Робърт Хайнлайн
Вселената

„Експедицията към Проксима от Кентавър, организирана през 2119 г. от Фондацията «Джордан», е първият в историята опит за достигане на най-близките звезди от нашата галактика. Но за нещастната съдба на тази експедиция можем само да гадаем…“

Франклин Бък, „Романтиката на съвременната астрография“, издателство „Лукс Лимитид“.

— Внимавай, мутант!

Хю Хойланд отскочи бързо и се приведе. Тъкмо навреме, защото парче желязо с големина на яйце се удари в преградата точно над главата му. От рязкото движение краката му се отлепиха от металния под, но докато тялото му бавно възобновяваше положението си, той се извъртя, оттласна се от стената и се понесе по коридора с изваден нож.

Стигна до чупката, откъдето мутантът го бе нападнал, и леко се спусна на пода. Но в коридора вече нямаше никой. Едва сега двамата му другари го настигнаха, преодолявайки тромаво слабото притегляне.

— Избяга ли? — запита Алън Махони.

— Избяга — отвърна Хойланд. — Видях го как се шмугна в люка. Беше женски, според мене. Дори ми се стори, че е с четири крака.

— С четири или с два, няма значение. Нали го изтървахме — обади се Морт Тайлър.

— Че за кой Хъф някой ще иска да го хваща! — възкликна Махони. — Притрябвал ми е.

— На мен пък ми се щеше да го пипна — отвърна Хойланд. — Кълна се в Джордан, че ако се беше прицелил пет сантиметра по-надолу, щях да съм готов за Конвертора.

— Престанете да ругаете на всяка втора дума — укори ги Тайлър. — Ами ако ви чуе Капитана? — и той почтително докосна чело при споменаването на титлата.

— Стига си се занасял, в името на Джордан! — неочаквано се обади Хойланд. — Хич не се прави на много умен, Морт Тайлър, защото още не са те произвели учен. Пък и не смятам, че съм по-малко благочестив от тебе, ако и от време на време да давам израз на чувствата си. Дори и учените го правят. Чувал съм ги.

Тайлър понечи да отвърне, но замълча.

Те продължиха пътя си в мълчание, като тичаха с лекота надолу по стълбите, докато увеличаващата се сила на тежестта не ги принуди да забавят темпото. Не след дълго стигнаха до едно яркоосветено ниво, където разстоянието между палубите беше два пъти по-голямо в сравнение с онези отгоре. Въздухът стана влажен и топъл, а наоколо се виждаха и растения.

— Най-после — каза Хю. — Само че май не съм виждал тази ферма. Сигурно сме дошли от другата страна.

— Ето там един фермер — рече Тайлър, свирна с два пръста и му подвикна. — Хей, приятелю! Къде се намираме?

Селянинът ги огледа бавно и едва след това им обясни как да намерят главния път към тяхното селище.

Дотам оставаше около миля и половина и те с енергична стъпка поеха по широкия оживен тунел. Виждаха се предимно селяни, бутащи колички със стока, а тук-там и по някой носач. Малко по-нататък един учен с достойнство се поклащаше в носилката си, носена от четирима яки слуги. Пред тях вървеше оръженосецът му и разгонваше простолюдието…

След малко тримата навлязоха в района на своето селище — просторно помещение с височина около три палуби — и се разделиха. Хю се прибра в казармата на кадетите, където младежите живееха отделно от родителите си. Изми се и после отиде у чичо си Едард Хойланд. Там работеше срещу храна. Когато Хю влезе, леля му вдигна поглед към него, но не каза нищо, както подобаваше на жените.

— Привет, Хю — рече чичо му. — Пак ли си бродил из околността?

— Точно така, чичо, пообиколих малко.

Едард Хойланд, солиден здравомислещ човек, снизходително се усмихна:

— Днес ще ходя при Свидетеля. Джон Блак твърди, че му дължа три прасета. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, май не ми се идва. Всъщност да. Ще дойда. Свидетеля обитаваше малко миризливо помещение в края на селището. Беше седнал на прага и си чоплеше зъбите с нокът. До него клечеше ученикът му — някакъв пъпчив късоглед юноша.

— Добра храна — рече чичото на Хю.

— Добра храна и за тебе, Едард Хойланд. По работа ли идваш или само се отбиваш да видиш стария човек?

— И за едното, и за другото — дипломатично отвърна чичото и после изложи целта на посещението си.

— Не виждам къде е проблемът — каза Свидетеля. — В договора е казано съвсем ясно:

Джон Блак дава на Едард овеса,

а в замяна очаква чифт прасета в навеса.

Прасетата ще бъдат с овеса подхранени

и Ед ще ги върне накрая охранени.

— Охранени ли са прасетата, Едард Хойланд?

— Напълно достатъчно — отвърна чичото. — Само че Блак иска три, а не две.

— Кажи му да си направи студен компрес. Това е отговорът на Свидетеля — и старецът високо се изкиска.

После двамата поклюкарстваха малко, като Едард Хойланд полагаше всички усилия да задоволи ненаситната жажда на стареца за повече подробности. Докато възрастните си говореха, Хю пазеше благопристойно мълчание Едва когато чичо му стана да си върви, той се обади:

— Ще остана за малко, чичо.

— Както искаш; Добра храна, Свидетелю.

— Добра храна, Едард Хойланд.

Когато чичо му се отдалечи на достатъчно разстояние, Хю каза:

— Донесъл съм ви подарък, Свидетелю.

— Дай да го видя.

Хю му подаде пакет тютюн.

— Да влезем — каза Свидетеля и нареди на ученика: — Донеси стол за кадета.

След като двамата се разположиха удобно, той се обърна към Хю:

— Хайде, разказвай сега какво правиш?

Хю започна разказа си, а старецът непрекъснатото прекъсваше за още подробности, свързани с последните му обиколки, като се оплакваше, че младежът не запомня добре всичко, което е видял.

— Вие, младите, нищо не умеете. Дори и тази въшка — и той кимна към ученика си. — И него за нищо не го бива, макар че е десет пъти по-способен от тебе. Не може да запомни и хиляда реда на ден, а се надява да заеме мястото ми, когато умра. Навремето аз с хиляда реда се приспивах и ми бяха малко. Едни дърдорковци сте вие, нищо повече.

Хю мълчеше и търпеливо чакаше стареца да се наговори. Така и стана. След малко той свърши и му каза:

— Имаш някакви въпроси, така ли, момчето ми?

— Нещо такова, Свидетелю.

— Хайде тогава. Изплюй камъчето.

— Изкачвал ли сте се някога до пълна безтегловност?

— Кой, аз ли? Не, разбира се. През цялото време се учех за Свидетел. Трябваше да наизустявам написаното от предишните Свидетели и нямах никакво време за детински развлечения.

— Може би вие ще ми кажете какво има там.

— Това е съвсем друга работа. Вярно е, че аз нивга не съм се качвал чак дотам, но съм слушал разказите на толкова много хора, които са се изкачвали. Ти никога няма да видиш толкова в живота си. Стар човек съм. Познавах дядо ти и прадядо ти. Какво точно те интересува?

— Ами-и… Как да кажа… — Как да попита? Нима е възможно да изрази с думи болката в гърдите си? Но трябва… — Каква е целта на всичко това, Свидетелю? Защо са всички тези нива над нас?

— Какво? Джордан да те поживи, синко, но аз съм Свидетел, а не учен.

— Мислех, че може би знаете… Извинете…

— И аз наистина зная. Нужни са ти първите строфи от „Книга на началото“. Те съдържат отговорите на всички въпроси, стига човек да е достатъчно мъдър, за да ги види. Ей сега ще ти ги кажа. Или не — по-добре ученикът ми да покаже какво е научил. Ей, ти! Започвай „Книга на началото“ и внимавай с ритъма.

Ученикът облиза устни и започна:

В началото бе Джордан, бе самота и нощ

без лъч от светлина, без форми и без хора.

Но някакво очакване изпълни го със мощ

и се превърна в План за форма на простора.

Замахна Той с ръка и сътвори за миг

един огромен Кораб от този мрак без мислещ

изваян от нива, единствен и велик,

богат на топлина и светлина лъчиста.

Хранилища и стълби грижливо нареди,

изпълни ги със въздух и тежест, и опора,

но тук му беше сякаш по-пусто от преди,

когато има всичко, обаче няма хора.

Тогава се замисли и сътвори човек,

но див и безпросветен той осквернил би всичко.

И даде му Закона, който век след век

да спазва, да предава и защитава лично,

да знае свойто място в свещения му План,

но крайната му цел да бъде вечна тайна.

Формира Екипаж, постави Капитан

над тоя траен Свят от същества нетрайни.

Бе Джордан непорочен и беше Златен век!

Но злото изпълзя от свойта тъмна доба

и грехове пося в безумния човек.

Хъф първи съгреши от алчност и от злоба.

И почна се метеж. Проклет да бъде Хъф!

Той първи оскверни и наруши Закона.

Той пръв уби човек! Проля невинна кръв

и Капитана бе погубен от…

Момчето се запъна и старецът го зашлеви.

— Хайде пак!

— Отначало ли?

— Не. Оттам, докъдето беше стигнал.

И момчето продължи да рецитира монотонно строфа след строфа свещения текст, в който се разказваше древната история за греха, метежа и смутните времена. Как, в крайна сметка, победила мъдростта и телата на водачите на метежа били хвърлени в Конвертора, но някои от бунтовниците успели да избегнат Полета и положили началото на племето на мутантите. Как след молитви и жертвоприношения бил избран нов Капитан.

Хю се размърда неспокойно. Без съмнение в Свещените строфи се съдържаха отговорите на всичките му въпроси — нали затова бяха свещени, — но очевидно той не беше достатъчно умен, за да ги разбере. Защо? В какво изобщо се състои смисълът на живота? Нима единствено в това да ядеш, да спиш и в крайна сметка — да се отправиш на далечния Полет? Нали Джордан е искал да бъде разбран? Защо тогава го боли сърцето? Това беше някакъв неутолим глад, който си оставаше и след обилна храна.

На другия ден сутринта в жилището на чичо му пристигна някакъв ординарец.

— Ученият желае да види Хю Хойланд — отчетливо рапортува той.

Хю знаеше, че го вика лейтенант Нелсън — ученият, завеждащ духовното и физическото състояние на онзи сектор от кораба, където се намираше родното селище на Хю. Той бързо довърши закуската си и последва ординареца.

— Кадет Хойланд е тук — доложи ординарецът. Ученият вдигна поглед от закуската си и каза:

— А, да. Заповядай, момчето ми. Седни. Закусвал ли си? Хю кимна утвърдително, без да отмества очи от странните плодове върху масата. Нелсън каза:

— Опитай тези фурми. Нова мутация са. Накарах да ги донесат чак от другия край. Яж, моля те — на твоята възраст човек винаги може да похапне още малко.

Хю прие поканата с известно смущение. Досега никога не се бе хранил в присъствието на учен. Лейтенантът се облегна в креслото, отри пръсти в ризата, оправи си брадата и пристъпи към същността на въпроса:

— Напоследък не сме се виждали, синко. Разкажи ми с какво се занимаваш.

Но още преди Хю да успее да му отговори, той добави:

— Всъщност няма нужда, защото зная. Проучваш горните нива и пет пари не даваш, че това е забранена зона.

Докато Хю се чудеше какво да каже, ученият отново заговори:

— Както и да е. Не ми е чак толкова неприятно. Но това ме кара да мисля, че е крайно време да решиш какво ще правиш с живота си. Имаш ли някакви планове?

