Виктор Пелевин
Омон Ра (2)

2

Очевидно има някакво странно съответствие между общия рисунък на живота и тези дребни истории, които постоянно се случват с човек и на които той не придава значение. Сега аз добре виждам, че съдбата ми вече е била предопределена съвсем ясно още по онова време, когато дори не се замислях сериозно над това каква бих искал да я видя, и нещо повече — тогава тя вече ми бе показана в донякъде опростен вид. Може би това беше ехо от бъдещето. А може би това, което ние приемаме за ехо от бъдещето, е семето на това бъдеще, падащо в почвата в същия този момент, който после, отдалеч, ни се струва като долетяло от бъдещето ехо.

Накратко, лятото след седми клас беше горещо и прашно. От първата му половина съм запомнил само дългите велосипедни разходки по едно от подмосковските шосета. На задното колело на своя полубегач „Спорт“ бях поставил специална пластинка, състояща се от парче сгъната няколко пъти плътна хартия, закрепена към рамата с щипка — когато карах, хартията се удряше в спиците и издаваше бърз тих шум, наподобяващ шума на авиационен двигател. Носейки се надолу по асфалтовия наклон, аз много пъти се превръщах в захождащ към целта изтребител, далеч не винаги съветски — но тук вината не беше моя, просто в самото начало на лятото чух отнякъде една идиотска песен, в която думите бяха „моят Фантом, бърз като куршум, в синьото чисто небе височина набира.“ Трябва да кажа, че нейният идиотизъм, който аз напълно ясно съзнавах, изобщо не ми пречеше да се трогвам от нея до дълбините на душата си. Кои думи помня още? „Виждам в небето димна черта… Някъде далеч е родният Тексас.“ Имаше още баща и майка, и някаква Мери, много реална поради това, че в песента се споменаваше фамилията й.

Към средата на юли се върнах в Москва, а после родителите на Митек ни уредиха пътуване в пионерския лагер „Ракета“. Той беше обикновен южен лагер, може би дори малко по-добър от другите. Запомнил съм добре само първите дни, които прекарахме там — но именно тогава се случи всичко това, което после стана съществено. Във влака ние с Митек тичахме из вагоните и хвърляхме в тоалетните всички бутилки, които успявахме да намерим — те падаха на бягащото под малкия люк железопътно платно и беззвучно се трошаха; привързалата се към мен песничка придаваше на тази проста процедура привкус на борба за свободата на Виетнам.

На следващия ден свалиха цялата смяна, пътуваща във влака, на мократа гара в южния град, преброиха ни и ни качиха в камиони. Дълго пътувахме по шосето, виещо се между хълмовете, после отдясно се появи морето и към нас заплуваха разноцветни къщички. Свалиха ни на асфалтовия плац, строиха ни и ни поведоха към плоското стъклено здание на върха на хълма. Това беше столовата, където ни чакаше студеният обяд, макар че бе време за вечеря — ние бяхме пристигнали няколко часа по-късно, отколкото очакваха. Обядът беше доста безвкусен — супа с макаронени звездички, кокошка с ориз и компот.

От тавана на столовата, на омазани с някаква лепкава на вид кухненска гадост нишки, висяха картонени космически кораби. Аз се загледах в един от тях. Неизвестният оформител бе изразходвал много фолио и гъсто го беше изписал с думите „СССР“. Корабът висеше пред нашата маса, и върху фолиото сияеше оранжевото залязващо слънце, което изведнъж ми се стори прилично на фара на влак в метрото, светещ в черната далечина на тунела. Кой знае защо ми стана тъжно.

Митек, обратно, беше разговорчив и весел.

— През двайсетте години е имало едни космически кораби — говореше той, сочейки нагоре с вилицата, — в трийсетте други, в петдесетте изобщо трети, и така нататък.

— Че какви въобще космически кораби е имало в двайсетте години? — вяло попитах аз.

Митек за секунда се замисли.

— Алексей Толстой е описал такива едни големи метални яйца, в които през малки промеждутъци от време са ставали взривове, даващи енергия за движението — каза той. — Това е основният принцип. Е, а варианти може да има много.

— Ама те никога не са летели наистина — казах аз.

— Тези също не са летели — отвърна той и показа предметите на нашия разговор, които леко се поклащаха от течението.

Аз накрая разбрах какво има той предвид, макар че едва ли бих успял да го изразя ясно с думи. Единственото пространство, където летяха звездолетите на комунистическото бъдеще — между другото, когато срещах във фантастичните книги, които много обичах, думата „звездолет“, кой знае защо смятах, че тя е свързана с червените звезди на бордовете на съветската космическа техника — и така, единственото място, където те летяха, беше съзнанието на съветския човек, точно така, както столовата около нас беше този космос, където предишната смяна бе пуснала своите кораби, за да браздят просторите на времето над масите, когато самите създатели на картонения флот вече няма да са тук. Тази мисъл се наложи върху особената неописуема мъка, която винаги предизвикваше у мен компотът от сушени плодове, и в главата ми дойде една странна идея.

