Виктор Пелевин
Омон Ра (1)

1

Омон^[1] не е много често срещано име, и може би не най-хубавото. Така съм бил кръстен от баща си, който цял живот бе работил в милицията и искаше аз също да стана милиционер.

— Разбери, Омка — често ми говореше той, като пийнеше, — отидеш ли в милицията, там с такова име… А ако влезеш и в партията…

Макар че на баща ми се бе налагало понякога и да стреля по хора, той беше човек с добра душа, по природа весел и отзивчив. Tой много ме обичаше и се надяваше, че поне на мен ще се удаде това, което не се бе удало в живота на него. А той искаше да получи парцел земя някъде около Москва и да отглежда там цвекло и краставици — не за да ги продава на пазара или да ги яде, макар че и за това също, а за да разсича земята с лопатата, съблечен до кръста, да гледа как мърдат розовите червеи и другите подземни гадинки, да прекарва през цялата вилна зона колички с тор, спирайки до чуждите порти да се пошегува с хората. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, той почна да се надява, че поне един от братята Кривомазови ще поживее щастлив живот (по-големият ми брат Овир, когото баща ми искаше да направи дипломат, умря от менингит в четвърти клас, и аз помня само, че на челото му имаше голямо продълговато родилно петно).

Бащините планове по мой адрес не ми внушаваха особено доверие — макар че самият той беше партиец, името му беше хубаво — Матвей, но всичко, което получи, беше мизерната пенсия и самотното старческо пиянство.

Майка си помня лошо. В паметта ми е останал само един спомен — как пияният татко в униформа се опитва да извади пистолета от кобура, а тя, цялата в сълзи, го хваща за ръцете и крещи:

— Матвей, опомни се!

Тя умря, когато бях съвсем малък, и аз израснах при леля си, а баща си посещавах по празниците. Обикновено той беше червен и подпухнал, с накриво висящ на мръсната пижама орден, с който много се гордееше. В стаята му миришеше лошо, а на стената висеше репродукция на фреската на Микеланджело „Сътворението на света“, където над лежащия по гръб Адам се рееше брадатият Бог, прострял дланта си срещу тънката човешка ръка. Тази картина действаше на душата на баща ми доста странно, и очевидно му напомняше нещо от миналото. В стаята му аз обикновено седях на пода и си играех с малкото влакче на релси, а той хъркаше на разтегнатия диван. Понякога той се събуждаше, известно време примигваше с очи срещу мен, а после, опирайки се на пода, се смъкваше от дивана и ми протягаше голямата си длан с изпъкнали вени, която аз трябваше да стисна.

— Как ти е фамилията? — питаше той.

— Кривомазов — отговарях аз, имитирайки срамежлива усмивка, и той ме галеше по главата и ми даваше бонбони; всичко това при него се получаваше тъй механично, че на мен дори не ми беше противно.

За леля си също почти няма какво да кажа — към мен тя бе равнодушна и се стараеше да прекарвам повече време в разни пионерски лагери и групи с удължен ден; между другото, чак сега виждам удивителната красота на това словосъчетание.

От детството си съм запомнил само това, което бе свързано, така да се каже, с мечтата за небето. Разбира се, животът ми започна не с това — по-рано имаше дълга светла стая, пълна с други деца и големи пластмасови кубчета, безпорядъчно разпръснати по пода; имаше дървена стълбичка със заледени стъпала, по която нетърпеливо се катерех нагоре; имаше някакви олющени млади тръбачи от боядисан гипс в двора и много други неща. Но едва ли може да се каже, че всичко това го виждах аз: в ранното детство (както, може би, и след смъртта) човек гледа едновременно на всички страни, затова може да се каже, че него го няма; личността възниква по-късно, когато се появи привързаност към някоя определена посока.

Аз живеех близо от кинотеатъра „Космос“. Над нашия район господстваше металната ракета, стояща върху стесняващ се стълб титанов дим, наподобяващ огромен забит в земята ятаган. Странно, но аз започнах като личност не от тази ракета, а от дървения самолет на детската площадка до дома ни. Това не бе точно самолет, а по-скоро къщичка с две прозорчета, към която по време на ремонт бяха заковали крила и опашка, направени от дъските на съборената ограда, всичко това покрито със зелена боя и украсено с няколко големи рижи звезди. Вътре можеха да се съберат двама-трима души, и освен това имаше малко балконче с обърнато към стената на военкомата^[2] триъгълно прозорче — по негласното дворно споразумение това балконче се смяташе за пилотска кабина и когато улучваха самолета, отначало скачаха тези, които са във фюзелажа, и чак после, когато земята вече с рев се носеше към прозорците, пилотът можеше да последва останалите — разбира се, ако успееше. Аз винаги се стараех да стана пилот, и дори овладях умението да виждам небе с облаци и плуваща отдолу земя на мястото на тухлената стена на военкомата, от прозорците на който безизходно гледаха космати маргаритки и прашни кактуси.

