Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Омон Ра, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Подкрушието

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

11

Никой от нашите не ме попита за Митек. Всъщност той не дружеше с никого освен с мен, само понякога играеше с Ото на карти. Вече изнесоха леглото му от нашия бокс, и само висящите на стената цветни картини от „Работница“ с картините на Куинджи „Лунна нощ над Днепър“ и „Хан Байконур“ напомняха за това, че някога е живял на света някой си Митек. На занятията всички се правеха, че нищо не се е случило; особено бодър и приветлив беше полковник Урчагин.

Между другото нашият неголям отряд, сякаш без да забележи загубата на боеца си, вече допяваше песента си. Никой не говореше за това направо, но беше ясно — скоро ще се лети. Няколко пъти с нас се срещаше началникът на полета и разказваше как в дните на войната се сражавал в отряда на Ковпак; всички нас ни фотографираха поединично, после заедно, после с преподавателския състав, до знамето. Горе започнахме да срещаме нови курсанти — тях ги готвеха отделно от нас, а за какво — никой не знаеше; говореше се за изпращането на някаква автоматична сонда към Алфа Микроцефал веднага след нашата експедиция, но не бях уверен, че новите момчета са екипажа на тази сонда.

В началото на септември, вечерта, неочаквано ме извикаха при началника на полета. Него го нямаше в кабинета; адютантът в приемната, скучаещ над стар „Нюзуик“, каза, че той е в триста двайсет и девета стая.

Иззад вратата с цифрите „329“ се носеха гласове и нещо подобно на смях. Аз почуках, но не ми отвориха. Почуках още веднъж и натиснах дръжката.

Под тавата на стаята висеше ивица от цигарен дим, която незнайно как ми напомни реверсионната следа в лятното небе над Зарайското училище. За металния стол в центъра на стаята бе привързан дребничък японец — че е японец, разбрах по червения кръг в бял правоъгълник на ръкава на пилотския му комбинезон. Устните му бяха сини и подпухнали, едното око се бе превърнало в тъничка цепка по средата на червен оток, а комбинезонът бе в петна от кръв — и съвсем пресни, и тъмнокафяви, изсъхнали. Пред японеца стоеше Ландратов с високите си блестящи ботуши и парадна униформа на лейтенант от ВВС. До прозореца, опрян на стената и скръстил ръце на гърдите, стоеше цивилен млад човек. Зад масата в ъгъла седеше началникът на полета — той разсеяно гледаше през японеца и почукваше по масата с тъпия край на молива.

— Другарю началник на полета! — почнах аз, но той махна с ръка и почна да събира разпръснатите по масата хартии в папка. Отместих погледа си към Ландратов.

— Привет — каза той, протегна ми широката си длан и изведнъж, напълно неочаквано за мен, с все сила ритна японеца с ботуш в корема. Японецът тихо изхърка.

— Не иска, кучето, в съвместния екипаж! — учудено разпери ръце Ландратов и неестествено извъртайки стъпалата си, изтанцува на пода едно кратко присядане с двойно пляскане по ботушите.

— Стига, Ландратов! — измърмори началникът на полета, излизайки иззад масата.

От ъгъла на стаята се дочу тихо, пълно с ненавист скимтене; погледнах натам и видях едно куче, седнало на задните лапи пред тъмносиня чинийка с нарисувана ракета. Това беше много стара лайка с напълно червени очи, но мен ме поразиха не очите, а покриващото тялото светлозелено мундирче с пагони на генерал-майор и два ордена „Ленин“ на гърдите.

— Запознай се — каза началникът на полета, улавяйки погледа ми. — Другарката Лайка. Първият съветски космонавт. Между другото, родителите й са ни колеги. Също са работили в органите, само че на север.

В ръцете на началника на полета се появи мъничка манерка с коняк, от която той наля в чинийката. Лайка вяло се опита да го цапне по ръката, но не улучи и отново тихо зави.

— Пъргава е тя — усмихна се началникът на полета. — Само не трябва да пикае където и попадне. Ландратов, бягай за парцал.

