Виктор Пелевин
Омон Ра (10)

10

Поредният предмет, който се появи в занятията ни — „Обща теория на Луната“ — беше факултативен за всички, освен за нас с Митек. Занятията водеше докторът на философските науки в оставка Иван Евсеевич Кондратиев. Кой знае защо той не ми беше симпатичен, макар никакви обективни поводи за неприязън да не съществуваха, а лекциите му бяха доста интересни. Помня, че той започна първата си среща с нас много необичайно — половин час ни чете от листовете си всякакви стихове за Луната; накрая самият той така се трогна, че се наложи да си бърше очилата. Тогава аз още си водех записки, и от тази лекция в тях остана някакво безсмислено струпване на парчета от цитати: „Като златна капка мед свети сладостно Луната… Луна, надежда, тиха слава… Как много те са в този звук… А в небето, приучен на всичко, криви се безсмислено дискът… Той управляваше с хода на мислите, и тъкмо затова — с луната… Течна неуютна лунност…“ И още страница и половина в този дух. После той стана сериозен и заговори официално, провлечено:

— Другари! Да си спомним историческите думи на Владимир Илич Ленин, казани от него през хиляда деветстотин и осемнайсета година в писмото до Инеса Арманд^[1]: „От всички планети и небесни тела — писа Владимир Илич — най-важна за нас се явява Луната“. Оттогава минаха години; много неща в света се измениха. Но ленинската оценка още не е загубила своята острота и принципиална важност; времето потвърди нейната правота. И огънят на тези ленински думи по особен начин осветява днешния лист в календара. Наистина Луната играе огромна роля в живота на човечеството. Видният руски учен Георгий Иванович Гурджиев още по време на нелегалния период на своята дейност разработва марксистка теория на луната. Съгласно нея Земята е имала общо пет луни — именно затова звездата, символ на държавата ни, има пет лъча. Падането на всяка луна е било съпроводено със социални трусове и катастрофи — така четвъртата луна, паднала върху планетата ни през 1904 година и известна под името Тунгуски метеорит, предизвика първата руска революция, скоро след която последва втората. Дотогава паданията на луните са довеждали до смяна на обществено-икономическите формации — разбира се, космическите сили не влияят върху нивото на развитие на производителните сили, което се получава независимо от волята и съзнанието на хората и излъчването на планетите, но способстват за формирането на субективните предпоставки за революцията. Падането на днешната луна — луна номер пет, последната от останалите — трябва да доведе до абсолютна победа на комунизма в мащабите на слънчевата система. В този курс ще изучим двата основни труда на Ленин, посветени на Луната — „Луната и въстанието“ и „Съвети на страничния човек“. Днес ще започнем с разглеждането на буржоазните фалшификации на въпроса — възгледи, според които органичният живот на Земята служи просто за храна на Луната, източник на поглъщаните от нея еманации. Това е невярно, защото целта на съществуването на органичния живот на Земята се явява не храненето на Луната, а, както показа Владимир Илич Ленин, построяването на ново общество, свободно от експлоатацията на човек номер едно, две и три от човек номер четири, пет, шест и седем…

И така нататък.

Той говореше много и сложно, но най-добре запомних поразилият ме със своята поетичност пример: висящата на веригата тежест кара часовника да върви; Луната е такава тежест, Земята — часовник, а животът — това е тиктакането на зъбните колелца и песента на механичната кукувичка.

Доста често ни правеха медицински прегледи — всички нас ни изучиха надлъж и нашир, и това бе разбираемо. Затова когато чух, че двамата с Митек трябва да минем през някакво реинкарнационно изследване, аз помислих, че това ще е проверка на рефлексите или измерване на налягането — първата дума нищо не ми говореше. Но когато ме извикаха долу и видях специалиста, който трябваше да ме изследва, аз почувствах детски страх, непреодолим и напълно неуместен в светлината на това, което ми предстоеше в съвсем близко бъдеще.

