Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Омон Ра, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Подкрушието

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

13

Ние летяхме със скорост два и половина километра в секунда и инерционната част на полета ни отне около три денонощия, но аз останах с чувството, че летяхме не по-малко от седмица. Навярно защото слънцето преминаваше пред очите ми няколко пъти на ден, и всеки път аз се любувах на изгреви и залези с необикновена красота.

От огромната ракета сега бе останал само лунният модул, състоящ се от степен за корекция и забавяне, където седеше Дима Матюшевич, и спускаем апарат, тоест просто луноходът върху една платформа. За да не се хаби излишно гориво, обтекателят се бе отделил още преди ускоряването от околоземна орбита, и зад борда на лунохода сега беше откритият космос. Лунният модул летеше сякаш със задника напред, обърнал главната дюза към Луната, и постепенно с него в съзнанието ми се случи примерно същото, като с хладния асансьор на Лубянка, който се превърна от механизъм за спускане под земята в механизъм за издигане на повърхността и. Отначало лунният модул все по-високо се издигаше над Земята, а после постепенно се изясни, че той пада към Луната. Но имаше и разлика. В асансьора аз се спусках и се издигах с главата нагоре. А от земната орбита аз се понесох с главата надолу; чак после, примерно след едно денонощие полет, се оказа, че аз, вече с главата нагоре, все по-бързо и по-бързо пропадам в черен кладенец, вкопчен в кормилото на велосипеда и очаквайки мига, когато неговите несъществуващи колела беззвучно ще се врежат в Луната.

Имах време за всички тези мисли, понеже засега не трябваше да правя нищо. Често ми се искаше да поговоря с Дима, но той практически през цялото време бе зает с многобройни и сложни операции по корекция на траекторията. Понякога вдигах слушалката и чувах неговите неразбираеми преговори с инженерите от ЦУП:

— Четирийсет и три градуса… Петдесет и седем… Тангаж…

Известно време аз слушах всичко това, а после се изключих. Както разбрах, главната задача на Дима бе да улови в един оптичен прибор Слънцето, в друг — Луната, да измери нещо и да предаде резултата на Земята, където трябваше да сверят реалната траектория с пресметнатата и да изчислят продължителността на коригиращия импулс на двигателите. Съдейки по това, че няколко пъти луноходът силно се разтресе, Дима се справяше със задачата си.

Когато тласъците престанаха, аз изчаках половин час, вдигнах слушалката и го повиках:

— Дима! Ало!

— Слушам — отвърна той с обичайния си суховат тон.

— Какво, коригира ли траекторията?

— Като че ли да.

— Трудно ли беше?

— Нормално — отвърна той.

— Слушай — заговорих аз, — а къде си ги научил тези работи? Тези градуси? Нали при нас на занятията нямаше такива неща.

— Служил съм две години в ракетните стратегически войски — каза той, — там системата за насочване е подобна, само че по звездите. И без радиовръзка — всичко смяташ сам с калкулатор. Ако сбъркаш — капут.

— А ако не сбъркаш?

Дима премълча.

— А като какъв си служил?

— Оперативен дежурен. После стратегически.

— Това какво значи?

— Нищо особено. Ако седиш в оперативно-тактическа ракета, оперативен. А ако в стратегическа, тогава си стратегически дежурен.

— Тежко ли е?

— Нормално. Като цивилните пазачи. Едно денонощие дежуриш в ракетата, три почиваш.

— Значи затова си побелял… При вас там всички ли са белокоси?

Дима отново замълча.

— Това е от отговорността, нали?

— Не. По-скоро от учебните пускове — неохотно отвърна той.

— От какви учебни пускове? А, това е когато в „Известия“ на последната страница, с дребен шрифт е написано да не се плава в Тихия океан в еди-кой си квадрант, нали?

— Да.

— И чести ли са тези пускове?

— Различно. Но всеки месец теглиш клечка. Дванайсет пъти в годината, цялата ескадрила е двайсет и пет човека. Затова побеляват момчетата.

— А ако не искаш да теглиш клечка?

— Това само така се казва, че теглиш. Всъщност преди учебния пуск замполитът обикаля всички и дава на всекиго по един плик. Там вътре е клечката ти.

— А ако е къса, не може ли да откажеш?