— Честно казано, нямам определени планове, сър.

— Ами с онова момиче, Едрис? Ще се жениш ли за нея?

— Ъ-ъ-ъ… Не зная, сър. Май да, пък и баща й е съгласен, струва ми се. Само дето той… иска да ходя да му чиракувам на фермата.

— Но ти не си сигурен, че ти се прави точно това?

— Не зная, право да ви кажа.

— Правилно. Не си за това. Други планове имам за тебе. Кажи ми, никога ли не си си задавал въпроса защо те научих да четеш и пишеш? Зная, зная. Замислял си се, но не си ме питал. Юнак си ти. А сега слушай внимателно. Наблюдавам те, откакто си се родил. Имаш много по-развито въображение от обичайното. По-любознателен си и имаш хъс. Направо си родей за лидер. Още като дете се отличаваше от останалите. Главата ти надвишаваше нормалните размери и дори някои предлагаха веднага да те пратим В Конвертора. Но аз не се съгласих. Исках да видя какво ще излезе от тебе. Селският живот няма да ти допадне. Ти трябва да станеш учен.

Лейтенантът млъкна и внимателно изгледа загубилия дар слово Хю. После заговори отново:

— Това е. Човек е твоите качества или трябва да стане един от пазителите, или да се изпрати в Конвертора.

— Ако правилно ви разбирам, май нямам голям избор.

— Откровено казано, да. Хората със самостоятелно мислене не бива да се оставят в редиците на Екипажа, зайчото така се сее ерес. А това е недопустимо. Веднъж вече имахме такъв случай и това за малко не унищожи целия човешки род. Със своите изключителни качества ти рязко изпъкваш на фона на общата маса. Сега мисленето ти трябва да бъде насочено в правилната посока. Ще те запознаем с древните тайни на чудесата, така че да станеш крепител на устоите, а не източник на смут и вълнения.

В това време влезе ординарецът с някакви вързопи, които остави на пода в ъгъла. Хю ги погледна и изненадано възкликна:

— Но това са моите неща!

— Точно така — потвърди Нелсън. — Изпратих да ги донесат. Вече ще живееш тук и ще започнеш да учиш под моето наблюдение. Освен ако нямаш нещо друго предвид.

— Разбира се, че нямам, сър. Просто съм малко объркан. Значи…, значи при това положение едва ли ще се оженя?

— О, това ли било? — отвърна равнодушно Нелсън. — Щом искаш, вземи и девойката със себе си. Но те предупреждавам, че няма да ти е до нея.

 

Хю поглъщаше една след друга древните книги, които получаваше от наставника си, и изобщо не се сещаше нито за Едрис Бакстър, нито за проучвателните си експедиции. Често му се струваше, че е на път да разкрие някоя тайна, но накрая винаги попадаше в задънена улица и се чувстваше още по-объркан отпреди. Очевидно мъдростта и тайните на учените се постигаха по-трудно, отколкото той си беше мислил.

Веднъж, докато размишляваше за странния характер на древните, опитвайки се да разбере начина им на изразяване и на моменти непонятната им терминология, в стаичката му влезе Нелсън и с бащински жест постави ръка на рамото му.

— Как върви учението, моето момче?

— Благодаря, добре, сър — отвърна Хю и остави книгата, която четеше. — Макар че не всичко разбирам. Честно казано, нищо не разбирам.

— Естествено — невъзмутимо отвърна Нелсън. — Умишлено те оставих сам да се справяш, за да видиш уловките по пътя на пъргав ум като твоя, който обаче не е въоръжен със знания. Голяма част от това, което си прочел, не може да се разбере без разяснения и тълкувания. Какво четеш сега? — той взе книгата и погледна корицата й. — „Основи на съвременната физика“. Едно от най-ценните творения на древността, но непросветеният не би я разбрал, без чужда помощ. Преди всичко, момчето ми, трябва да знаеш, че нашите предци, при цялото им духовно съвършенство, са се придържали към други възгледи за света, различни от нашите. За разлика от нас, които сме рационалисти до мозъка на костите си, те са били непоправими романтици, така че завещаните от тях истини, макар и правилни, често са изложени под формата на алегории. Вземи например закона за взаимното притегляне. Стигна ли до него?

— Четох го.

— А разбра ли го? Предполагам, че не си.

— Не видях никакъв смисъл в него — предпазливо отвърна Хю. — Простете, сър, но ми се стори голяма глупост.

— Точно за това ти говорех. Ти си възприел този закон буквално. „Две тела се привличат взаимно със сила, право пропорционална на произведението от техните маси и обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между тях.“ На пръв поглед това звучи като правило, установяващо определено състояние на физическите тела. Нищо подобно, обаче. Пред нас е древното поетично изложение на правилото за близостта, лежащо в основата на любовното чувство. Телата, за които става дума, са човешките тела. Масата — това е способността им да обичат. У младите потенциалът на любовта е много по-голям, отколкото у старите; събрани заедно, те се влюбват, но при разлъка бързо се забравят. „Далече от очите, далече от сърцето“. Съвсем просто и ясно. А ти си се опитвал да търсиш някакъв скрит и дълбок смисъл.

Хю се усмихна:

— Никога не бих се сетил за подобно тълкуване.

— Питай, ако нещо не ти е ясно.

— Имам толкова много въпроси, че сигурно ще пропусна някой. Но най-вече ме интересува едно нещо. Кажете ми, учителю, могат ли мутантите да бъдат смятани за хора?

— Така-а… Виждам, че си се наслушал на празни приказки. И да, и не. Вярно е, че мутантите са произлезли от хората, но те отдавна вече не са част от Екипажа, защото са съгрешили и са нарушили Закона на Джордан. Това е много сложен въпрос — увлече се учителят. — И много спорен. Оспорва се даже произходът на думата „мутант“. Някои учени смятат, че е по-правилно тези същества да бъдат наричани „метанти“, защото — и то безусловно е така — началото на рода им е положено от онези метежници, които са избягали от Конвертора. Но в жилите им тече и кръвта на многобройните мутанти, появили се през Тъмните векове. По онова време още не е съществувал нашият мъдър обичай да проверяваме всяко новородено и да изпращаме в Конвертора онези, които са белязани от печата на греха, тоест родените мутанти.

Хю помисли малко и после запита:

— А защо сред нас все още се появяват мутанти?

— Много просто. Семето на греха продължава да живее и от време на време се въплъщава у хората. Унищожавайки негодното, ние прочистваме стадото и по този начин се приближаваме към осъществяването на великия План на Джордан — края на Полета в небесния ни дом, Далечния Кентавър.

Хю продължаваше да мисли напрегнато, свъсил чело:

— И това не ми е съвсем ясно. В много от древните текстове за Полета се говори като за действителен процес на придвижване в някаква посока. Все едно, че Кораба е нещо като обикновена пазарна количка, която може да се премества от едно селище в друго. Какво значи това? Нелсън се засмя:

— Какво значи това ли? Ти отново бъркат древната алегория с действителността. От само себе си се разбира, че Кораба е неподвижен. Кораба — това е Вселената. И тя се движи, само че в духовния смисъл на думата. С всяка наша праведна постъпка ние се приближаваме към божественото предначертание на Плана на Джордан.

— Струва ми се, че разбирам — кимна Хю.

— Виждаш ли, Джордан би могъл да създаде вселената и другояче, а не под формата на кораб. Би могъл да й придаде всякаква форма. В зората на човечеството нашите прадеди са били много по-поетични от нас и тогава техните мъдреци са се надпреварвали да измислят хипотези за възможни светове, които Джордан е могъл да създаде, ако волята му е била такава. Дори е съществувала школа, разработила цяла митология за обърнат наопаки свят, състоящ се от безкрайно празно пространство, където само тук-там е имало светлина, а обитателите му били безтелесни митологически чудовища. Според тях този измислен свят се наричал „небе“ яли „небесен свят“, очевидно като противовес на реалната действителност на Кораба. А аз мисля, че всичко това се е правело в прослава на Джордан, защото кой би могъл да каже, че техните теории са били против волята Му? Само че в днешно време ние имаме къде-къде по-сериозна работа от тяхната.

Хю обаче не се интересуваше от астрономия. Дори и за неговия нетрениран ум беше ясно, че тук не става въпрос за буквално възприемане. Него го интересуваха практическите неща.

— Щом мутантите са плод на греха, защо не се опитаме да ги унищожим? Няма ли по такъв начин да ускорим изпълнението на Плана?

Ученият помисли малко и каза:

— Въпросът ти е правилен и ще ти отговоря честно. Щом ще ставаш учен, трябва да знаеш отговора. Помисли малко: на Кораба има достатъчно места само за определен брой от Екипажа. Ако започнем да се размножаваме без всякакви ограничения, ще дойде време, когато добрата храна няма да стига за всички. Не е ли по-добре някои да загиват в схватки с мутантите, отколкото да станем толкова много, че да започнем да се избиваме помежду си за едната храна? Виждаш ли, в Плана на Джордан е отредено място дори и на мутантите.

Аргументите бяха убедителни, но не и за Хю.

Но когато вече като млад учен, го допуснаха до практическата работа по управлението на живота в Кораба, той разбра, че има и други становища. Според обичая известно време той обслужваше Конвертора. Работата не беше тежка — трябваше да отчита постъпващите от всяко селище отпадъци и да ги записва. Тук той се запозна с Бил Ърц — заместник на главния инженер, — който беше почти на неговата възраст.

Хю често обсъждаше с него усвоеното при Нелсън, но отношението на Ърц направо го шокираше.

— Крайно време е да разбереш — говореше му Ърц, — че това е практическа работа за практични хора. Зарежи всички онези романтични глупости от типа на Плана на Джордан и тям подобни. Това е само начин селяните да бъдат държани в подчинение, така че недей да се подвеждаш. Няма друг План, освен нашите собствени планове как да се грижим за себе си. Кораба има нужда от светлина, отопление и енергия, които идват от нас, учените. Без тези неща Екипажа не може да се справи. А що се отнася до тази мекушава търпимост към мутантите, помни ми думата, че скоро нещо ще се промени. Само си трай и се дръж с нас.

От този разговор Хю разбра, че трябва да се придържа към групата на младите учени. Те имаха своя добре изградена организация, състояща се от практично мислещи упорити хора, работещи за подобряване на условията на живот на Кораба. Организацията беше здраво изградена, защото всеки млад кандидат за учен, който не възприемаше техния начин на мислене, или се връщаше обратно при селяните, или биваше обвиняван за сериозни служебни пропуски и свършваше в Конвертора.

И Хойланд разбра, че младите учени са прави.

Те бяха реалисти. Кораба си беше Кораб. Факт, който не се нуждаеше от тълкуване. А що се отнася до Джордан, виждал ли Го е някой? Говорил ли е някой с Него? В какво се състоеше Неговият неясен План? Смисълът на живота е в това да се живее. Човек се ражда, живее и отива в Конвертора… Всичко е толкова просто, няма никакви тайни, божествени Полети и Кентаври. Всички тези митове и приказки са остатък от детството на човечеството от онези времена, когато хората се страхували да погледнат фактите в очите.

Хю престана да си блъска главата с астрономията, мистичната физика и останалата митология, с които преди това бе свикнал да се занимава. Свещените строфи от „Книгата на началото“, както и всички приказки за Земята — а какво, да го вземе Хъф, беше това „Земя“? — сега вече само го забавляваха. Той вече знаеше, че в подобни неща могат да вярват само децата или глупаците.

За цялото това време Хю видя само веднъж главния инженер, и то на религиозната церемония по сдаване на вахтата на Конвертора.