Пред мен стоеше не лекар с престилка и стърчащ от джоба стетоскоп, а офицер, полковник, но не с кител, а с някакво странно черно расо с пагони, дебел и едър, с червено, сякаш изгорено от чорба лице. На гърдите му висеше никелирана свирка и секундомер, и ако не бяха очите му, наподобяващи обзорния процеп на тежък танк, той щеше да прилича на футболен съдия. Но полковникът се държеше приветливо, много се смееше, и към края на беседата аз се отпуснах. Той говореше с мен в един малък кабинет, където имаше само маса, два стола, покрита с мушама кушетка и врата към другата стая. След като попълни няколко жълтеникави бланки, той ми даде да изпия една мензурка с нещо горчиво, постави на масата пред мен малък пясъчен часовник и излезе през втората врата, като ми заповяда да отида при него, когато целият пясък изтече долу.

Помня как гледах часовника, учудвайки се колко бавно песъчинките падат надолу през стъкленото гърло, докато не разбрах, че това е, защото всяка песъчинка има своя собствена воля, и нито една от тях не иска да пада долу, тъй като за тях това е равносилно на смърт. И заедно с това падането за тях е неизбежно; а този и онзи свят, помислих си аз, много приличат на часовника — когато всички живи умрат в едната посока, реалността се обръща и те оживяват, тоест почват да умират в обратна посока.

Известно време аз тъгувах по този повод, а после забелязах, че песъчинките отдавна вече не падат и си спомних, че трябва да отида при полковника. Усещах вълнение и заедно с това необичайна лекота; помня, че особено дълго вървях към вратата, зад която ме чакаха, макар че до нея имаше две или три крачки. Като поставих длан на дръжката, аз я побутнах, но тя не се отвори. Тогава я дръпнах към себе си и изведнъж забелязах, че дърпам към себе си не врата, а одеяло. Лежах в своето легло, на края на което седеше Митек. Леко ми се виеше свят.

— Е? Как е там? — попита Митек. Той изглеждаше странно възбуден.

— Къде там? — попитах аз, като се привдигнах на лакти и опитах да съобразя какво се е случило.

— На реинкарнационното изследване — каза Митек.

— Сега — казах аз, припомняйки си как току-що дърпах вратата към себе си, — сега… Не. Нищо не помня.

Кой знае защо усещах празнота и самота, сякаш много дълго съм вървял през голо есенно поле; това беше тъй необичайно състояние, че забравих за всичко останало, в това число и за постоянното през последните месеци усещане за приближаващата се смърт, което вече беше загубило острота и бе станало просто фон за всички останали мисли.

— Подписка ли си дал, какво? — с леко презрение попита Митек.

— Стига — казах аз, обръщайки се към стената.

— Ей сега те довлякоха двама такива муцунести сержанти в черни раса — продължаваше той — и казват: „На, дръж своя египтянин.“ А фланелката ти е цялата в повръщано. Наистина ли не помниш нищо?

— Наистина — казах аз.

— Е, пожелай ми късмет — каза той, — сега трябва да вървя.

— Късмет — казах аз. Повече от всичко на света ми се искаше да спя, защото усещах, че ако заспя достатъчно бързо, отново ще се събудя като самия себе си.

Чух как Митек затвори със скърцане вратата след себе си, а след това вече беше утро.

— Кривомазов! При началника на полета! — викна в ухото ми някой от нашите. Чак като се облякох, аз се събудих окончателно. Леглото на Митек бе празно и неоправено; останалите момчета по фланелки седяха на местата си. Усещах във въздуха някакво напрежение; те смутено се озъртаха, и дори Иван не ръсеше своите обичайни утринни шеги, глупави, но много смешни. Разбрах, че се е случило нещо, и през целия път нагоре, до третия надземен етаж, където беше кабинетът на началника на полета, се опитвах да разбера какво именно. Докато вървях по коридора и примижавах срещу процеждащото се през пердетата слънце, което отдавна не бях виждал, аз забелязах отражението си в огромното прашно огледало на един от завоите, поразих се от мъртвата бледост на лицето си и разбрах, че всъщност подвигът ми отдавна вече е започнал.

