързващите ни служебни отношения и лични чувства — нещо съвършено нематериално — могат да се разтегнат на няколкостотин хиляди километра. Но най-странното беше, че със същото разстояние се удължиха и спомените, свързващи ме с детството.

Когато ходех на училище, обикновено прекарвах лятото в едно село в Подмосковието, стоящо край шосето. По-голямата част от времето си прекарвах на седлото на велосипеда, и понякога за един ден минавах по трийсет-четирийсет километра. Велосипедът беше зле регулиран — кормилото бе прекалено ниско и се налагаше силно да се навеждам над него — така, както и в лунохода. И ето сега, сигурно заради това, че тялото ми отдавна бе заело същата поза, почнаха да ми се привиждат леки халюцинации. Аз някак се забравях, заспивах наяве — в тъмнината това беше особено лесно — и ми се струваше, че виждам под себе си сянка върху бягащия назад асфалт, виждам белия разделителен пунктир в центъра на шосето и вдишвам миришещия на изгорели газове въздух. Почваше да ми се струва, че чувам рева на носещите се покрай мен камиони и шумоленето на гумите по асфалта — и чак поредният сеанс за връзка ме връщаше обратно. Но после аз отново изпадах от лунната реалност, пренасях се на подмосковското шосе и разбирах колко много са значили за мен прекараните там часове.

Веднъж на връзка с мен излезе другарят Кондратиев и започна да декламира стихове за Луната. Аз не знаех как по-вежливо да го помоля да спре, но изведнъж той почна да чете стихотворение, което още от първите редове ми заприлича на фотография на моята душа.

 — Мы с тобою так верили в связь бытия,

Но теперь я оглядываюсь, и удивительно —

До чего ты мне кажешься, юность моя,

По цветам не моей, ни черта не действительной.

 

Если вдуматься, это — сиянье Луны

Между мной и тобой, между мелью и тонущим,

Или вижу столбы и тебя со спины,

Как ты прямо к Луне на своем полугоночном.

 

Ты давно уж…

Аз тихо изхлипах, и другарят Кондратиев веднага спря.

— А нататък? — попитах аз.

— Забравих го — каза другарят Кондратиев. — Направо ми излезе от главата.

Не му повярвах, но знаех, че е безполезно да споря или да го моля.

— За какво мислиш сега? — попита той.

— Ами за нищо — отговорих аз.

— Не е така — каза той. — Непременно в главата ти се върти някаква мисъл. Вярно, разкажи.

— Ами често си спомням детството — неохотно казах аз. — Как карах велосипед. Много приличаше на сега. И досега не мога да разбера — нали карах велосипед, и кормилото беше такова ниско, и сякаш отпред беше светло, и един свеж вятър…

Аз замълчах.

— Е? Какво не разбираш?

— Нали сякаш пътувах към канала… Че къде тогава съм аз…

Другарят Кондратиев мълча минута-две, а после тихо остави слушалката.

Аз включих „Маяк“ — между другото не вярвах много, че това е „Маяк“, макар да ме уверяваха в това на всеки две минути.

— Седем сина е дала на Родината Мария Ивановна Плахута от село Малий Перехват — заговори носещият се над работното пладне на далечна Русия женски глас, — двама от тях, Иван Плахута и Василий Плахута, сега служат в армията, в танковите войски на МВР. Те молят да поздравим тяхната майка с шеговитата песен „Самовар“. Изпълняваме вашата молба, момчета. Мария Ивановна, за вас днес пее народният зевзек на СССР Артьом Плахута, който откликна на молбата ни с голямо удоволствие, тъй като самият той осем години преди братята си се уволни като старши сержант.

Зазвънтяха дайрета; два или три пъти се строшиха чинии, и изпълнен с чувства глас, натъртвайки на буквата „р“, запя:

— Ух го-ряч кипя-кипяток!

Аз хвърлих слушалката. От тези думи усетих как изтръпвам. Спомних си побелялата глава на Дима и кравата от обложката на „Atom Heart Mother“, и по гърба ми полазиха бавни тръпки. Минута или две аз изчаках, а после, решавайки, че песента вече е свършила, завъртях черното копче. За момент беше тихо, а после притаилият се за секунда баритон гръмна в лицето ми:

— Угощ-щали гадов чаем

И водицей огневой!

Този път аз дълго изчаках, и когато отново включих приемника, говореше водещата:

— …йде да си спомним за нашите космонавти и за всички останали, чийто земен труд прави възможна небесната им вахта. За тях днес…

Изведнъж аз се отдръпнах в мислите си, по-точно — направо пропаднах в една от тях като под лед, и започнах отново да чувам чак след няколко минути, когато тежкият хор на далечните басове вече слагаше последните тухли в монументалното здание на новата песен. Но независимо от това, че напълно се бях изключил от реалността, аз автоматично продължавах да натискам педалите, държейки силно настрани дясното си коляно — така по- слабо се усещаше мазола, който вече бях успял да си протрия.

Ето какво ме порази.

Ако сега, затваряйки очи, аз се озовавам — колкото изобщо човек може да се озове някъде — на призрачното подмосковско шосе, и несъществуващият асфалт, листа и слънце пред затворените ми очи ставаха за мен толкова реални, сякаш наистина се спусках по склона на любимата си втора скорост; ако, забравяйки за Zabriskie Point, до който ми оставаше съвсем малко, аз все пак за няколко секунди бях щастлив — не значи ли това, ще още тогава, в детството, когато съм бил просто неотделима част от потъналия в лятното си щастие свят, когато наистина се носех на велосипеда напред по асфалтовата ивица, срещу вятъра и слънцето, без изобщо да се интересувам какво ме чака занапред — не значеше ли това, че още тогава аз всъщност съм пътувал по черната и мъртва повърхност на Луната, виждайки само това, което прониква в съзнанието през кривите шпионки на сгъстяващия се около мен луноход?

 — Прощай, ячменный колос

Уходим завтра в космос

В районе окна

Товарищ Луна

Во всем черном небе одна…