Планът за изтребление на мутантите налагаше систематично разузнаване на горните нива. При една такава акция Хю отново попадна на засада.

Само че този мутант беше по-точен с прашката си от първия. Спътниците на Хойланд го сметнаха за мъртъв и го изоставиха на полесражението, защото трябваше да отстъпят пред превъзхождащите ги сили на противника.

 

Джо-Джим Грегъри играеше сам срещу себе си на дама. Преди време играеше срещу себе си и на карти, но Джо — дясната глава — през цялото време подозираше, че Джим — лявата глава — хитрува. Бяха се скарали, но после се сдобриха, тъй като опитът ги беше научил, че две глави на едни и същи рамене по необходимост трябва да живеят в съгласие една с друга.

Дамата се оказа къде-къде по-добра игра. И двамата виждаха дъската и до конфликти почти не се стигаше.

Някой почука на вратата и прекъсна играта им. Джо-Джим мигновено извади метателния си нож и вдигна ръка, готов да го хвърли.

— Влез! — изрева Джим.

Вратата се отвори и онзи, който бе почукал, влезе заднешком в стаята. Всички знаеха, че при Джо-Джим се влизаше само по този начин — иначе хвърчаха ножове.

Влезлият беше някакъв набит здравеняк, не по-висок от метър и двайсет. На рамото си носеше безжизненото тяло на непознат човек, като го придържаше с ръка. Джо-Джим прибра ножа.

— Остави го на пода, Бобо — нареди Джим.

— И затвори вратата — добави Джо. — Какво си донесъл?

Тялото беше на младеж, очевидно мъртъв, макар че по него не се виждаха никакви рани.

— Ще похапнем, а? — по устните на Бобо потече слюнка.

— Може би — колебливо отвърна Джим. — Ти ли го уби?

Малката глава на Бобо кимна утвърдително.

— Добре, Бобо — похвали го Джо. — Къде го улучи?

— Бобо го улучи ето тук — дребосъкът заби палец малко под гръдната кост на проснатата фигура.

— Добър изстрел — одобрително каза Джо. — И ние не бихме се справили по-добре.

— Бобо е добър стрелец — охотно се съгласи джуджето. — Да покаже ли? — и посегна към прашката.

— Недей — добродушно отвърна Джо. — Няма какво да ни показваш. По-добре да го накараме да проговори.

— Бобо ще го направи — съгласи се дребосъкът и посегна да срита лежащия в безсъзнание младеж.

Джо-Джим го шляпна и го прогони, а след това сам се зае с проснатата фигура, прилагайки методи, които макар и болезнени, не бяха толкова радикални, колкото предлаганите от дребосъка. Младият човек се размърда и отвори очи.

— Да го изядем, а? — държеше на своето Бобо.

— Не може — отвърна Джо.

— Изчезвай — нареди му Джим.

Бобо излезе и затвори вратата след себе си. Джо-Джим се обърна към пленника и го побутна с крак.

— Говори — каза Джим. — Кой си ти?

Младежът потръпна, бавно докосна с ръка главата си, изведнъж забеляза Джо-Джим и се опита да скочи на крака, но необичайно малката сила на тежестта нарушаваше координацията на движенията му. Все пак той успя да се изправи и посегна към ножа си. Само че него го нямаше. Затова пък Джо-Джим извади своя и го размаха.

— Ако се държиш добре, няма да ти сторим нищо лошо. Как се казваш?

Младежът облиза устни и се огледа наоколо.

— Говори — подкани го Джо.

— Какво сме седнали да се занимаваме с него? — каза Джим. — Не виждаш ли, че става само за месо? По-добре да извикаме Бобо обратно.

— За това винаги има време — отвърна Джо. — Ще ми се да поговоря с него. Как се казват?

Пленникът погледна към ножа и измърмори:

— Хю Хойланд.

— Това нищо не ни говоря — отбеляза Джим. — С какво се занимаваш? От кое селище си? И какво търсиш в страната на мутантите?

На всички тези въпроси Хойланд не отговори нищо, даже и когато го сръгаха с ножа под ребрата.

— В името на Хъф — каза Джо. — Не го ли виждаш, че е тъп селянин? Зарежи го.

— Да приключваме с него, така ли?

— Не сега. Дай първо да го затворим.

Джо-Джим отвори една странична врата и с ножа си побутна Хю към нея. После заключи вратата и се върна към играта.

Когато Джо-Джим отново почувства интерес към пленника си, завари Хю да се търкаля полумъртъв в ъгъла на килията. Джо-Джим го извлече навън.

Това донякъде разтърси Хю и го свести. Той седна и се огледа наоколо.

— Ще говориш ли? — запита го Джим.

Хойланд отвори уста, но не можа да изтръгне нито звук.

— Не виждаш ли, че устата му е съвсем пресъхнала? — каза Джо на близнака си и после се обърна към Хю: — Ще говориш ли, ако ти дадем вода?

Хойланд събра всичките си сили и успя да кимне.

Джо-Джим му подаде чаша вода и Хю жадно я изпи.

— Стига ти засега — каза Джо. — Разкажи ни за себе си. Хю се подчини и ги запозна с живота си до най-малки подробности.

 

За Хю настъпи период на робство, макар че той го приемаше безропотно и без особени притеснения. Самата дума „робство“ не влизаше в речника му, но състоянието му бе добре известно. Открай време е било така — едни издават заповедите, а други ги изпълняват — и той не можеше да си представи обществената организация по друг начин. За него това беше природен факт.

Макар че от време на време си мислеше и за бягство.

За съжаление му оставаха само мислите. Джо-Джим ги усети и веднъж половинката на Джо му каза:

— Само не си въобразявай разни неща, младежо. В тази част на Кораба без нож няма да стигнеш далече. Дори и да успееш да откраднеш нож, пак няма да се добереш до ниво с нормална тежест. Освен това си имаме и Бобо.

Хю изчака малко, както подобаваше, и след това запита:

— Бобо ли?

Джим се ухили и отвърна:

— Казали сме на Бобо, че ако си подадеш главата от стаята без нас, може да те убие и изяде. И сега той спи отвън пред вратата и чака.

— Няма друг начин — намеси се Джо. — Той бе много разочарован, когато решихме да те оставим жив.

— Хайде да се позабавляваме малко — обърна се Джим към брат си и после запита Хю: — Умееш ли да хвърляш нож?

— Разбира се — отвърна Хю.

— Хайде да видим. Дръж — и Джо-Джим му подаде собствения си нож. — Опитай нашата мишена.

Хю взе ножа и внимателно го претегли на ръка. На стената срещу любимия си стол Джо-Джим беше закачил пластмасова мишена, на която редовно тренираше. Хю се прицели и с мигновено движение на ръката запрати ножа към нея. Острието се заби точно в средата.

— Браво — похвали го Джо. — Как мислиш, Джим?

— Хайде да му дадем ножа и да видим докъде ще стигне.

— Не може — отвърна Джо. — Не съм съгласен.

— Защо?

— Защото, ако Бобо спечели, ще загубим един слуга. А ако Хю спечели, ще ги загубим и двамата. Просто няма смисъл.

— Добре, щом настояваш.

— Настоявам. Хю, дай ми ножа.

Хю му го подаде, без изобщо да му хрумне, че може да го насочи срещу него. Господарят си беше господар. Слугата не можеше да напада господаря си — идеята му се струваше не само неморална, но и отблъскваща.

 

Отначало Хю очакваше, че рангът му на учен ще впечатли Джо-Джим, но очакванията му не се оправдаха. Близнаците по природа бяха скептици и обичаха да спорят. Особено Джим. За кратко време те изсмукаха от Хю всичко, което искаха да знаят и, фигуративно казано, го захвърлиха. Хю се чувстваше унижен. В края на краищата, той беше учен, а не кой да е. Можеше да чете и пише.

— Затваряй си устата! — беше му отвърнал Джим. — Не е кой знае какво да можеш да четеш. Аз четях още по времето, когато се е раждал баща ти. Да не смяташ, че си първият ми образован слуга? Учени! Всички вие сте шайка невежи!

В опитите си да предизвика уважение към своя интелект, Хю започна да излага теориите на младите учени, които отричаха религиозното тълкуване и възприемаха Кораба такъв, какъвто е. Той очакваше, че този подход би допаднал на Джо-Джим, но близнаците продължаваха своите издевателства.

— Май съм прав — смееше се в лицето му Джим, — че вие, младите идиоти, сте още по-лоши от старите.

— Но нали вие самият казахте — обидено отвърна Хю, — че всичките ни религиозни догми са чист боклук. От това изхождат и моите млади другари, които желаят да поставят край на подобни глупости.

Джо се накани да му отговори, но Джим го изпревари:

— Защо изобщо му обръщаш внимание, Джо? Не го ли виждаш, че е безнадежден?

— Напротив, не е чак толкова безнадежден. На мен ми харесва да споря с него. За пръв път попадам на човек, който има някакви умствени проблясъци. Интересно ми е да видя дали има глава върху раменете си, или тя му служи само за опора на ушите?

— Добре тогава — съгласи се Джим. — Спори колкото си искаш с него. Но не вдигайте много шум, защото искам да подремна.

Лявата глава затвори очи и скоро захърка, а Джо и Хю продължиха своята дискусия шепнешком.

— При вас, младежите — каза Джо, — бедата е там, че ако не разберете нещо веднага, вие смятате, че то не е вярно. При старците пък е точно обратното — те не отричат това, което не разбират, а просто го приспособяват към своите догми, а после уверяват и себе си, и вас, че разбират всичко и че нещата стоят именно така. Но никой от вас не се опитва да повярва на написаното и да го възприеме такова, каквото е. Прекалено умни сте за такова нещо. Щом нещо не ви е ясно, и край — значи трябва да му се търси съвсем друг смисъл.

— Какво имаш предвид? — подозрително запита Хю.

— Ами да вземем например този прословут Полет. Ти как си го представяш?

— Никак. Според мен Полета не означава нищо. Нещо като приказка за селяните.

— Добре, но каква е нейната същност тогава?

— Полета е мястото, където човек попада след смъртта си. По-скоро това, което той прави след смъртта си. Човек умира и поема Полета към Кентавър.

— А какво е Кентавър?

— Кентавър — това е… Всъщност ще ти кажа ортодоксалната доктрина. Аз самият не й вярвам. Та значи Кентавър — това е мястото, където човек попада в края на Полета след смъртта си. Там всички са щастливи и има много храна.

Джо презрително изсумтя. Джим престана да хърка, отвори едно око, изгледа ги и отново заспа.

— Ето това имах предвид одеве — продължаваше да шепне Джо. — Ти направо не мислиш с главата си. Никога ли не ти е хрумвало, че Полета си е просто полет и нищо друго? И че написаното в древните книги трябва да се възприема буквално, точно както е написано? Кораба и неговият Екипаж просто летят нанякъде, тоест придвижват се в пространството.

Хойланд се замисли над думите на Джо и след малко каза:

— Ти май ми се присмиваш. Това, за което говориш, не е възможно от физическа гледна точка. Как може Кораба да се придвижва в пространството, когато той самият е това пространство? Той не може да лети наникъде, просто защото е навсякъде. Можем да се придвижваме само вътре в Кораба, а що се отнася до Полета, в това понятие ние влагаме и чисто духовно съдържание.

Тук Джо извика на помощ името на Джордан.

— Чуй ме — каза той, — и си го набий най-сетне в дебелата глава. Опитай да си представиш пространство, което е много по-голямо от нашия Кораб. И че Кораба ни се движи в него.