Началникът на полета стана срещу мен и ми стисна ръката.

— Как е подготовката? — попита той.

— Нормално, другарю началник на полета — казах аз.

Той ме погледна в очите с оценяващ поглед.

— Виждам — каза той след известно време, — виждам. Теб, Омон, те извиках ето за какво. Ти ще ми помогнеш. Вземи този магнитофон — той показа малкия японски касетофон пред себе си, — бланки, писалка, и иди в триста двайсет и девета стая — тя тъкмо сега е празна. Разшифровал ли си някога записи?

— Не — отвърнах аз.

— Това е просто. Завърташ малко лентата, записваш каквото си чул, и продължаваш нататък. Ако не разбереш нещо от първия път, го превърташ няколко пъти.

— Ясно. Мога ли да тръгвам?

— Можеш. Чакай. Мисля, че ще разбереш защо помолих именно теб да се заемеш с това. У теб скоро ще възникнат всякакви въпроси, на които никой там — началникът на полета посочи с пръст към пода — няма да ти отговори. Аз също можех да не ти отговарям, но според мен е по-добре да си в течение. Не искам да се измъчваш с излишни мисли. Но имай предвид, нито замполитите, нито екипажът не трябва да знаят това, което сега ще узнаеш ти. От моя страна това е служебно нарушение. Както виждаш, понякога дори генералите правят нарушения.

Аз мълчаливо взех от масата касетофона и няколко жълти бланки — същите, каквито видях вчера, и отидох в триста двайсет и девета. Прозорците бяха плътно закрити с пердета, а в центъра стоеше познатият ми метален стол с кожени ремъци на краката и облегалката, само че сега от него към стената се бе проточил някакъв кабел. Седнах на малкото бюро в в ъгъла, поставих пред себе си разграфена бланка и включих касетофона.

— Благодаря, другарю полковник… Много е удобно, просто сякаш е кресло, а не стол, ха-ха-ха… Разбира се, нервнича. Това е като изпит, нали?.. Разбрах. Да. С две „и“ — Свириденко…

Изключих магнитофона. Това беше гласът на Митек, но някак странен, сякаш към гласните му струни вместо дробове бяха включили ковашки мехове — той говореше леко и напевно, през цялото време при издишане. Върнах лентата леко назад, отново натиснах „Play“ и повече не спирах лентата.