Ландратов излезе.

— Йой о тенки ни наримасита не — каза японецът, разлепяйки с труд устни. — Хана ва сакураги, хито ва фудзивара.

Началникът на полета въпросително се обърна към младия човек.

— Бълнува, другарю генерал-лейтенант — каза той.

Началникът на полета взе от масата папката си.

— Да вървим, Омон.

Ние излязохме в коридора и той ме прегърна за раменете. Покрай нас мина Ландратов с парцал в ръка и докато затваряше след себе си вратата на триста двайсет и девета, ми намигна.

— Ландратов е още млад — замислено каза началникът на полета, — върши лудории. Но е отличен летец.

Двамата изминахме няколко метра в мълчание.

— Е какво, Омон — каза началникът на полета, — вдругиден си на Байконур. Това е.

Аз чаках тези думи вече няколко месеца, но все пак ми се стори, че в слънчевия ми сплит се вряза снежинка колкото тежка гайка.

— Позивната ти, както искаше, е „Ра“. Трудно беше — началникът на полета многозначително посочи с пръст нагоре — но я отстояхме. Само че там — той посочи с пръст надолу — засега нищо не казвай.

Изобщо не помнех дали някой някога ме е молил за подобно нещо.

 

 

По време на изпитното занятие на макета на ракетата аз бях просто зрител — останалите момчета се трудеха, а аз седях на пейката до стената и гледах. Бях взел своя изпит преди седмица, в двора, минавайки с напълно оборудвания луноход осморка с дължина сто метра за шест минути. Момчетата се вместиха точно в норматива, и ни строиха пред макета, за да ни направят прощална снимка. Аз не я видях, но отлично си представям как е изглеждала: отпред — Сьома Аникин с ватенка, със следи от машинно масло по ръцете и лицето; зад него — опиращият се на алуминиево бастунче Иван Гречко (от подземната влага понякога го боляха краката) в дълъг овчи кожух, с висяща на гърдите му разтворена кислородна маска; след него — в сребрист скафандър, затоплен на места с парчета от бархетно одеяло на жълти патета, Ото Плуцис — шлемът му беше вдигнат и напомняше вдървила се от космическия студ качулка. Нататък — Дима Матюшевич в също такъв скафандър, само че одеялото беше не на патета, а на обикновени зелени ивици; последен от екипажа — аз в курсантска униформа. Зад мен, в екелтрическото си кресло — полковник Урчагин, а вляво от него — началникът на полета.

— А сега, по установената добра традиция — каза началникът на полета, когато фотографът свърши — ще се качим за няколко минути на Червения площад.

Ние минахме през цялата зала и за секунда се задържахме до малката желязна вратичка — задържахме се, за да хвърлим последен поглед върху ракетата, точно наподобяваща тази, с която ни предстоеше скоро да се издигнем в небето. После началникът на полета отвори малката желязна врата в стената с един ключ от връзката си, и тръгнахме по един коридор, в който преди това не бях попадал.

Доста дълго се лутахме между каменните стени, по които висяха разноцветни жици; няколко пъти коридорът завиваше, а таванът понякога ставаше толкова нисък, че се налагаше да се навеждаме. На едно място забелязах в стената неголяма ниша, където лежаха увехнали цветя; до нея висеше неголяма паметна плоча с думите: „Тук през 1932 година бе злодейски убит с лопата другарят Сероб Налбандян.“ После под краката ни се появи червена пътека; коридорът почна да се разширява и накрая стигна до някакво стълбище.

Стълбището беше много дълго, а отстрани по него минаваше гладка наклонена плоскост, широка около метър, с тясна редица стъпала по средата — като в подлезите за колички. Аз разбрах защо е направено това, когато видях как началникът на полета затика нагоре креслото с полковник Урчагин. Когато той се уморяваше, Урчагин издърпваше ръчната спирачка и те застиваха, затова и останалите не вървяха много бързо, още повече че Иван изкачваше дългите стълбища с голям труд. Накрая стигнахме до тежка дъбова врата с гравирани гербове; началникът на полета я отключи със своя ключ, но набъбналите от влагата крила се разтвориха чак когато аз ги блъснах силно с рамо.