Хю наистина се опита да си представи подобна картина, но накрая поклати глава:

— Безсмислено е — каза той. — Няма нищо по-голямо от Кораба. Та нали Кораба — това всъщност е вселената.

— Хъф в ада да те прибере дано! Имам предвид извън Кораба — не разбираш ли? Представи си пространството извън Кораба. Мислено слез до последното ниво и мини от другата страна.

— Но нали под последното ниво няма нищо? Затова е и последно.

— Добре. Представи си сега, че имащ нож и пробиваш дупка в пода на последното ниво. Какво ще стане тогава?

— Как какво? Ще счупя ножа, разбира се. Подът е много твърд.

— Представи си, че подът е мек и че си успял да пробиеш дупка в него. Какво ще откриеш отдолу? Помисли добре.

Хю затвори очи и опита да си представи как пробива дупка в мекия като сирене под. В съзнанието му започна да се оформя някаква неясна картина, която полека-лека изместваше обичайните представи и разтърсваше душата му. Той пропадаше в дупката все по-надолу и по-надолу и под него нямаше никакви нива, а само някаква безкрайна пустош. Уплашен, той бързо отвори очи и извика:

— Не, не вярвам! Това е ужасно!

Джо-Джим се изправи.

— Ще те накарам да повярваш — мрачно каза той. — Дори и ако трябва да ти извия врата. — После отиде до вратата и извика: — Бобо, хей, Бобо!

Джим сънено изправи глава:

— Какво има? Какво се е случило?

— Ще отведем Хю при безтегловността.

— Защо?

— За да набием малко ум в тъпата му глава.

— Нека идем някой друг път, а не сега.

— Не. Тръгваме веднага.

— Добре, добре. Само престани да се тресеш. Буден съм вече.

 

Умствените способности на Джо-Джим Грегъри бяха също толкова уникални, колкото и физическият му облик. При други обстоятелства той неминуемо щеше да е изявен лидер, но сега се задоволяваше само с това да кара мутантите да му служат и да ги държи в подчинение. Ако се стремеше към властта, сигурно не би му струвало нищо да организира всички мутанти и да покори Екипажа на Кораба. Но Джо-Джим не страдаше от властолюбив. Той беше роден интелектуалец и предпочиташе да наблюдава отстрани. Най-много го интересуваше „как“ и „защо“, а всичките му действия се свеждаха до това да си създаде уютна и удобна обстановка, способстваща размишленията му.

Ако се беше родил като двама обикновени близнаци в редовете на Екипажа, те навярно щяха да станат учени. Само че сега Джо-Джим силно страдаше от липсата на достоен партньор за интелектуални упражнения и, доколкото можеше, се утешаваше с четене на книги. Правеше това вече три поколения и беше прочел и препрочел всичко, което неговите мутанти бяха успели да откраднат.

Прочетеното винаги се обсъждаше живо от двете половини на двойната му личност. В процеса на обсъждането Джо и Джим бяха успели да изработят една доста разумна и логична концепция за същността на физическия свят и неговото историческо развитие. Само едно нещо им се бе изплъзнало — понятието за художествена литература. Те разглеждаха романите, с които беше снабдена експедицията на Фондацията „Джордан“, по същия начин, по който се отнасяха със справочната и научната литература. На тази основа възгледите им се разминаваха сериозно. Според Джим най-великият човек на всички времена беше Алън Куотърмейн, а Джо мислеше същото за Джон Хенри.

И двамата страстно обичаха поезията и знаеха наизуст цели страници от Киплинг. Почти толкова обичаха и Ризлинг, „слепия певец на космическите пътища“.

Влезе Бобо и Джо-Джим му посочи Хю.

— Сега той ще излезе оттук — каза Джо.

Бобо радостно започна да си глади корема и лигите му потекоха.

— Престани да ме занимаваш с глада си! — кресна му Джо и го удари с юмрук по темето. — Няма да го ядеш! Ти и той ставате кръвни братя. Разбра ли?

— Да не го ям?

— Точно така. Ще се биеш за него и той ще се бие за тебе.

— Добре — дребосъкът вдигна рамене и се подчини на съдбата си. — Кръвни братя. Бобо разбира.

— Да тръгваме тогава. Отиваме там, където всичко лети. Тръгвай пръв да разузнаеш пътя.

Те започнаха да се изкачват в колона по един, като най-отпред вървеше Бобо, който внимателно оглеждаше пътя. Следваше го Хойланд, а последен се движеше Джо-Джим. Джо гледаше напред, а Джим — назад.

Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-леки ставаха. Най-после стигнаха до едно ниво, отвъд което пътят свършваше и нямаше повече люкове. Палубата се извиваше, създавайки впечатлението, че пространството има форма на гигантски цилиндър. Отгоре й имаше метално разширение със същата извита форма, от което не можеше да се види нейният край.

Нямаше никакви преградни и носещи стени. Вместо тях наоколо се виждаха огромни подпорни колони, които бяха толкова много, че се получаваше илюзията за абсолютна здравина и нерушимост.

Силата на тежестта почти не се усещаше. Ако човек стоеше неподвижно, тялото му неминуемо щеше едва-едва да се устреми надолу към „пода“, макар че тук думи като „долу“ и „горе“ почти напълно губеха значението си. Липсата на тегло не се понрави на Хю, защото го караше да се задушава, но Бобо открито се наслаждаваше на безтегловността и се носеше насам-натам подобно на някаква чудата риба. Личеше си, че и друг път е идвал тук.

Джо-Джим показа, че трябва да се движат успоредно на общата ос на външния и вътрешния цилиндър по нещо като коридор, образуван от подпорните колони. В коридора имаше и перила, с чиято помощ Джо-Джим се придвижваше като паяк, следващ паяжината си. Правеше го доста бързо и сръчно и Хю едвам го догонваше. Постепенно обаче и той се научи да се оттласква и да прелита по няколко метра, след което отново се оттласкваше от колоните или от пода. Заниманието така го погълна, че му беше трудно да каже колко време се движиха така. Вероятно бяха изминали няколко мили.

Спряха едва когато на пътя им се изпречи стена. Джо-Джим тръгна надясно, като внимателно я опипваше с ръка. Най-после той намери онова, което търсеше — врата с големината на човешки ръст, която едва-едва изпъкваше на фона на стената. При по-внимателно вглеждане на повърхността й се забелязваше сложна геометрична плетеница. Известно време Джо-Джим бавно я проучва, а после почеса дясната си глава. След това двете глави започнаха тихо да си шепнат нещо. Джо-Джим нерешително протегна ръка.

— Не, не така — обади се Джим.

Джо-Джим отново започна да разглежда вратата.

— А как? — запита Джо.

Двамата пак си зашепнаха и накрая Джо кимна, а Джо-Джим протегна ръка и проследи с пръст геометричните фигури на вратата, но без да ги докосва. Очевидно го правеше в строго определен ред.

После отстъпи, облегна се на съседната стена и зачака. След малко се чу тихото свистене на въздуха, преминаващ през пролуката. Вратата помръдна и се пооткрехна навън, но не много. Джо-Джим изглеждаше озадачен. Пъхна внимателно ръце в процепа и дръпна, но вратата не помръдна повече.

— Бобо, отвори я! — викна Джо.

Смръщил чело, Бобо първо огледа ситуацията, после се хвана за вратата и запъна крака в стената. Тялото му се изви и той дръпна с всичка сила. От напъна жилите на врата му изскочиха, а от лицето му закапа пот и той задържа дъх. Хю почти чуваше пукането на ставите на дребосъка. Беше толкова глупав, че дори не му хрумваше да спре за малко и сигурно щеше да умре от задушаване.

Само че вратата внезапно изскърца и се отвори. От рязкото движение Бобо я изпусна, а краката му като пружина го отхвърлиха от стената и той полетя с разперени ръце по коридора, полагайки отчаяни опити да се хване за нещо. След малко той се върна, като масажираше ударения си глезен.

Пръв прекрачи прага Джо-Джим, следван от Хю.

— Къде се намираме? — запита Хю, чието любопитство го накара да забрави, че е слуга.

— В командната зала — отвърна Джо.

 

Командната зала! Най-свещеното и най-забраненото помещение на Кораба. Толкова тайно, че самото му разположение беше отдавна забравено. За старите учени командната зала представляваше или източник на догматична вяра, или предмет на най-различни мистични интерпретации, докато младите изобщо не вярваха в нейното съществуване.

Хю се смяташе за умен и образован човек, но тези думи го накараха да изпита благоговеен трепет. Командната зала! Говореха, че я обитава духът на самия Джордан.

Той изведнъж спря.

Джо-Джим също спря и Джо се обърна назад.

— Какво стоиш като стълб? Хайде, влизай!

— Аз… ъ-ъ-ъ… такова…

— Казвай какво има?

— Но… нали тук живее духът на Джордан?

— Я стига глупости! — възкликна ядосано Джо. — А пък говореше, че вие младите не вярвате в Джордан?

— Така е, но…

— Стига. Идвай или ще накарам Бобо да те доведе насила.

Той се обърна, а Хю неохотно го последва.

Поеха по някакъв коридор, широк едва колкото двама души да се разминат, после свиха в една сводеста арка, водеща към командната зала. Любопитството на Хю се оказа по-силно от страха му и той надзърна иззад широките плещи на Джо-Джим. Пред погледа му се откри добре осветено просторно помещение с форма на кълбо с диаметър около шейсет метра. Отвътре повърхността на кълбото беше сребристоматова. В геометричния му център имаше нещо като контролен пулт с уреди. На неопитните очи на Хю те не говореха нищо и той дори не би могъл да ги опише. Интересното по-скоро беше, че тези уреди просто висяха във въздуха, без нищо да ги подпира отдолу.

От края на арката към центъра на кълбото водеше нещо като тунел от метална решетка, който беше единственият начин за влизане в кълбото.

Джо-Джим се обърна към Бобо и му нареди да остане в коридора, а той самият влезе в тунела и започна да лази по решетката като по стълба. Хю го последва и двамата тръгнаха към странното съоръжение в центъра. Отблизо оборудването на контролния пулт се виждаше далеч по-добре и по-подробно, макар че за Хю то си оставаше все така непонятно. Той се обърна и насочи вниманието си към вътрешността на кълбото.

А това бе грешка. Бялата матова повърхност не даваше чувство за перспектива и той не можеше да разбере на какво разстояние от него се намира тя. Хю никога не бе виждал височина, по-голяма от разстоянието между две палуби, нито открито пространство, надвишаващо района на селището му. Обзе го ужас, който се подсилваше и от това, че не можеше да разбере причините за страха си. В него изведнъж се пробуди духът на прадедите му ведно с първобитния страх от височина. Той импулсивно се вкопчи в Джо-Джим.

Джо-Джим се извърна и рязко го удари през лицето с опакото на ръката си.

— Какво ти става? — изрева Джим.

— Не зная — едва свари да отвърне Хю. — Не зная, но това място хич не ми харесва. Да се махаме оттук.

Джим погледна Джо и каза с погнуса:

— Май наистина ще трябва да се махаме. Не си струва да си губим времето с този страхливец. И без това нищо няма да разбере.

— Ще разбере и още как — отвърна Джо. — Седни в онова кресло, Хю! Ей там.

Докато братята спореха, Хю внимателно оглеждаше тунела, през който се бяха добрали до пулта за управление, и дори го проследи с поглед чак до входа към арката. Очите му неочаквано възвърнаха фокуса си и страхът му изчезна. Все още леко замаян, той се подчини на заповедта на Джо.