— Изпит, да?.. Разбрах. Да. С две „и“ — Свириденко… Не, благодаря, не пуша. При нас в групата никой не пуши — такива не вземат… Да, втора година вече. Дори не ми се вярва. Още като момче мечтаех да полетя на Луната… Разбира се, разбира се. Именно така, хора с кристална душа. И как иначе — когато цялата Земя е под теб… За кого на Луната? Не, не съм чувал… Ха-ха-ха, шегувате се вие, весел сте… А при вас е някак странно. Е, необикновено. Навсякъде при вас ли е така, или само в особения отдел? Само колко черепи има тук на полиците, господи — направо като книги стоят. И с етикети, виж ти… Не, аз не в тоя смисъл. Щом стоят, значи трябва. Експертиза, картотека. Разбирам. Разбирам. Какво говорите… И как само се е запазил… А това, над окото, от ледосекач ли е? Моя. Там имаше още две анкети. Пред Байконур — последна проверка. Да. Готов съм. Че нали, другарю полковник, аз всичко това подробно… Просто за себе си да разкажа, от детството? А, не, благодаря, удобно ми е… Е, щом трябва. Аа бяхте направили такива облегалки за главата, като в колите. Така възглавничката ще пада, ако се наклоня… Аха, а аз пък си мисля за какво ви е това огледало на стената. А вие, значи, поставяте второ на масата. Каква дебела свещ… От какво? Ха-ха-ха, шегувате се, другарю полковник… Удивително. Честна дума, за пръв път виждам. Чел съм само, че може така да се направи, а самият аз не съм виждал. Поразително. Сякаш е някакъв коридор. Къде? Ето в това? Господи Христе, колко огледала са при вас, като в бръснарница. Ама не, вие какво, другарю полковник… Това е само пословица, от баба ми се е залепила. Аз съм научен атеист, иначе не бих отишъл в пилотското… Горе-долу помня. Нали пристигнах в Москва чак на единайсет години, а се родих в едно малко градче — знаете, стои там на железопътната линия, веднъж на три дена минава влак, и толкова. Тишина. Улиците са мръсни, по тях ходят гъски. Много пияници. И всичко е такова сиво — зиме, лете, без значение. Две фабрики, кинотеатър. Е, още и парк — там, разбирате ли, по-добре изобщо да не се пъха човек. И ето, знаете ли — понякога забучи в небето — вдигаш очи и гледаш. Че какво да обяснявам… И освен това през цялото време книги четях, за всичко хубаво в себе си съм им задължен. Най-любимата, разбира се — „Мъглявината Андромеда“. Много голямо влияние върху мен имаше. Представяте ли си, желязна звезда… И на черната планета стои радостен съветски звездолет с басейн, наоколо петно със син цвят, а където свършва светлината — враждебен живот, той се бои от светлината и може само да се таи в тъмнината. Медузи някакви, това не го разбрах, и още черен кръст — това според мен е намек за църковниците. Имаше такъв черен кръст, прокрадваше се в тъмнината, а там, където е синята светлина, работят хора, добиват анамезон. И тогава този черен кръст като гръмна по тях с нещо! Целеше се в самия Ерг Ноор, но Низа Крит го заслони с гърдите си. И нашите после отмъстиха — ядрен удар до хоризонта, Низа Крит я спасиха, а главните медузи ги хванаха, и в Москва. Четях и си мислех — как ли работят нашите хора в посолствата в чужбина! Хубава книга. И една друга помня. Там имаше някаква пещера, като че ли…