Аз много обичах филми за летци; с един такъв филм е свързано най- силното преживяване от детството ми. Веднъж, в една космически черна декемврийска нощ, аз включих лелиния телевизор и видях на екрана самолет с поклащащи се крила, с изрисувано асо пика на борда и кръст на фюзелажа. Наклоних се по-близо до екрана, и на него веднага се появи увеличената кабина: зад дебелите й стъкла се усмихваше нечовешко лице с очила, подобни на скиорските, и с шлем с блестящи ебонитови наушници. Пилотът вдигна дланта си в черна ръкавица и ми помаха с ръка. После на екрана се появи фюзелажът на друг самолет, сниман отвътре: зад двата еднакви щурвала седяха двама летци с якета и внимателно следяха през пресечения от стоманени ивици плексиглас еволюцията на вражеския изтребител, летящ съвсем близо до тях.

— Ме сто и девет — каза единият пилот на другия. — Ще ни свалят.

Другият, с красиво изпито лице, кимна с глава.

— Няма да те помня с лошо — каза той, продължавайки прекъснатия разговор. — Но запомни: това с Варя да ти е за цял живот… До гроба.

Тук аз престанах да възприемам ставащото на екрана — порази ме една мисъл, дори не мисъл, а нейната слабо осъзната сянка (сякаш самата мисъл прелетя някъде около главата ми и я закачи само с края си) — за това, че ако аз преди малко, поглеждайки към екрана, сякаш погледнах света от кабината, където седяха двамата летци с якетата — то нищо не ми пречи да попадам в тази и във всяка друга кабина без никакъв телевизор, тъй като полетът се свежда до набор от усещания, които аз отдавна се бях научил да имитирам, седейки на балкона на червенозвездната крилата къщичка, гледайки към заместващата небето военкоматовска стена и тихо бучейки с уста.

Това неясно разбиране така ме потресе, че догледах остатъка от филма не много внимателно, включвайки се в телевизионната реалност само при появата на екрана на димни следи или на приближаваща се редица от стоящи на земята вражески самолети. „Значи — мислех аз — можеш да гледаш от самия себе си като от самолет, и изобщо, не е важно откъде гледаш — важното е какво виждаш при това…“ Оттогава, скитайки по някоя зимна улица, аз често си представях, че летя в самолет над заснежено поле; завивайки, аз накланях глава, и светът послушно се накланяше надясно или наляво.

И все пак този човек, който с пълна увереност бих могъл да нарека „аз“, се появи по-късно и постепенно. За пръв проблясък на истинската си личност считам тази секунда, когато разбрах, че освен към тънката синя ивица на небето човек може да се стреми и към бездънния мрак на космоса. Това стана в същата зима, вечерта, когато се разхождах във ВДНХ.^[3] Вървях по тъмната заснежена алея; изведнъж отляво се донесе жужене, приличащо на звъна на огромен телефон. Аз се обърнах и го видях.

Той бавно плаваше напред, облегнат назад и седнал в пустотата като в кресло, и шланговете зад него също така бавно се изправяха в пространството. Стъклото на шлема му беше черно, и само един тръгълен блик светеше върху него, но аз знаех, че той ме вижда. Може би той вече няколко века бе мъртъв. Ръцете му бяха уверено протегнати към звездите, а краката до такава степен не се нуждаеха от никаква опора, че аз разбрах веднъж и за цял живот, че истинска свобода може да даде на човека само безтегловността — затова може би западните радиогласове и съчиненията на разните солженициновци през целия ми живот предизвикваха у мен такава скука; в душата си аз, разбира се, изпитвах омраза към държавата, чиито непонятни, но страшни искания заставяха всяка, дори възникваща само за няколко секунди група старателно да подражава на най-лошия от нейните членове, — но като разбрах, че на земята не може да се достигне мир и свобода, духом аз се устремих нагоре, и нищо от това, което изискваше избраният от мен път, не влизаше в каквито и да било противоречия със съвестта ми, защото съвестта ме викаше в космоса и малко се интересуваше от ставащото на Земята.

Пред мен беше само осветената с прожектор мозайка на стената на павилиона, изобразяваща космонавт в открития космос, но тя за един миг ми каза повече, отколкото десетките книги, които бях прочел до този ден. Аз я гледах много дълго, а после изведнъж почувствах, че някой гледа към мен.

Обърнах се и видях зад гърба си момче на моята възраст, което изглеждаше доста необичайно — носеше кожен шлем с блестящи ебонитови наушници, а на шията му висяха пластмасови очила за плуване. Той беше половин глава по-висок от мен и вероятно малко по-голям на години; като влезе в осветената от прожектора зона, той вдигна дланта си с черна ръкавица, разтегли устни в студена усмивка, и пред очите ми за секунда се мярна пилотът в кабината на изтребителя с асото пика.

Наричаха го Митек. Оказа се, че ние живеем съвсем близо един до друг, макар че ходим в различни училища. Митек се съмняваше в много неща, но едно знаеше твърдо. Той знаеше, че отначало ще стане пилот, а после ще полети на Луната.