Креслата на пулта бяха така разположени, че всички контролни органи и панели можеха лесно да се достигнат от седящите в тях, но на Хю, разбира се, това не му направи никакво впечатление. Той се отпусна върху едно от тях, поуспокоен от допира със солидната опора под себе си.

На панела пред Джо-Джим ставаше нещо странно. Върху някакво табло изведнъж светна яркочервен надпис: „Втори навигатор — пост приет“. Какво ли беше това втори навигатор?

Внезапно Хю видя на панела пред себе си същия надпис и се досети, че именно той е седнал в креслото на втория навигатор. Какво ли ще стане, ако човекът се върне и види, че мястото му е заето? Той се почувства неудобно, но в крайна сметка реши, че това едва ли е вероятно, и се поуспокои.

Но какво все пак означаваше втори навигатор? Надписът на таблото пред Джо-Джим изчезна, но в левия ъгъл светна червена точка. Джо-Джим направи някакво движение с дясната си ръка и върху таблото му се появи надписът: „Ускорение нула“, а след това: „Главно задвижване“. Последните две думи примигнаха няколко пъти, а после светна: „Липсва команда“. Това също изчезна, но пък в десния ъгъл замига яркозелена точка.

— Приготви се — каза Джо и погледна Хю. — Сега ще загасне осветлението.

— Не го изключвай — помоли го Хю.

— Няма. Ти сам ще го изключиш. Погледни наляво. Виждаш ли онези малки бели светлинки?

Хю се обърна и видя върху лявата облегалка за ръка на креслото си осем малки лампички, разположени в две колони по четири.

— Всяка от тях контролира осветлението на отделен квадрант — обясни Джо. — Закрий ги с ръка и всичко ще загасне. Хайде, опитай.

Неохотно, но без да може да потисне растящото си любопитство, Хю се подчини и закри с длан лампичките. Матовите стени потъмняха, а след това изгаснаха напълно. Залата потъна в мрак. Проблясваха само светлините на контролния пулт. Някакво безпокойство обзе Хю и той дръпна ръката си. Светлината на лампичките беше станала синя.

— Внимавай сега — каза Джо. — Ще ти покажа звездите. И в тъмнината ръката му се плъзна върху едни други осем лампички.

 

Сътворението.

От стените на планетариума към Хю гледаха отраженията на звезди, възпроизведени до най-малки подробности от огледални телескопи. Брилянти, разсипани с небрежна щедрост по изкуственото небе. Обграждаха го хиляди слънца, а той самият се намираше в центъра на тази звездна вселена.

— О-о-о! — неволно се изтръгна от устните на Хю и той се вкопчи в дръжките на креслото. За малко не си счупи ноктите, но изобщо не усети болката.

Не изпитваше и никакъв страх. В момента го вълнуваше само едно чувство. Казарменият живот на Кораба не беше успял да унищожи стремежа му към прекрасното сега за пръв път в живота си той изпитваше непоносимия екстаз от срещата си с него. Интензивността на преживяването му бе толкова голяма, че чак го заболя.

Когато най-после дойде на себе си, Хю забеляза сардоничната усмивка на Джим и чу хихикането на Джо.

— Достатъчно, а? — запита Джо и, без да изчака за отговор, отново запали осветлението чрез дублиращото устройство на своето кресло.

Хю въздъхна. Усещаше някаква болка в гърдите, а сърцето му биеше ускорено. Едва сега разбра, че през цялото време бе задържал дъха си.

— Е, умнико — каза Джим, — убеди ли се сега?

Хю отново въздъхна, без сам да знае защо. След запалването на осветлението, чувството му за спокойствие и безопасност се възвърна, макар че не можеше да се отърве и от усещането за някаква безвъзвратна загуба. Дълбоко в себе си той знаеше, че след като веднъж е видял звездите, повече никога няма да бъде щастлив както преди. Тъпата болка в гърдите и неясният копнеж по откритите пространства на звездите никога вече нямаше да го напуснат, макар че в своето невежество той още не можеше да го осъзнае.

— Какво беше това? — тихо запита той.

— Светът — отвърна Джо. — Вселената. Онова, за което ти говорех.

Хю отчаяно се опитвате да разбере какво точно има предвид Джо.

— Искаш да кажеш онова, извън Кораба, така ли? — запита той. — Всички тези красиви малки светлини са външният свят, нали?

— Точно така, само дето не са малки. Те просто са много отдалечени от нас — на десетки, ако не и на стотици хиляди мили.

— Какво?!

— Това, което чу — усмихна се Джо. — Космосът е огромен. Някои от тези звезди са по-големи и от Кораба.

Лицето на Хю изразяваше пълната му обърканост.

— По-големи и от Кораба? — смаяно повтори той. — Но…, но нали…

— Нали ти казах — нетърпеливо се обади Джим. — Само си губиш времето с този глупак. Не виждаш ли, че не разбира?

— Спокойно, Джим — успокои го Джо. — Не можеш да искаш от някого да бяга, преди да се е научил да пълзи. И ние също отначало нищо не разбирахме. Доколкото си спомням ти самият навремето отказваше да повярваш на собствените си очи.

— Пълна лъжа! — сприхаво отвърна Джим. — Ти беше онзи, който не вярваше.

— Добре, добре — съгласи се Джо. — Било каквото било. Но и на двамата това ни отне доста време.

Хойланд почти не слушаше спора между близнаците. При тях това бе нещо обичайно, а в момента Хю размишляваше върху нещо необичайно.

— Джо — запита той, — какво се случи с Кораба преди малко, когато гледахме звездите? Прозрачен ли стана?

— Не съвсем — отвърна му Джо. — Ти всъщност не видя самите звезди, а техните изображения. Има едни такива устройства с огледала. Ще ти дам да прочетеш книга за тях.

— Но можеш да видиш и истинските звезди — намеси се Джим, изоставил сприхавостта си. — Знам едно място…

— Точно така — прекъсна го Джо. — Съвсем бях забравил за капитанската галерия. Направена е от стъкло и всичко се вижда чудесно.

— Капитанската галерия ли? Ами ако…

— Естествено, не на сегашния Капитан. Той изобщо не е стъпвал там. Просто така пише на вратата — „Капитанска галерия“.

— Какво значи „галерия“?

— Да пукна, ако знам. Така се казва.

— Ще ме заведеш ли там?

Джо бе готов да се съгласи, но се намеси Джим:

— Друг път. Сега е време да се връщаме, защото съм гладен.

През тунела те излязоха обратно в арката, събудиха Бобо и поеха по дългия обратен път надолу.

 

Измина дълго време преди Хю да успее да убеди Джо-Джим да се отправят отново на експедиция, но това време не бе загубено напразно. Джо-Джим го пусна в библиотеката си. Такова количество книги Хю не бе виждал никога. Онези от тях, които той бе чел преди това, сега се изпълниха с нов смисъл и му дадоха други идеи.

Хю почти не напускаше библиотеката и жадно попиваше новите мисли, опиваше се от тях, преодоляваше ги и ги усвояваше. Забравяше да спи и да се храни и едва когато от глад го присвиеше стомахът, той се сещаше да се погрижи и за тялото си. Хапваше набързо и веднага отново се залавяше за книгите. Четеше, докато буквите не започнеха да се размиват пред очите му.

Работата му при Джо-Джим не беше тежка. Макар че бе длъжен да бъде непрекъснато под ръка, той можеше да чете колкото си иска. Трябваше само да е наоколо и да чува, когато го викат. Основното задължение на Хю беше да играе на дама с една от главите, когато на другата не й се играеше. Но дори и това не беше загуба на време, защото, ако се случеше да играе с Джо, той почти винаги обсъждаше с него историята на Кораба и устройството му.

Често говореха и за хората, които го бяха построили, за да тръгнат с него на път, за миналото им и за Земята — този странен и непонятен свят, където се е живеело навън, а не вътре.

Хю се опитваше да разбере как хората не са падали от Земята. Веднъж запита Джо за това и той му даде някои обяснения за гравитацията.

Хю така и не успя да повярва в нея, но я прие като интелектуална концепция и по-късно дори се възползва от познанията си, когато се запознаваше с изкуството на космическата навигация и управлението на Кораба. А и това го накара да се замисли за различната сила на тежестта. Дотогава това, че на по-долните нива тежестта е по-голяма, му се струваше съвсем естествено. Покрай прашките знаеше и за центробежната сила. Но прилагането на същата концепция към целия Кораб, идеята, че той се върти като прашка, създавайки изкуствена тежест, му се струваше невероятна.

С Джо-Джим ходиха още веднъж до командната зала и там Джо му разказа малкото, което знаеше за приборите за управление.

Задачата на древните конструктори, към които се обърнала Фондацията „Джордан“, била да построят кораб, който да продължава да функционира дори и ако срокът на полета надхвърли предполагаемите шейсет години. Решението на учените било блестящо. При създаването на главния двигател, системите за управление и механизмите за осигуряване на нормални жизнени условия бил разработен принцип, коренно отличаващ се от всичко известно по онова време. Самата идея за движещи се части била отхвърлена. Избягнато било всякакво механично движение. Всичко работело на принципа на чистата сила, както това става при електрическите трансформатори. Вместо с бутони, лостове и валове, командните органи, двигателите и оборудването били проектирани от гледна точка на баланса между статичните полета и отклоненията в електронните потоци. Веригите се отваряли и затваряли чрез поставяне на ръка върху съответния датчик.

При това изпълнение нямало никакви загуби от триене и износване на части и компоненти. Корабът — това творение на човешкия гений — щял да трае вечно. Дори и целият му екипаж да загинел, той пак щял да продължава по своя път — осветен, отоплен, със свеж въздух и с двигатели, готови за пуск. В момента, макар че повечето асансьори, конвейери и други спомагателни устройства отдавна били повредени и забравени, цялото основно оборудване на Кораба продължавало автоматично да обслужва своя невеж човешки товар, очаквайки появата на някой достатъчно умен, който да открие ключа към него.

Корабът бил толкова огромен, че се наложило да го сглобяват в орбита около Луната. Там той изчакал цели петнайсет години, докато строителите му се убедят, че всичко е изключително надеждно, като през това време в него вграждали и последните технологични нововъведения.

Затова сега, когато неопитната, но търсеща ръка на Хю застина над първата лампичка, под която пишете „Ускорение“, реакцията беше мигновена. Над креслото на първия пилот светна надпис: „Главен двигател — няма дежурни оператори“.

— Какво значи това? — запита Хю.

— Трудно е да се каже — отвърна Джо. — Веднъж направихме същото в машинното отделение и тогава светна надпис: „Командна зала — няма дежурни оператори“.

Хю се замисли и каза:

— Интересно какво би се получило, ако ти отидеш в машинното отделение, а аз остана в командната зала?

— Не зная — отвърна Джо. — Никога не съм могъл да опитам.

Хю мълчеше. В главата му зрееше решение и той внимателно го обмисляше.

 

Той дълго чака подходящ момент, когато близнаците щяха да бъдат благоразположени към него. Веднъж бяха седнали в капитанската галерия и Хю реши, че е крайно време да рискува. Джо-Джим тъкмо се беше нахранил и сега се изтягаше в креслото, гледайки през илюминатора безметежните звезди. Хю се отпусна до него. От въртенето на Кораба звездите сякаш се движеха във величествени кръгове.

— Виж какво, Джо-Джим… — колебливо започна Хю.

— Какво има, момко? — запита Джо.

— Красиво е, нали?

— Кое е красиво?

— Звездите… — Хю махна с ръка към илюминатора и веднага сграбчи креслото, защото при тази безтегловност щеше да се преобърне.

— Прав си, красиво е. Много приятна гледка — обади се и Джим.