— …

— Или не, пещерата беше после, не пещера, а коридори. Ниски коридори, а по стените — сажди от факлите. Тук през нощта воините все с факли ходеха, пазеха господин принца. Казваха, от акадите. Всъщност от брат му го пазеха, разбира се… Вие, господин началник на северната кула, простете, ако говоря не каквото трябва, но при нас всички така смятат — и воините, и слугите. А ако заповядате да ми отрежат езика, то все едно, всеки ще ви каже същото. Самата царица Шубад е поставила тоя гарнизон, пази го от Мескаламдуг. Той като тръгне на лов, винаги покрай южната стена минава, и с него двеста воини с медни шлемове — какво, за лъвове ли ходи? Всички за това говорят… тоест как? Вие какво, господин началник на северната кула, пак ли петлистник сте дъвкали? Нинхурсаг съм аз, жрец на Арата и майстор на печати. Тоест, когато порасна, ще бъда жрец и майстор на печати, сега още съм малък… какво пишете, нали ме познавате. И юзда ми подарихте, с медни капси. Не помните? Защо… Сега… Седяхме ние с Намтура — е, знаете го, ушите му са отрязани, той ме учеше да изрязвам триъгълник. За мен е най-трудно. Там отначало правиш два дълбоки разреза, а после трябва от третата страна да подхванеш с широкия резец, и… Е да, а тогава някой отвън смъква завесата, нагло ей така — вдигаме очи, а там двама воини стоят. Радост, казват! Нашият принц вече не е принц, а великият цар Абарага! Току що е бил при божеството Нанна, е, и ние значи трябва да се приготвим. Намтура заплака от щастие, запя нещо по акадски и почна да връзва парцалите си във вързоп. А аз веднага отидох на двора, казах само, че Намтура си събира резците. А в двора — Уршу победителю! — воини с факли, и светло като ден… Ама не, вие какво, господин началник на северната кула! Разбира се, че не. Това просто Намтура мърмори през цялото време… Не, и жертви никога не съм принасял. Сега съм нун на великия цар Абарага, да ми отрежат ушите не е толкова просто, за това царски указ трябва… Добре, прощавам ви. Да, и колесниците с биковете чакаха вече. Тогава към мен се приближава пазителят на ключалката — на, казва, Нинхурсаг, кинжал от държавен бронз, ти си вече възрастен. И още торбичка с ечемичено брашно ми даде — ще си свариш, казва, ядене по пътя. Тогава гледам, из двора ходят тези, с медните каски. Е, мисля си, велики Уршу! Тоест, велики Ану! Помириха се, значи, Мескаламдуг с Абарага… О, не — как да се скараш с царя, когато всяка негова дума е Ану. Тогава ми показаха моята колесница, е, аз се качих на нея. Там още едно момче стоеше — то управляваше биковете. Преди това дори не го бях виждал. Помня само, че мънистата му бяха от тюркоаз, скъпи мъниста. И кинжал в пояса — също му го бяха дали току-що. Изобщо, огледах аз крепостта, натъжих се малко. Но тогава облаците се разпръснаха, и между тях като засия Луната… И изведнъж ми стана леко и весело… Тогава отместиха плочата в скалата до конюшните — а там е входът на пещерата. Аз дори не знаех, че там има пещера. Наистина, не знаех… Да не извърша подвиг в битка! Ами това бяхте вие! Сега си спомних. И тогава, значи, вие, господин началник на северната кула, приближавате до нас с две чаши пиво и казвате — от царския брат Мескаламдуг е. И полата ви беше тази същата, само на главата си имахте меден шлем. Е, ние го изпихме. Преди това никога не бях пил пиво. А после второто момче нещо извика, дръпна юздите, и потеглихме — право в пролома в скалата. Помня, там пътят водеше надолу, а какво има отстрани — не видях, тъмно беше… После? А после се озовах при вас в кулата. От пивото ми е така, нали? Ще ме накажат ли? Че застъпете се, господин началник на северната кула. Разкажете как стана всичко. Или предайте табличките, нали записахте всичко. Разбира се, при мен е. Не, няма да ви го дам, сам ще го поставя. Който дава печата си, го у… Ето. Наистина ли ви харесва? Сам съм го правил. От третия път се получи. Това е бог Мардук. Какъв стобор, това са старшите богове. Вие се застъпете за мен, господин началник на северната кула! Тогава три печата ще ви изрежа. Не, не плача… Това е, няма повече. Благодаря. Вие сте мъж мъдър и мощен, от сърце ви го казвам. Само не разказвайте никому, че съм плакал… Че ще кажат, какъв жрец на Арата е той — напил се с пиво и плаче… Разбира се, искам. А къде? На юг или на север? Че тук цялата ви стена е с огледала. Разбрах… Е, знам. Този е, когато Нинлил отишла в чистия поток да се къпе, а после излязла на брега на канала. Майка и казвала, казвала, а тя все едно, значи, на брега на канала излязла, но там Енлил я опънал. А после той отива в Киур, а съветът на боговете казва — Енлил, насилнико, вън от града! Е, а Нинлил тръгнала след него, разбира се… Не, не ме заслепява. Другите два? На този вече е по-късно, когато Енлил се престорил на страж на прохода, и когато Нанна ударил Нинлил чак под самото сърце…