— Първо, не къса, а дълга. А второ, не може. Може само да подадеш молба за отряда на космонавтите. Но за това трябва много да ти провърви.

— И често ли ви вървеше?

— Не съм броил. Ето на мен ми провървя.

Дима отговаряше неохотно и често правеше доста невежливи паузи. Аз не намерих какво друго да го попитам и оставих слушалката.

Следващия опит да поговоря с него направих, когато до забавянето оставаха няколко минути. Срам ме е да призная, но ме владееше безчувствено любопитство — ще се промени ли Дима преди… С една дума, исках да проверя ще бъде ли също така сдържан, както и по време на последния ни разговор, или близкият край на полета ще го направи малко по-разговорчив. Вдигнах слушалката и го повиках:

— Дима! Омон говори. Вземи слушалката.

Тогава в отговор чух:

— Слушай, позвъни ми след две минути! Радиото при теб работи ли? Включи го по-бързо!

Дима остави слушалката. Гласът му бе развълнуван и аз реших, че по радиото предават нещо за нас. Но „Маяк“ предаваше музика — когато го включих, чух затихващия дрезгав звук на синтезатор; програмата вече бе свършила и след няколко секунди настъпи тишина. После дойдоха сигналите за точно време, и аз разбрах, че в някоя си Москва сега е четиринайсет някакви си часа. Като почаках още малко, взех слушалката.

— Чу ли? — развълнувано попита Дима.

— Чух — казах аз. — Но само краят.

— Позна ли го?

— Не — казах аз.

— Това беше Пинк Флойд. „One of These Days“.

— Нима по молба на трудещите се? — учудих се аз.

— О, не — каза Дима. — Това е краят на програмата „Животът на науката“. От тавата „Meddle“. Чист ъндърграунд.

— Ти обичаш ли Пинк Флойд?

— Аз ли? Много. Имах ги всичките събрани. А ти какво мислиш за тях?

За пръв път чувах Дима да говори с толкова жив глас.

— Горе-долу са добри — казах аз. — Но не всичко. Ето имат една плоча, на корицата е нарисувана крава.

— „Atom Heart Mother“ — каза Дима.

— Тя ми харесва. А помня и една друга — двойна, където те седят на двора, и на стената има картина със същия този двор, където те седят…

— „Ummagumma“.

— Може би. Това обаче според мен изобщо не е музика.

— Правилно! Лайно, а не музика! — изрева в слушалката нечий глас, и за няколко секунди ние млъкнахме.

— Не си прав — заговори накрая Дима, — не си. Там в края има нов запис на „Saucerful of Secrets“. Тембърът е друг, различен от „Nice Pair“. И вокалът. Гилмор пее.

Това аз не разбрах.

— А какво от „Atom Heart Mother“ ти харесва? — попита Дима.

— Знаеш ли, на втората страна има две песни. Едната е тиха, с китара, А втората с оркестър. Много красиво изсвирена. Там та-та-та-та-та-та-та-та там-тарам тра-та-та…

— Знам — каза Дима. — „Summer Sixty Eight“. А тихата е „If“.

— Може — казах аз. — А на теб коя плоча ти е любима?

— Знаеш ли, аз нямам любима плоча — надменно каза Дима. — На мен ми харесват не плочите, а музиката. Ето от „Meddle“, например, ми харесва първата. За ехото. Дори не мога да я слушам без сълзи. Превеждал съм я с речник. Над гла-ва-та ал-ба-трос па-ра-рам па-ра-рам па-рам… And help me understand the best I can…

Дима преглътна и замълча.

— Добре знаеш английския — казах аз.

— В ракетната част вече ми го казваха. Замполитът ми го каза. Но не е там работата. Една от плочите така и не успях да я намеря. През последната отпуска специално ходих в Москва, четиристотин рубли бях взел. Обикалях, обикалях — никой дори не беше чувал за нея.

— А коя е тази плоча?

— Ти не я знаеш. Музика към филм. Нарича се „Забриски пойнт“. Зи-ей-би-ар-ай-ес-кей-ай-и. „Zabriskie Point“.

— А — казах аз. — Че аз я имах. Само че не плочата, а запис на касета. Нищо особено… Дима, ти какво млъкна? Ей, Дима!

В слушалката дълго време нещо пукаше, а после Дима попита:

— На какво прилича?