Хю разбра, че дългоочакваният момент е настъпил. Той събра смелост и запита:

— А защо не довършим делото докрай?

Двете глави едновременно се извърнаха към него, като тялото леко се надигна, за да го видят по-добре.

— Какво дело?

— Полета. Защо не включим главния двигател и не поемем управлението? Нали някъде там — той говореше бързо, за да не го прекъснат, — трябва да има планети, подобни на Земята? Поне така са мислели прадедите ни. Длъжни сме да опитаме да ги намерим.

Джим го погледна и се разсмя, а Джо поклати глава.

— Хей, момченце — каза му той. — Да не си мръднал нещо? Дори и Бобо не би изтърсил подобна глупост. Няма да стане и точка. Забрави, че си питал.

— Защо?

— Защото не е по силите ни. За такова нещо е необходим специален екипаж, който да може да управлява Кораба.

— Да, но едва ли са нужни много хора. Не съм видял повече от десетина пулта за управление. Според мен дванайсет души спокойно ще могат да управляват Кораба. Ако, разбира се, имат вашите знания — добави той лукаво.

— Пипнаха ли те, Джо? — ухили се Джим. — Момъкът е прав.

Джо се направи, че не го чува.

— Надценяваш знанията и възможностите ни, Хю — каза той. — Допускам, че можем да се научим да управляваме Кораба, но какво ще правим после? Не знаем дори къде се намираме. Кораба се носи без определена посока един Джордан знае от колко поколения насам. Нямаме ни най-малка представа за неговия курс и скорост на движение.

— Но нали ти сам ми показа навигационните уреди? — държеше на своето Хю. — Уверен съм, че стига да искате, вие двамата можете да разберете как се борави с тях.

— О, да. Така е — съгласи се Джим.

— Не се хвали, Джим — сряза то Джо.

— Не се хваля — отвърна Джим. — Но мога да разбера начина на работа на всеки уред.

Джо само изсумтя презрително.

Първата малка победа. Те вече спореха един с друг, а Хю целеше точно това. Пък и по-несговорчивият от двамата вече беше на негова страна. Сега трябваше да укрепи победата…

— Зная откъде да намеря хора, стига да сте съгласни да ги обучите.

— Откъде? — недоверчиво запита Джим.

— Помните ли, че ви разказвах за младите учени?

— Аха, за онези кретени…

— Така е. Но пък и те не знаят това, което знаете вие. Иначе тези хора са съвсем здравомислещи, макар и по своему. Ако мога да се върна при тях и да им разкажа на какво сте ме научили, сигурен съм, че ще успея да събера достатъчно хора за обучение.

— Погледни ни внимателно, Хю — прекъсна го Джо. — Какво виждаш?

— Виждам Джо-Джим, какво друго?

— Виждаш мутант — поправи го Джо с глас, пълен със сарказъм. — Ние сме мутант. Ясно ли ти е? Твоите учени няма да дойдат при нас.

— Не е вярно — запротестира Хю. — Не съм казал да се обърнем към селяните. Те наистина нищо не разбират. Говоря за младите учени, които са най-разумни от всички там долу. Те ще разберат. От вас се иска само да им осигурите безопасно преминаване през района на мутантите. За вас това няма да е трудно — добави той, като инстинктивно премести същността на спора върху по-твърда почва.

— Така е — каза Джим.

— Престани да се обаждаш — каза Джо.

— Разбира се, разбира се — бързо се намеси Хю, защото усети, че настойчивостта му е разсърдила Джо сериозно. — Но ще е интересно да се опита…

С тези думи той се отдалечи и остави братята сами. Чуваше ги как оживено спорят, но се правеше, че разговорът им въобще не го интересува. Двойствеността винаги беше основен проблем на Джо-Джим. По-скоро група, отколкото отделен индивид, той с мъка преминаваше от думи към дела, тъй като всяко негово действие трябваше да е резултат от взето съвместно решение. Не мина много време и Джо повиши глас:

— Добре, добре. Прави каквото знаеш. Хю, ела тук!

Хю се оттласна от стената и с един скок се намери до Джо-Джим, като се хвана за облегалката на стола, за да спре полета си.

— Решихме да ти дадем шанс. Ще те пуснем да отидеш долу, за да се опиташ да намериш хора — каза му Джо. — Само че си глупак — добави той мрачно.

 

Бобо придружи Хю през опасните нива, обитавани от мутанти, и го остави в ненаселената погранична зона.

— Благодаря ти, Бобо — каза му Хю на прощаване. — Желая ти добра храна.

Дребосъкът се ухили, кимна и пое нагоре по стълбата, от която току-що бяха слезли. Хю се обърна й тръгна надолу с ръка върху ножа. Харесваше му да го усеща отново на колана си, макар и това да не беше собственият му нож. Него Бобо му го бе отнел още при залавянето, а след това го бе загубил някъде. Но и този, който Джо-Джим му беше дал, го биваше.

По негова молба и по заповед на Джо-Джим Бобо го заведе точно над мястото, където се намираше един спомагателен конвертор, използван от учените. Хю искаше да намери Бил Ърц, заместника на главния инженер, който беше и лидер на младите учени. Преди да е говорил с него, той смяташе, че би било добре да избягва по възможност всякакви други разговори.

Не след дълго Хойланд откри познатия му коридор, после свърна вляво и след още стотина метра застана пред вратата, охранявана от часовой. Понечи да влезе, но часовоят му прегради пътя.

— Стой! Къде отиваш?

— Търся Бил Ърц.

— Главния инженер ли? Няма го.

— Бил Ърц главен инженер ли е станал? Какво се е случило с предишния? — Хю изведнъж осъзна, че се е издал, но за щастие часовоят не разбра.

— С предишния? Ами той отдавна предприе Полета. А главният инженер Ърц сигурно е в кабинета си.

— Благодаря. Добра храна.

— Добра храна.

Преди да го допуснат в кабинета на главния инженер, Хю трябваше да почака в приемната. Като го видя, Ърц стана от креслото си.

— Върна се значи — каза той. — Гледай ти каква изненада. А ние смятахме, че отдавна си мъртъв. Че си се отправил на дългия Полет, един вид.

Хю забеляза, че косата му е посивяла, пък и самият Ърц му се стори доста променен. Имаше коремче и бръчки по лицето. В името на Джордан, колко ли време го беше нямало?

Сбърчил устни, Ърц барабанеше с пръсти по бюрото:

— Ще имаме големи проблеми с внезапното ти завръщане. Боя се, че не мога да ти предложа старата ти работа. Мястото сега е заето от Морт Тайлър. Но ще потърсим друго, отговарящо на ранга ти.

Хю не пазеше приятни спомени за Морт Тайлър. Лицемер. Единствената му грижа винаги беше как да спазва предписанията и да угажда на началниците. Така значи, Тайлър е станал учен и му е заел мястото. Сега обаче това нямаше никакво значение.

— Не се притеснявай — каза той. — Исках само да поговорим за…

— Разбира се, възниква и проблемът със старшинството — продължаваше главният инженер. — Може би е най-добре със случая ти да запознаем Съвета, защото друг подобен прецедент не ми е известен. И преди се е случвало мутантите да залавят наши учени, но доколкото зная, ти си първият, който е успял да се завърне жив.

— Искам да говорим за друго, Бил — отново се намеси Хю. — Открих нещо удивително. Удивително и жизненоважно. Затова и дойдох право при тебе. Слушай, аз…

Ърц внезапно се оживи:

— Ама, разбира се! Как не се досетих? Имал си уникалната възможност да разгледаш района на мутантите. Докладвай, човече! Слушам те.

— Друго искам да кажа — облиза устни Хю. — Много по-важно от разни сведения за мутантите, макар че ги засяга и тях. Дори смятам, че скоро ще се наложи да променим цялата си политика към тях.

— Говори, говори. Слушам те.

Хю започна да разказва за великото си откритие и за истинската същност на Кораба, като внимателно подбираше думите си и се стараеше да говори убедително. Той се спря съвсем накратко на трудностите, свързани с реорганизацията на живота на Кораба, но пък не пожали суперлативи за почитта и уважението, които щяха да се изсипят върху онзи, който би застанал начело на процеса.

Докато говореше, Хю наблюдаваше лицето на Ърц. След като изложи главното — че Кораба всъщност е движещо се в безкрайното пространство тяло — изражението на Вил застина в някаква безизразна маска. Но в очите му започнаха да проблясват искри, когато Хю заговори, че Ърц е единственият човек, който може да оглави новото движение, опирайки се на своя авторитет сред по-младите и по-прогресивно мислещите учени.

Хю свърши и напрегнато зачака отговор. Ърц мълчеше и продължаваше да барабани с пръсти по бюрото. Най-после той каза:

— Това са изключително важни въпроси, Хойланд. Трябва ми време да ги обмисля.

— Разбира се — съгласи се Хю. — Искам само да добавя, че съм уредил безопасното преминаване догоре. Мога да те заведа там, за да видиш всичко със собствените си очи.

— Да, това наистина би било най-добре — отвърна Ърц. — Гладен ли си?

— Не.

— Тогава нека поотдъхнем малко. Да подремнем, а после ще помислим на свежа глава. Можеш да използуват стаята зад кабинета ми. Не искам да говориш с други, преди да съм решил какво да правим. Разгласяването на подобна новина, без предварителна подготовка, може да създаде безредици.

— Така е, прав си — отново се съгласи Хю.

Ърц го заведе в стаята зад кабинета си, където вероятно и той самият често си отпочиваше, и му каза:

— Почини си, а после ще говорим.

— Благодаря — отвърна Хю. — Добра храна.

— Добра храна.

Щом остана сам, Хю изведнъж усети колко много му се спи. Нервната възбуда от разговора с Ърц се замени от депресия. Той се просна на леглото и мигновено заспа.

Когато се събуди, Хю установи, че вратата на стаята е заключена отвън. Освен това и ножът му беше изчезнал.

След известно време отвън се чуха стъпки. Вратата се отвори и вътре влязоха двама едри и мрачни мъже.

— Ставай и тръгвай с нас! — каза му единият.

Хю ги измери с поглед и видя, че и двамата са без оръжие. Значи нямаше никакъв шанс да открадне нож от тях. Но пък можеше да се опита да избяга. Само че в другата стая стояха още двама. Тези вече бяха въоръжени. Единият си играеше с ножа, готов всеки момент да го хвърли, а другият го беше стиснал здраво за дръжката и дебнеше всяко движение на Хю.

Сега вече му стана ясно, че са го пипнали и измъкване няма. Свикнал отдавна да не се противи на неизбежното, Хю спокойно тръгна напред. Малко по-нататък той забеляза Ърц и напълно се убеди, че именно той е наредил да го арестуват.

— Здравей, Бил. Хубави предпазни мерки вземаш, няма що. Какво има? — запита го Хю, като се стараеше да говори спокойно.

Ърц за миг се смути, но после каза:

— Капитана иска да те види.

— Добре, Бил. Благодаря — отвърна Хю. — Само че не е ли малко рано да се обръщаме към него, преди да сме подготвили почвата?

Ърц дори не се опита да скрие раздразнението си от тази очевидна тъпота.

— Ако още не си разбрал, позволи ми да ти обясня, че Капитана ще те изправи пред съда по обвинение в ерес.

Хю реагира така, сякаш подобно нещо изобщо не му беше хрумвало:

— Тогава сте сбъркали адреса, Бил — спокойно каза той. — Обвинението в ерес и изправянето пред съда също могат да са правилен подход при тази необичайна ситуация, само че аз не съм селянин, та да ме водят под стража при Капитана. Мен трябва да ме съди Съветът, защото съм учен.