Удари ни ярка дневна светлина; някои закриха очи с длани, други се извърнаха — само полковник Урчагин седеше спокойно, с обичайната си полуусмивка на лицето. Като свикнахме със светлината, се оказа, че стоим с лица към сивите надгробни плочи пред Кремълската стена, и аз се досетих, че сме излезли през задния вход на Мавзолея. Толкова отдавна не бях виждал над главата си открито небе, че ми се зави свят.

— Всички космонавти — започна началникът на полета — всички, колкото и да са те в нашата страна, преди полет са идвали тук, на свещените за всеки съветски човек камъни и трибуни, за да вземат частица от това място със себе си в космоса. Огромен и труден път премина страната ни — всичко започна с каруците и ръчните колички, а сега вие, момчета, работите с най- сложна автоматика — той направи пауза и без да мигне, обходи със студен поглед очите ни, — която ви е поверила Родината, и с която ние с Бамлаг Иванович ви запознахме на лекциите. Уверен съм, че при тези ваши последни крачки по повърхността на Родината вие също ще отнесете със себе си частица от Червения площад, макар аз да не знам каква ще е тази частица за всеки от вас…

Ние мълчаливо стояхме на повърхността на родната планета. Беше ден; небето леко се мръщеше, и сините ели размахваха лапите си от вятъра. Ухаеше на някакви цветя. Часовникът започна да бие пет; началникът на полета, поглеждайки своя часовник, намести стрелките и каза, че имаме още няколко минути.

Ние излязохме на стъпалата до предните врати на Мавзолея. На Червения площад нямаше никакви хора, ако не се смятат двамата току-що застъпили часови, които с нищо не показваха, че ни виждат, и три гърба, отдалечаващи се по посока на Спаската кула. Аз се огледах настрани, поемайки в себе си всичко, което виждах и чувствах: сивите стени на ГУМ, празният „плод- зеленчук“ на „Василий Блажени“, мавзолея на Ленин зад стената на червенознаменния зелен купол, фасадата на Историческия музей и сивото, близко и сякаш извърнало се от земята небе, което може би още не знаеше, че съвсем скоро ще бъде пронизано от железния пенис на съветската ракета.

— Време е — каза началникът на полета.

Нашите бавно тръгнаха обратно зад Мавзолея. След минута под думата „ЛЕНИН“ останахме само ние с полковник Урчагин; началникът на полета погледна часовника си и се прокашля в шепа, но Урчагин каза:

— Една минута, другарю генерал-лейтенант. Искам да кажа на Омон две думи.

Началникът на полета кимна и се скри зад полирания гранитен ъгъл.

— Ела до мен, момчето ми — каза полковникът.

Аз се приближих. На паветата на Червения площад паднаха първите едри и редки капки дъжд. Урчагин вдигна ръка във въздуха, и аз му протегнах своята. Той я хвана, леко я стисна и ме дръпна към себе си. Аз се наведох и той започна да шепне в ухото ми. Слушах го и гледах как потъмняват стъпалата пред количката му.

Другарят Урчагин ми говори близо две минути, правейки големи паузи. Като млъкна, той още веднъж стисна дланта ми и си дръпна ръката.

— Сега отивай при останалите — каза той.

Аз направих крачка към люка, но се спрях.

— А вие?

Дъждовните капки падаха наоколо все по-често.

— Нищо — каза той, измъквайки чадър от приличащия на кобур калъф отстрани на креслото. — Аз ще се поразходя тук.

И ето какво отнесох аз от привечерния Червен площад — потъмнелите павета и слабичката фигура в стар кител, седяща в инвалидното кресло и разтваряща непослушния черен чадър.

 

 

Вечерята беше доста безвкусна: супа с макаронени звездички, кокошка с ориз и компот; обикновено когато допивах компота, аз изяждах всичките разварени плодове, но този път кой знае защо изядох само една смръщена горчива круша, а после почувствах, че ми се повдига и дори блъснах чинията.