— Преди много обичах да лепя пластмасови самолети — казах аз, — сглобяеми модели. Особено военни.

— Аз също — отвърна Митек, — само че отдавна.

— Харесваха ми наборите от ГДР. А в нашите често нямаше пилот. Тогава излизаше някак гадно. Когато кабината е празна.

— Точно така — каза Митек. — А защо ми разправяш това?

— Ето сега мисля — казах аз, показвайки с вилицата висящия пред нашата маса картонен звездолет, — има ли там вътре някой или не?

— Не знам — каза Митек. — Наистина интересно.

Лагерът бе разположен на полегатия склон на планината и долната му част образуваше нещо като парк. Митек изчезна, и аз тръгнах нататък сам; след няколко минути се озовах в дълга и пуста кипарисова алея, където вече беше полутъмно. По дължината на асфалтовата пътека се бе проточила дълга мрежа от жици, на които висяха големи шперплатови щитове с рисунки. На първия имаше пионер с обикновено руско лице, гледащ напред и притиснал до бедрото си медна тръба с флагче. На втория — същият пионер с барабан на ремък и палки в ръце. На третия — пак той, гледащ в далечината изпод вдигнатата за поздрав ръка. А по-нататък висеше щит, два пъти по-широк от останалите и много дълъг — навярно три метра. Той беше двуцветен — отдясно, откъдето аз бавно вървях, червен, а нататък — бял, и тези два цвята се деляха от навлязла в бялото поле разкъсана вълна, зад която оставаше червена следа. Отначало не разбрах какво е това и чак като се приближих, познах в преплетените червени и бели петна лицето на Ленин с наподобяваща таран брадичка и отворена уста; Ленин нямаше тил — имаше само лице, цялата червена повърхност зад което вече беше Ленин; той приличаше на безплътен бог, преминаващ като вълна по повърхността на създадения от него свят.

Аз се спънах в някаква неравност на асфалта и преместих погледа си на следващия щит — това беше пионер, но вече с космически костюм, с червен шлем в ръка; на шлема имаше надпис „СССР“ и остра антена. Следващият пионер се измъкваше от летяща ракета и отдаваше чест с ръка в тежка ръкавица. И последен беше пионер със скафандър, стоящ на веселата жълта повърхност на Луната редом с космически кораб, приличащ на картонената ракета от столовата; от него се виждаха само очите, абсолютно същите, като на другите щитове, но поради това, че цялата останала част на лицето бе скрита от шлема, те ми се струваха пълни с неизразима мъка.

Отзад долетяха бързи крачки — аз се обърнах и видях Митек.

— Точно така — каза той, приближавайки се.

— Какво точно така?

— Гледай — той протегна дланта си, на която имаше нещо тъмно. Аз разгледах малката пластелинова фигурка, чиято глава бе облепена със станиол.

— Там вътре имаше малко картонено кресло, на което седеше — каза Митек.

— Ти какво, ракетата от столовата ли разглоби? — попитах аз.

Той кимна.

— Кога?

— Ами ей сега. Преди десет минути. Най-странното е, че там всичко е… — той скръсти длани и образува решетка от пръстите си.

— В столовата?

— Не, в ракетата. Когато са я правили, са почнали от това човече. Направили са го, сложили са го на стола и са го облепили от всички страни с картон.

Митек ми подаде парче от картона. Аз го взех и видях много внимателно и дребно нарисувани прибори, ръчки, копчета, дори картина на стената.

— Но най-интересното е — замислено и някак потиснато каза Митек — че там няма врата. Отвън е нарисуван люк, а отвътре на неговото място — стена с някакви циферблати.

Аз още веднъж погледнах парчето и забелязах илюминатор, в който се синееше малката Земя.

— Ако намеря този, който е лепил ракетата — каза Митек, — обезателно ще го фрасна по мутрата.

— А защо? — попитах аз.

Митек не отговори. Вместо това той замахна, за да хвърли човечето зад мрежата от проводници, но аз го хванах за ръката и го помолих да ми даде фигурката. Той не възрази и аз изгубих следващия половин час, за да намеря празна цигарена кутия, в която да поставя човечето.

Ехото на това странно откритие ни настигна на следващия ден, по време на тихия час. Вратата се отвори, и извикаха Митек; той излезе в коридора. Долетяха откъслеци от разговор, няколко пъти прозвуча думата „столова“, и всичко ми стана ясно. Аз станах и излязох в коридора. Митек бе затиснат в ъгъла от мустакат слаб дружинен и рижа ниска дружинна.

— Аз също бях там — казах.

Дружинният одобрително ме измери с поглед.

— Заедно ли искате да пълзите, или по ред? — попита той. Аз забелязах в ръката му зелена торба с противогаз.