— Сигурен ли си? — усмихна се Ърц. — Направих справка и трябва да ти кажа, че Хю Хойланд отдавна не фигурира в списъците. Така че кой си и какъв си, ще реши Капитана.

Хю се опята да запазя самообладание. Ситуацията не се очертаваше в негова полза я нямаше смисъл да дразни Ърц. Главният инженер даде знак, двамата невъоръжени стражи сграбчиха Хю за ръцете и той покорно тръгна с тях.

 

Хю стоеше и наблюдаваше с интерес Капитана. Старецът не се беше променил много, само беше станал още по-дебел.

Капитана се облегна в креслото си и взе доклада, лежащ пред него на бюрото.

— За какво става въпрос? — започна той сприхаво. — Нищо не разбирам.

Присъстваше и Морт Тайлър в качеството си на обвинител. Хю не очакваше такъв обрат на събитията и това още повече подсилваше съмненията му. Той започна да се рови в паметта си, за да си припомни нещо, с което да събуди съчувствието на Морт Тайлър, но не успя и се отказа. Морт си прочистя гърлото и започна:

— Капитане, става въпрос за някой си Хю Хойланд, който е бил един от вашите млади учени.

— Учен ли? Защо тогава Съветът не се занимава с него?

— Защото той вече не е учен, Капитане. Избягал е при мутантите, а сега се връща, за да сее ерес и смут, да подкопава властта ви.

Капитана изгледа Хю с враждебността на човек, който не търпи вмешателства в своите особени права.

— Така ли е? — изрева той. — Какво ще отговориш на това, Хойланд?

— Не е вярно, Капитане — отвърна Хю. — Всичко, което съм говорил, само потвърждава истинността на древните ни знания. Никога не съм оспорвал нашето учение, дори напротив — открих още по-убедителни доказателства за неговата правота…

— Нищо не разбирам — прекъсна го Капитана, клатейки глава. — Обвиняват го в ерес, а той твърди, че вярва в учението. Щом не си виновен, защо си тук?

— Позволете аз да обясня — обади се Ърц.

— Крайно време е — изръмжа Капитана. — Хайде, докладвай.

Ърц доложи за завръщането на Хойланд и за необичайния му разказ. Главният инженер общо взето се придържате към фактите, но ги изкривявате по някакъв странен начин. Капитана слушаше със смесица от изумление и ярост.

Когато Ърц свърши, той се обърна към Хю и само изсумтя.

Хю заговори, без да губи време:

— Същността на твърденията ми се състои в това, че на най-горното ниво има място, където човек може с очите си да види основната истина на нашата вяра: че Кораба се движи. Там може да се види и Плана на Джордан в действие. Но това не опровергава, а утвърждава вярата. Не е необходимо да ми вярвате, защото самият Джордан ще потвърди правотата на думите ми.

Почувствал нерешителността на Капитана, в разговора се намеси Морт Тайлър:

— Капитане, смятам за свой дълг да анализирам и изложа пред вас всички възможни версии на този невероятен случай. На пръв поглед разумните обяснения на смехотворната история, поднесена ни от Хойланд, са две. Той или е закоравял еретик, или е мутант по сърце и участва в заговор, целящ предаването ви в ръцете на мутантите. Но има и едно трето обяснение, което е по-милосърдно по отношение на обвиняемия, и дълбоко в душата си аз съм убеден, че именно то е правилното. В досието на Хойланд пише, че при раждането му инспекторът забелязал отклонения в размерите на главата на бебето и обмислял изпращането му в Конвертора. Но понеже отклоненията не били съществени, Хойланд благополучно преминал проверката. И сега на мен ми се струва, че ужасните мъчения, на които мутантите са подложили пленника, просто са повредили окончателно и без това природно неустойчивия му мозък. Нещастникът е станал невменяем и не носи отговорност за деянията си.

Хю погледна Тайлър не без известна доза уважение. Хитро го беше скроил — хем го спасяваше от обвиненията в ерес, хем му осигуряваше сигурен Полет. Чиста работа, няма що!

Капитана махна с ръка.

— Достатъчно вече се занимавахме с този случай — и се обърна към Ърц. — Каква е препоръката по това дело?

— Да се изпрати в Конвертора.

— Много добре, Ърц. И не виждам защо трябва да ме безпокоиш за всяка дреболия. Струва ми се, че си длъжен сам да поддържаш дисциплината в твоето ведомство.

— Слушам, Капитане.

Капитана бутна креслото си назад и тръгна да става.

— Препоръката е приета и утвърдена. Свободни сте.

Очевидната несправедливост на това решение накара Хю да изпадне в дива ярост. Те дори не желаеха да се запознаят с реалните доказателства за неговата правота и невинност. Той чу как някой извика: „Почакайте!“ — и изведнъж позна собствения си глас. Капитана извърна очи към него.

— Почакайте — продължи Хю, а думите излизаха от само себе си от устата му. — Зная, че това нищо няма да промени, защото вие сте така уверени в собствената си мъдрост, че отказвате да видите всяко друго доказателство, но въпреки това ще ви кажа, че той се движи. Движи се!

 

Хю имаше предостатъчно време за размишления. Отново беше затворен и очакваше кога в Конвертора пак щеше да има нужда от поредната порция маса за производство на енергия, защото този път порцията щеше да е той. За кой ли път вече Хю се опитваше да анализира грешката си. Основното бе, че не биваше така направо, без никаква подготовка, да разказва всичко на Бил Ърц. Не трябваше да разчита на старата дружба, която, честно казано, още по онова време не беше кой знае колко силна. Редно беше да изчака малко, а не да се хвърля с главата напред. Втората му грешка бе Морт Тайлър. Още като чу името на Тайлър, Хю трябваше да си изясни доколко Ърц се вслушва в него и с какво влияние се ползва Морт. Познаваше Тайлър отдавна и знаеше, че той е опасен.

Да, но сега вече беше късно. Осъдили го бяха като мутант, ако не и като еретик. Все едно, това нямаше значение. Хю си мислеше, че би могъл да се опита да им обясни откъде се вземат мутантите. Той самият го беше научил от старите записки в библиотеката на Джо-Джим. Не, нямаше смисъл… Мутантите се раждаха в резултат от космическата радиация, но как да обясниш какво е външната радиация на хора, които изобщо не разбираха какво е това „отвън“. Не, не, той самият беше объркал всичко, още преди да го изправят пред Капитана.

Мисленото му самобичуване беше прекъснато от изскърцването на вратата. В килията на Хю носеха храна рядко и сега не беше време за нея. Нима идваха да го вземат? Хю твърдо беше решил, че когато настъпи този момент, той ще опита да не влезе сам в Конвертора.

Само че сега се лъжеше. Прозвуча глас, пълен с меко достойнство:

— Синко, синко. Каква стана тя?

Над него се наведе първият му учител, лейтенант Нелсън, който сега изглеждаше много стар и отпаднал.

Срещата разстрои и двамата. Старецът нямаше свое дете и възлагаше големи надежди на ученика си. Дори мечтаеше, че някой ден Хю ще стане Капитан. За това той никога не беше споменавал нито дума пред Хю, за да не го разглезва. Когато младежът изчезна, той дълго скърбя и не можа да го прежали. Сега той, вече мъж, се бе върнал, ала опозорен и осъден на смърт.

Хю беше огорчен не по-малко от стареца. Той много обичаше учителя си, нуждаеше се от одобрението му и не искаше да го ядосва, но след като му разказа историята си, с мъка отбеляза, че Нелсън я схваща единствено като плод на болен мозък и предпочита бързата смърт на Хю в Конвертора, отколкото да бъде оставен жив и да позори древната вяра.

Тук обаче не беше справедлив към стареца, защото подценяваше милостивото му сърце за сметка на предаността му към „науката“. Все пак, ако ставаше въпрос само за живота на Хю, той би предпочел да умре, но да не наскърби учителя си, тъй като подобно на всеки романтик и той беше малко глупав.

Срещата беше толкова мъчителна и за двамата, че не след дълго старецът се накани да си върви.

— Мога ли да ти помогна с нещо, синко? Добре ли те хранят?

— Напълно — излъга Хю.

— Да ти изпратя нещо?

— Не, благодаря. Всъщност не бихте ли могли да ми изпратите малко тютюн? Не съм дъвкал от дълго време.

— Добре. А не искаш ли да видиш някой от близките си?

— Може ли? Мислех, че свижданията са забранени.

— Забранени са, но бих могъл да уредя изключение. Само ми обещай, че няма да говориш на никого за ереста си.

Мозъкът на Хю бързо щракаше. Чичо му? Не, не става. С него винаги се бяха погаждали, но всъщност не се разбираха особено. Някой приятел? Той трудно се сприятеляваше, пък нали и с Ърц уж бяха приятели. После Хю си спомни за Алън Махони, приятеля от детските си години. Вярно, че след като се премести при Нелсън, той почти не го беше виждал, но все пак…

— Алън Махони още ли живее в нашето селище?

— Да.

— Бих се радвал да го видя, ако се съгласи да ме посети.

 

Алън бе нервен и неспокоен, но истински се зарадва да види Хю, макар и доста да се разстрои, като разбра, че той е осъден да се отправи на Полета. Хойланд го тупна по рамото.

— Юнак! Знаех, че ще дойдеш.

— Щях да дойда и по-рано, но в селището никой нищо не знаеше за тебе, дори и Свидетеля.

— Казвай сега как живееш. Ожени ли се?

— Не съм. Зарежи тия въпроси, а по-добре кажи в какво те обвиняват.

— Не мога, Алън. Обещал съм на лейтенант Нелсън да не говоря за това.

— Глупости. Става въпрос за живота ти, човече.

— Така е, братко.

— Някой да ти има зъб за нещо, Хю?

— Чак зъб едва ли, но старият ни приятел Морт Тайлър и пръста си не помръдна, за да ми помогне.

Алън подсвирна и бавно кимна:

— Сега разбирам.

— Какво разбираш? Да не би да знаеш нещо повече от мен?

— Може би. След изчезването ти, той се ожени за Едрис Бакстър.

— Хм… Това действително обяснява много неща — каза Хю и мълча известно време.

— Слушай, Хю — обади се Алън след малко. — Няма защо да седиш и да чакаш да те отведат в Конвертора. Особено щом е замесен и Морт Тайлър. Трябва някак си да те измъкнем оттук.

— Как?

— Не зная още. Може да нападнем мястото. Познавам няколко добри момчета, дето ги сърбят ръцете да си поиграят с ножовете.

— Да, но се боя, че тогава в Конвертора ще отидем заедно — аз, ти и твоите приятели. Няма да стане.

— Какво тогава, да ги оставим да те хвърлят в Конвертора ли?

Хю внимателно се взираше в Алън. Имаше ли право да иска от него подобна услуга? Накрая той се реши и го попита:

— Слушай, готов ли си на всичко, за да ми помогнеш да се измъкна?

— Нима се съмняваш? — обидено отвърна Алън.

— Добре тогава. Ще отидеш и ще намериш един дребосък на име Бобо. Сега ще ти обясня как да го откриеш…

 

Алън се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Толкова далече не беше стигал дори и в юношеските си години, когато Хю непрекъснато го мъкнеше по опасни експедиции. А сега вече не беше дете, придвижваше се по-трудно, пък и не изпитваше никакво желание за подобни приключения. Към съвсем естествените му страхове от реалните опасности се добавяше и страхът, произтичащ от вековните предразсъдъци и насажданото невежество. Но въпреки това той продължаваше пътя си напред.