— Ами как да ти обясня — замислих се аз. — Нали си слушал „Мор“

— Да. Само че не „Мор“, а „More“.

— Е, горе-долу такава е. Само че там не пеят. Обикновен саундтрек. Смятай, че ако си слушал „Мор“, значи и нея си я слушал. Типичен Флойд — саксофон, синтезатор. Втората стра…

Слушалката бипна, и всичко наоколо се изпълни от рева на Халмурадов:

— Ра, приемай! Какво дрънкате там като курви на пазар! Работа ли нямате? Да се приготви автоматиката за меко кацане!

— Готова е автоматиката — с досада отговори Дима.

— Тогава започвай ориентация на оста на спирачния двигател по лунния вертикал!

— Добре.

Аз погледнах през шпионките на лунохода и видях Луната. Тя вече беше съвсем близо — картината пред очите ми щеше да напомня петлюровско знаме[1], ако горната част не беше черна, а синя. Зазвъня телефонът. Вдигнах слушалката, но отново се оказа Халмурадов.

— Внимание! На „три“ ще се включи спирачният двигател по команда от радиовисотомера.

— Разбрано — отвърна Дима.

— Едно… Две…

Аз пуснах слушалката.

Двигателят се включи. Той работеше с прекъсвания, а след двайсетина минути изведнъж нещо ме хвърли с рамо към стената, после с гръб към тавана, и всичко наоколо се затресе от непоносим грохот; разбрах, че Дима е прекрачил в безсмъртието, без да се сбогува. Но не почувствах обида — ако не се смята последния ни разговор, той винаги беше мълчалив и неприветлив, а и кой знае защо ми се струваше, че докато е седял по цели дни в гондолата на своята междуконтинентална балистична рекета, той е осъзнал нещо особено, нещо, което завинаги го е лишило от необходимостта да поздравява и да се сбогува.

 

 

Не забелязах момента на кацането. Друсането и грохотът внезапно престанаха, и поглеждайки в шпионките, аз видях също такава тъмнина, както и преди старта. Отначало помислих, че се е случило нещо неочаквано, но после се сетих, че по план трябваше да се приземя в лунната нощ.

Известно време чаках, без да знам какво, а после иззвъня телефонът.

— Халмурадов — каза гласът. — Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Сега ще заработи телеметрията — каза той, — ще се спуснат направляващите. Ще слезеш на повърхността и ще доложиш. Само че дръж спирачката, разбра ли?

И добави тихо, отмествайки слушалката от ухото си:

— Ан-де-храунд. Курвенска история.

Луноходът се разклати, и отвън се чу глух удар.

— Напред — каза Халмурадов.

Това навярно беше най-трудната част от задачата ми — трябваше да сляза от спускаемия апарат по две тесни направляващи, които се опираха на лунната повърхност. Направляващите имаха специални улеи, в които влизаха колелата на лунохода, затова да се излезе от тях беше невъзможно, но оставаше опасността, че една от направляващите ще попадне на някой камък, и тогава луноходът, слизайки към грунта, може да се наклони и обърне. Като завъртях педалите няколко пъти, усетих, че масивната машина се наклони напред и върви сама. Натиснах спирачката, но инерцията се оказа по-силна и луноходът се повлече надолу; изведнъж нещо издрънча, контрата поддаде и краката ми със страшна скорост завъртяха педалите назад; луноходът неудържимо се затъркаля напред, наклони се и застана равно, на всичките си осем колела.

Аз бях на Луната. Но по този повод не изпитах никакви емоции; мислех единствено как да поставя на място отлетялата настрани верига. Когато това накрая ми се удаде, иззвъня телефонът. Беше началникът на полета. Гласът му беше официален и тържествен.

— Другарю Кривомазов! От името на целия преподавателски състав, присъстващ сега в ГлавЦУП, ви поздравявам за мекото кацане на съветската автоматична станция „Луна-17б“ на Луната!

Чу се ръкопляскане и аз разбрах, че отварят шампанско. После долетя музика — това беше някакъв марш; той се чуваше едва-едва, и почти се заглушаваше от пукота в слушалката.

Бележки

[1] Знамето на украинския хетман Петлюра (1918) — небесносиньо и жълто. Същото е и днешното знаме на Украйна.