— Коля, че как ще пълзят заедно — срамежливо каза дружинната, — когато противогазът е един. По ред.

Леко поглеждайки към мен, Митек излезе напред.

— Слагай го — каза дружинният.

Митек си сложи противогаза.

— Лягай.

Той легна на пода.

— Напред — каза Коля, щракайки със секундомера.

Корпусът бе дълъг не по-малко от петдесет метра, а коридорът заемаше по дължина целия корпус. Подът бе покрит с линолеум, и когато Митек запълзя напред, линолеумът тихо, но неприятно заскърца. Разбира се, Митек не се вмести в трите минути, които определи дружинният — за тях той не допълзя даже до единия край, — но когато той допълзя до нас, Коля не го накара да повтори маршрута, понеже до края на тихия час оставаха само няколко минути. Митек свали противогаза. Лицето му беше червено, в капки от сълзи и пот, а от триенето в линолеума на стъпалата му бяха успели да се надуят мехури.

— Сега ти — каза дружинният, предавайки ми мокрия противогаз. — Приготви се…

Загадъчно и дивно изглежда коридорът, когато гледаш към покритите с линолеум далечини през запотените стъкла на противогаза. Подът, на който лежиш, студенее на корема и гърдите; далечният му край не се вижда, и бледата лента на тавана се събира със стените почти в точка. Противогазът леко притиска лицето, наляга върху бузите и заставя устните да се свият в някаква полуцелувка, отнасяща се явно до всичко наоколо. Преди да те подритнат леко, давайки ти команда да пълзиш, преминават около двайсетина секунди; те се нижат уморително бавно, и успяваш да забележиш много неща. Ето прахът; ето няколко прозрачни песъчинки в цепнатината между двата листа линолеум; ето боядисаният чвор на летвата, минаваща по долния край на стената; ето мравката, превърнала се след смъртта си на две тънички питки и оставила след себе си малка мокра следа в бъдещето — на половин метър, там, където кракът на вървелия по коридора човек е стъпила секунда след катастрофата.

— Напред! — раздаде се над главата ми, и аз весело, искрено запълзях напред. Наказанието ми се струваше по-скоро шега, и аз не разбирах защо Митек така се предаде. Първите десетина метра аз пропълзях за миг; после стана по-трудно. Когато пълзиш, в един момент се отблъскваш от пода с горната част на стъпалото, а там кожата е тънка и нежна, и ако краката ти са боси, почти веднага се образуват мехури. Линолеумът лепнеше за тялото и ми се струваше, че стотици дребни насекоми се впиват в краката ми, или че пълзя по прясно положен асфалт. Учудих се как бавно тече времето — на едно място на стената висеше голям пионерски акварел, изобразяващ крайцера „Аврора“ в Черно море, и аз забелязах, че вече доста дълго време пълзя покрай него, а той все виси на същото място.

И изведнъж всичко се измени. Тоест всичко си продължаваше по старому — пълзях по коридора така, както и преди — но болката и умората, след като стигнаха до непоносимост, сякаш изключиха нещо в мен. Или обратно, включиха. Аз забелязах, че наоколо много тихо, само под стъпалата ми скърца линолеумът, сякаш по коридора се търкаля нещо на ръждиви колелца; зад прозорците, далеч надолу, шуми морето, и някъде още по-далеч, сякаш зад морето, репродукторът пее с детски глас:

 — Прекрасна далнина, не бъди към мен жестока,

Не бъди към мен жестока, жестока не бъди…

Животът беше ласкаво зелено чудо; небето бе неподвижно и безоблачно, сияеше слънцето — и в самия център на този свят стоеше двуетажен спален корпус, през който минаваше дългият коридор, по който аз пълзях с противогаза. И това бе от една страна тъй понятно и естествено, а от друга — толкова обидно и нелепо, че аз заплаках под гумената си мутра, радвайки се, че истинското ми лице е скрито от дружинните и особено от пролуките на вратите, през които десетки очи гледаха моята слава и моя позор.

След още няколко метра сълзите ми свършиха, и аз почнах трескаво да търся някаква мисъл, която би ми дала сили да пълзя нататък, тъй като само страхът от дружинния вече не бе достатъчен. Затворих очи, и настана нощ, чиято бархатна тъмнина рядко се прекъсваше от избухващите пред очите ми звезди. Отново започнах да чувам далечната песен, и аз тихичко, а може би и само на себе си, запях:

 — От чистия извор в далнината прекрасна,

В далнината прекрасна тръгвам аз на път.

Над лагера се понесе светлият тенекиен звук на тръбата — това беше сигналът за ставане. Аз спрях и отворих очи. До края на коридора оставаха около три метра. На тъмносивата стена пред мен висеше лавица, а на нея стоеше лунен глобус; през запотените и изпръскани със сълзи стъкла той изглеждаше размит и неясен; струваше ми се, че той не стои на лавицата, а виси в сивата пустота.