Бе броил внимателно палубите и смяташе, че е пристигнал на мястото, само че наоколо не се виждаше никой.

Бобо пръв го забеляза. Силният изстрел на прашката удари Алън право в стомаха и той едва успя да извика: „Бобо, Бобо!“ — и загуби съзнание.

Бобо се намъкна заднешком в стаята на Джо-Джим и хвърли товара си в краката на близнаците.

— Прясно месо! — гордо обясни той.

— Твое си е. Вземи си го — безразлично отвърна Джим. Дребосъкът замислено си чоплеше кривото ухо.

— Странно — каза той. — Знае името на Бобо.

Джо вдигна поглед от книгата, която четеше — „Избрани поеми“ на Браунинг — и каза:

— Чакай малко.

Хю благоразумно беше подготвил Алън за срещата му г с двуглавия мутант, така че, след като го свестиха, той бързо преодоля шока и разказа какво се е случило. Джо-Джим го изслуша мълчаливо и безстрастно. По-внимателно го слушаше Бобо, но той пък нищо не разбираше.

Когато Алън свърши, Джим кратко отбеляза:

— Ти беше прав, Джо. От него нищо не излезе — после се обърна към Алън и добави: — Оставаш на мястото на Хойланд. Играеш ли дама?

Алън слисано изгледа първо едната глава, а след това и другата:

— Нима няма да му помогнете? — запита той.

— Ние ли? Откъде-накъде? — изненада се Джо.

— Той разчита само на вас. Няма от кого друг да потърси помощ. Затова и дойдох тук, не разбирате ли?

— Дори и да искаме да му помогнем, не виждаш ли, че няма как, глупава главо такава! — изрева Джим. — Така ли е?…

— Има как. Отиваме долу, нападаме ги и освобождаваме Хю.

— А защо да си рискуваме кожата, за да спасяваме някакъв твой приятел?

— Какво, ще се бием ли? — наостри уши Бобо.

— Не, Бобо, няма. Просто си говорим — отвърна Джо.

— А-а… — разочаровано изсумтя Бобо и отново потъна в мълчание.

Алън го погледна и каза:

— Поне Бобо ми дайте…

— Не — отсече Джо. — И дума да не става.

Алън отчаяно седеше в ъгъла, обхванал коленете си с ръце. Поне да можеше да се измъкне оттук, а помощ щеше да се опита да намери, като се върне долу. Дребосъкът сякаш спеше, макар че при него човек не можеше да бъде сигурен. Ех, да щеше и Джо-Джим да заспи!

Но близнаците изобщо не мислеха да лягат. Джо се опитваше да се съсредоточи върху книгата си, но Джим от време на време го прекъсваше. Алън обаче не чуваше за какво си говореха.

Изведнъж Джо повиши глас:

— Това ли е твоята идея за „забавления“?

— Във всеки случай е по-добре от дама.

— Сигурен ли си? Ами ако някой те мушне с нож в окото, какво ще стане с мен тогава?

— Остаряваш, братко Джо. Кръвта ти съвсем се е разредила.

— Не съм по-стар от теб.

— Да, но на мен мислите ми са млади.

— Престани, че като те слушам, ми се повдига. Съгласен съм. Да бъде, както казваш, само не ме обвинявай после. Бобо!

Джуджето веднага скочи на крака:

— Слушам, шефе.

— Доведи Тумбестия, Дългоръкия и Прасето — заповяда Джо-Джим, отвори един шкаф и започна да вади ножове от стойката им.

 

В коридора пред килията на Хю се чу някаква врява и той изтръпна. Вероятно идваха да го отведат в Конвертора, макар че едва ли щяха да го направят толкова шумно. Кой знае, може пък да нямаше връзка с него. А да не би…

Точно така! Вратата се отвори с трясък и вътре влетя Алън, който тикна в ръката на Хю връзка ножове и едновременно с това го изтика навън.

Стоящият в коридора Джо-Джим дори не забеляза Хю, защото в момента беше много зает — методично и спокойно той хвърляше ножове, сякаш се упражняваше в стаята си. Наблизо беше и Бобо. Усмивката му сякаш беше по-широка от обикновено, но това се дължеше на раната от нож на устата му, която обаче никак не пречеше на ефективността на прашката му. Хю разпозна още трима главорези от бандата на Джо-Джим — също мутанти, но без съществени деформации.

Върху пода се търкаляха много безжизнени фигури, на които той не обърна никакво внимание.

— По-бързо! — изкрещя Алън. — Всеки момент ще дойдат още.

Той хукна надясно по коридора и Джо-Джим го последва. Хю запрати наслука един нож по някаква сянка, която мерна бегло, но нямаше време да види дали е улучил или не. Бобо вървеше последен и прикриваше отстъплението им, защото хич не му се откъсваше от битката. Стигнаха до някакъв страничен коридор и Алън отново свърна вдясно.

— Нагоре по стълбата! — извика той.

Но на десетина метра от стълбата пред тях се захлопна херметическа врата, за чието съществуване Алън съвсем бе забравил. Бобо веднага се впи в нея, но само си счупи ноктите.

Зад тях се чуваха приближаващите се стъпки на преследвачите им.

— Втасахме я — тихо каза Джо. — Надявам се, Джим, че това забавление ти допада.

Иззад ъгъла се подаде главата на един от преследвачите. Хю веднага хвърли ножа по нея, но разстоянието беше голямо и ножът се удари в стоманената стена. Главата се скри. Дългоръкия не изпускаше коридора от погледа си и дебнеше с готова прашка.

Хю сграбчи рамото на Бобо.

— Виждаш ли онази светлина?

Бобо кимна. Хю му сочеше мястото, където горе над пресечката на коридорите се разклоняваха две осветителни тръби.

— Можеш ли да ги улучиш точно където се разклоняват?

Бобо внимателно прецени разстоянието. Не беше близо. Коридорът беше нисък, а и на това ниво силата на тежестта се различаваше доста от онази, с която беше свикнал. Той не отвърна нищо, но Хю чу свистенето на прашката и последвалия трясък. Коридорът потъна в мрак.

— След мен! — извика Хю и побягна назад по коридора. Като наближиха пресечката, той ги предупреди: — Не дишайте! Има газ.

От строшената тръба лениво изтичаха зеленикави кълба радиоактивни пари.

Хю тичаше и благодареше на съдбата, че навремето беше изучавал осветителната мрежа на кораба. Посоката също беше правилно избрана — целият коридор пред тях тъмнееше, защото с изстрела си Бобо бе успял да прекъсне захранването на осветлението му. Наоколо се чуваше тропотът на бягащи хора, но не се разбираше приятели ли са или врагове.

Най-сетне се добраха до една осветена площадка, която беше празна, с изключение на някакъв уплашен селянин, който побърза веднага да избяга. Огледаха се и видяха, че всички са налице, само дето Бобо дишаше тежко и мъчително.

Джо го погледна и рече:

— Вдишал е от газа. Я някой да го удари по гърба. Прасето охотно се подчини. Бобо хлъцна, повърна и после се ухили.

— Ще се оправи — каза Джо.

Това дребно забавяне позволи на един от преследвачите им да ги догони. Той изскочи от тъмния коридор и налетя право на Прасето. Или не беше съобразил, че е сам срещу цялата група, или не му пукаше.

Прасето бързо вдигна прашката си, но Алън го спря:

— Остави го на мен.

Преследвачът беше Тайлър.

— Един срещу един? — предложи му Алън с палец върху острието на ножа си.

Тайлър измери противниците си с поглед и пристъпи напред. Мястото беше твърде тясно за хвърляне, така че те започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат с насочени ножове.

Алън бе по-тежък и явно по-силен. Но пък Тайлър беше по-пъргавият от двамата. Той се опита да ритне Алън в корема, но Алън отскочи и стъпи върху изнесения напред крак на Тайлър. След миг и двамата се търкаляха на пода, а секунда по-късно Алън се изправи и избърса ножа в бедрото си.

— Да вървим — каза той.

Стигнаха до една стълба и бързо поеха нагоре. Начело вървяха Дългоръкия и Прасето, които оглеждаха всяка нова палуба и охраняваха фланговете, а най-отзад се движеше Тумбестия.

Хю вече си мислеше, че са се отървали, но внезапните крясъци и свистенето на един нож на сантиметри над главата му, който леко го одраска, докато излизаше от люка, го убедиха в обратното.

От дясното рамо на Дългоръкия стърчеше нож, но това не го притесняваше ни най-малко и той здравата въртеше прашката. Ножовете на Прасето бяха привършили и сега той събираше хвърлените по него и ги запращаше обратно. Ефектът от работата му беше налице — в коридора имаше вече три трупа, а друг един от преследвачите, ранен в бедрото, в момента се опираше на стената. Хю веднага го позна. Бил Ърц.

За свое нещастие Бил се беше опитал да им пресече пътя и бе минал по друга стълба. Бобо вдигна прашката си, го Хю го спря.

— Този ни трябва. Улучи го в корема и го остави жив.

Бобо се озадачи, но направи каквото му казаха. Ърц се присви и рухна на пода.

— Чиста работа — каза Джим.

— Взимаш го със себе си, Бобо — нареди му Хю, — и се движиш в средата. — После огледа групата и добави: — Тръгваме! И по-живо!

Тръгнаха в същия ред — Дългоръкия и Прасето начело, а останалите ги следваха. Джо изглеждаше ядосан. Ставаше нещо странно — Хю изведнъж започна да командва собствените му хора, все едно че той беше шефът. Само че сега не беше време за обяснения.

На Джим обаче това не му правеше никакво впечатление. Той се забавляваше.

Изкачиха още десет палуби, без да срещнат съпротива. Хю беше наредил да не убиват селяни. Тримата главорези се подчиниха безропотно, а Бобо беше толкова натоварен с Ърц, че изобщо не му хрумваше да спори. Едва след като преодоляха тридесетина палуби и се озоваха в неутралната зона, Хю им позволи да спрат и да огледат раните си.

Сериозно пострадали бяха само Дългоръкия и Бобо. Джо-Джим ги превърза с бинт, с който предвидливо се беше запасил. Хю също бе леко ранен, но отказа превръзка.

— Вече не кърви — каза той. — Пък и имам още работа.

— Нямаш друга работа, освен да се прибираме и да сложим край на тези глупости.

— Ти прави каквото искаш — отвърна Хю, — само че Алън, Бобо и аз ще се качим най-горе. Отиваме в капитанската галерия.

— Защо? — запита Джо.

— Ела с нас и ще видиш. Да тръгваме, момчета.

Джо искаше да каже нещо, но Джим мълчеше и в крайна сметка близнаците последваха Хю.

След малко вече бяха горе и влязоха в галерията — Хю, Алън, Бобо с безжизнения си товар, и Джо-Джим.

— Ето, виж — каза Хю на Алън. — За това ти говорех.

Алън погледна звездите и се впи в ръката на Хю.

— Велики Джордане! — простена той. — Ще паднем! — и затвори очи от ужас.

Хю го разтърси.

— Не се бой. Само погледни каква красота е.

Джо-Джим хвана Хю за ръката:

— Какво става? Защо довлече и него тук? — той кимна към Ърц.

— Като се свести и види звездите, ще му докажем, че Кораба се движи в пространството.

— Е, и?

— Щом се убеди в това, ще го изпратя долу да убеждава и останалите.

— Та и с него да се случи това, което стана с тебе, така ли?

— В такъв случай — сви рамене Хю — ще започнем отначало. Дотогава, докато не убедим всички. Просто нямаме друг избор.