— …

— А и освен това, тези двете са просто различни прояви на едно и също нещо. Може да се каже така: Хеката — това е тъмната и странна страна, а Селена — светлата и чудесната. Но тук, признавам, не съм много сведущ — само съм чувал това-онова в Атина… Бил съм, бил съм. Още при Домициан. Криех се там. Иначе ние с вас, сенаторе, нямаше да пътуваме в този паланкин… Както обикновено, оскърбление на величеството. В двора на господаря имало статуя на принцепса, а до нея били погребани двама роби. А той и статуя такава никога не е имал. Дори при Нервий се страхувахме да се върнем. А при сегашния принцепс няма от какво да се боим. Той при нас самия Плиний Секунд изпрати за легат — ето какво време настана, слава на Изида и Серапис! Не даром… А, не, вие какво, сенаторе, кълна се в Херкулес! Това ми е от Атина, там сега са египтянин до египтянина… Какви интересни дъсчици имате, почти не се вижда восък. А лъвските муцуни — от електрон ли са? Казвате, коринтски бронз… За пръв път виждам… Секстий Руфин. Не, от освободените. Все пак паланкинът с това е добър — ако робите са сръчни, разбира се — пътуваш и пишеш. И светилник гори като в стая, и покрай теб преминават пинии… Вие, сенаторе, четете направо в душата ми. Постоянно говоря за себе си. Разбира се, не съм Марциал — просто така, изтъпявам стилосите… Пея песните с кратки стихове. Както едно време Катул ги е пеел, а също — Калв и древните. Че какво общо имам аз? Аз предпочетох стиховете, а оставих форума… Е, преувеличавам, разбира се, сенаторе, нали те затова са стихове. Всъщност, на делото за християните отидох заради литературата. Да погледам нашия легат. Велик човек… Е, не съвсем свидетел. Ама не, написал го е както си е — той наистина е от Галилея, този Максим. По нощите се събират у дома му, някакъв дим дишат. А после той се изкатерва на покрива и крещи като петел — като ги видях, веднага разбрах, че са християни… За прилепите е излъгал, разбира се. Какво толкова. Че за тях, все едно, пътят е един — в гладиаторската школа. А нашият легат ми хареса много. Да… На масата ме покани, послуша стиховете ми. Много ги хвали. А после казва — ела, казва, Секстий, на вечеря. Когато стане пълнолуние. Казва, ще пратя хора… И наистина, прати. Бях събрал всичките си свитъци със стихове — може, мислех, да ме прати в Рим. Най-добрия плащ си сложих… Че как мога така, нали нямам римско гражданство. Тръгнахме ние, значи, само че кой знае защо, извън града. Дълго пътувахме, аз дори заспах в талигата. Събуждам се, гледам — вила някаква ли е, храм ли е — и факлоносци. Значи, влязохме ние вътре — през къщата и в двора. А там вече масата е сложена, направо под небето, и луната осветява всичко. Чудно голяма беше. Робите ми казват — сега господин легатът ще излезе, а вие първо легнете до масата, пийнете вино. Ето вашето място, под мраморното агне. Аз легнах, пийнах — а останалите наоколо лежат и ме гледат… И мълчат. Какво ли, мисля си, им е надрънкал легатът за стиховете ми… Дори леко не бях на себе си. Но после зад завесата засвириха на две арфи, и изведнъж ми стана толкова весело — удивително. Направо не разбрах как скочих от мястото си и почнах да танцувам… А после наоколо се появиха триножници с огън, и още някакви хора в жълти хитони. Те, според мен, не бяха на себе си — поседят, поседят, а после изведнъж протегнат ръце към луната и почнат да пеят нещо на гръцки… Не, не разбрах — нали танцувах, весело ми беше. А после се появи господин легатът — на главата си носеше кой знае защо фригийска шапка с сребърен диск, а в ръката — свирка. И очите му блестят. Наля ми още вино. Хубави стихове пишеш, казва, Секстий. После заговори за луната — направо като вас, сенаторе… Чакайте, че нали и вие бяхте там — точно така. Хе-хе, а все си мислех — защо ли пътувам аз с вас в паланкина? Да-а… Сега сте с тога, а тогава бяхте с хитон, и с фригийска шапка, като тази на легата. Да, и в ръката ви имаше червено копие, с конска опашка. Все ми беше неудобно да се обърна с гръб към вас, само че легатът казва — погледни, Секстий, към Хеката, а аз ще ти свиря със свирката. И засвири — тихо някак. Е, аз вдигнах очи, гледам, гледам, а после вие почнахте да ме разпитвате за същата тази Хеката и Селена. И кога ли съм успял да седна в паланкина ви? Всичко нормално ли е? Е, слава на И… Херкулес. Добре, аз ги донесох, за да ги прочете легатът. А вие, сенаторе, също ли се занимавате с литература? Че нали гледам — все пишете, пишете. А-а. Да не забравите. Също сте харесали стиховете. Този час е за теб — гуляе Лией, и царува в косите ти роза. Разбира се. Дайте дори гемата да притисна. Нищо, тук резбата не е дълбока, не трябва много восък. Ще се отпечата. Пристигнахме ли? Благодаря, сенаторе, че прическата ми се е развалила. И колко струва такова огледало в метрополията? Ще кажете, за толкова пари у нас във Витиния цяла къща може да се купи. Също коринтски бронз? Сребро? И надпис някакъв…

— …

— Нищо, ще го прочета. На лейтенант Вулф за Източна Прусия. Генерал Лудендорф. О, извинете, бригаденфюрер, тя сама се отвори. Чудесна табакера, блести като огледало. А вие, значи, в петнайсета година също сте били лейтенант? И също пилот? Е, недейте, бригаденфюрер, дори ми е неудобно. Заради тези три кръста дори по задания не летя. Яковете и МиГовете, казват, са много, а Фогел фон Рихтхофен ни е единствен. Ако не беше спецмисията, сигурно щях да мухлясам в празната казарма… Да, пише се като „птица“. Майка ми отначало се разстрои, когато узна как баща ми иска да ме нарече. Затова пък Балдур фон Ширах — той дружеше с баща ми — цяло стихотворение ми посвети. Сега го учат в училищата… По-внимателно, ей от онзи прозорец стрелят… А, не, стената е дебела… Представям си какво щеше да напише, ако бе разбрал за спецмисията. Онова беше направо цяла поема. Аз помислих, че ме пращат на Западния фронт, и чак в Берлин разбрах всичко. Първо, естествено, се разстроих. Какво, мисля, в „Аненербе“ работа ли си нямат, че прибират бойни летци от фронта… Но когато видях самолета — дева Марийо! Веднага… Ама вие какво, бригаденфюрер, просто в детството си живях в Италия. Да. Колко съм летял, а такава красота не бях виждал. Чак после съобразих, че това е всъщност Ме-109, само че с друг мотор и с други криле… Дявол, лентата заяде… Добре, сам… Изобщо, влязох в хангара, и веднага ми спря дъхът. Бял, лек такъв, и сякаш свети в тъмното. Но това, което ме учуди, беше подготовката, Мислех, ще уча материалната част, а вместо това ме водиха при вас в „Аненербе“, черепа ми мериха, и всичко това под музиката на Вагнер. А ако ги питаш нещо — мълчат. Изобщо, когато ме събудиха тази нощ, реших, че пак ще ми мерят черепа. Не, гледам — под прозорците стоят два „мерцедеса“, моторите ръмжат… Отлично, бригаденфюрер! Право под кулата. Къде сте се научили от това нещо така… Е, седнахме, значи, потеглихме. После… Да, имаше отцепление, есесовци с факли. Преминахме, после гората свърши, появи се някакво здание с колони и аеродром. Нито душа наоколо, само един лек ветрец, и луна в небето. И моят самолет стои, направо на пистата, и под фюзелажа му нещо като бомба, също бяло. Но дори не ми дадоха да спра, а веднага ме заведоха в зданието… Не, не помня. Помня само, че свиреше Вагнер. Заповядаха ми да се съблека, измиха ме като дете… Не, гранатите после… Натриха кожата ми с масло — знаете ли, мирише на нещо древно, приятна такава миризма. И ми дадоха пилотска униформа, само че цялата бяла. С всичките ми награди на гърдите. Да, мисля си, Фогел, ето го… Нали цял живот съм мечтал за нещо такова. После тези, от „Аненербе“, казват: тръгвайте, капитане, към самолета. Там ще ви кажат всичко. Стиснаха ми ръка, всичките поред. Е, аз тръгнах. А ботушите също са бели, страх те е да стъпиш в прахта… сега. Приближавам се аз до самолета, а там… Че нали и вие бяхте там, бригаденфюрер, само че не с тази каска, а с една черна шапка… И значи, почнахте да ми обяснявате всичко това — да излетя на единайсет хиляди, курс към луната, бутона на левия панел… Ей че дявол. Едва-едва не достигна… И този бял планшет ми дадохте, а после кафе с коняк от термоса. Аз казвам — не трябва, не пия преди полет, а вие на мен така строго — че ти знаеш ли, Фогел, от кого е това кафе? Тогава се обръщам и виждам — никога нямаше да повярвам… Да. Като в хрониките, и кителът беше същият, двуреден. Само че с шапка на главата, и с бинокъл на гърдите. И мустаците малко по-широки, отколкото на портретите. Или заради лунната светлина ми се стори така. Помаха ми с ръка, също като на стадион… Изобщо, изпих аз кафето, седнах в самолета, сложих веднага кислородната маска и излетях. И ми стана толкова леко — сякаш с два бели дроба дишах. Издигнах се на единайсет хиляди, курс към луната — тя беше огромна, колкото половината небе, и погледнах надолу. А там всичко е зеленикаво, някаква река блесна… Тогава натиснах бутона. И нещо почна да ме носи надясно, а как съм кацнал — дори не помня… Много от тях ли са влезли в Берлин? Че това е ясно… Дреболия, парче от тухла навярно. Носът е цял… Аха, виждам — дреболия. С тази табакера можеш да се бръснеш, и огледало няма да ти трябва…

— …

— Не, повече не трябва, дори не ви съм молил. Вие сами го сложихте, другарю полковник, когато запалихте свещта… Какво по-нататък — четях книги, а после си направих мъничък телескоп. Изучавах главно луната. Дори на един утренник в училище се маскирах като луноход… Отлично помня тази вечер… Не, при нас винаги правеха утренниците вечер, а тогава още и съботите преместиха в понеделник… Всички деца се събрахме в актовата зала — техните костюми бяха прости, можеха да танцуват. А върху мен беше надянато какво ли не — като застана на четири крака, съм същински луноход. В залата свири музика, всички са зачервени… А аз постоях до вратата и тръгнах из пустото училище. Коридорите са тъмни, няма никой… Така на четири крака допълзях до прозореца, а в небето зад него — луната, и дори не жълта, а някак зелена, като на картината на Куинджи — знаете ли я? Виси над леглото ми, от „Работница“. И точно тогава си дадох дума да отида на Луната… Ха-ха-ха… Е, ако вие, другарю полковник, направите всичко възможно, тогава наистина ще отида… Нататък — след училище в Зарайск, оттам направо тук… Получихте ли? Знам, другарю полковник, винаги е по-добре по човешки. Тук ли? Нали няма значение, че мастилото е синьо? Правилно. Проста душа, кратък протокол… Благодаря. Ако може, с малинов сок. А откъде вземате бутилки за сифона? Макар че да… Другарю полковник, може ли един въпрос? Кажете, наистина ли всичкия лунен грунт го карат при вас? Не помня, някой от нашите… Разбира се, нали само по телевизора съм виждал… Ех… И колко влиза в една кутия — триста грама? А може ли? Благодаря… Благодаря… Дайте още едно листче, да е по-надеждно… Благодаря. Помня. Надясно по коридора, към асансьорите, и надолу. Няма да стигна ли? Още ли действа? Е, изпратете ме тогава… Ух… Не, никога. Нова униформа? Защо, харесва ми. Нали в армията вече имахме шапки-будьоновки. Красиво, но непривично — няма козирка, кокардата е кръгла… Не, не забравих… Как наляво? А защо ви е факел? А електри… да, пропуск. Светнете, стъпалата са стръмни… Като при нас на модула за кацане. Другарю полковник, но тук е тъ…

Чу се изщракване, и два гласа, мъжки и женски, запяха в унисон:

— …зъби. А песента пази до днес…

Получи се нещо като кратка пауза.

— Тревата млада — полувъпросително пропя жената.

— Степен малахит — потвърди щедрият баритон.

Аз изключих касетофона. Обхвана ме ужасен страх. Спомних си за полковника в черното расо със свирка и секундомер на гърдите. Никой не задаваше на Митек никакви въпроси, а това, на което той отговаряше, беше лекото изсвирване, прекъсващо понякога монолога му.