Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Омон Ра, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Подкрушието

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

4

Не помня момента, когато реших да постъпя в пилотско училище. Не помня, навярно защото това решение узря в душите и на мен, и на Митек дълго преди да завършим училище. Пред нас за известно време се изправи проблемът за избора — пилотските училища бяха много из цялата страна — но ние решихме всичко много бързо, след като видяхме в списанието „Съветска авиация“ цветна страница за живота в Лунното градче при Зарайското червенознаменно летателно училище „Маресиев“. Ние изведнъж сякаш се озовахме в тълпата на курсантите, сред боядисаните в жълто шперплатови планини и кратери, познахме бъдещите себе си в остриганите момчета, въртящи се на лоста и поливащи се със застинала на снимката вода от голям емайлиран леген с такъв нежно-прасковен оттенък, че веднага довеждаше спомени от детството, и този цвят кой знае защо предизвикваше повече доверие и желание да отидем и да учим в Зарайск от всичките фотографии на авиационни тренажори, наподобяващи гъмжащи от хора полуразложени трупове на самолети.

Когато решението бе взето, останалото се оказа лесно. Родителите на Митек, изплашени от неясната съдба на големия му брат, бяха радостни, че малкият им син си е намерил такова уверено и надеждно бъдеще; моят баща пък по това време се бе пропил окончателно и по-голямата част от времето лежеше на дивана с лице към стената, под ковьорчето с елена; според мен той даже не разбра, че аз се готвя да ставам пилот, а на леля и беше все едно.

 

 

Помня град Зарайск. По-точно, не може да се каже нито че го помня, нито че съм го забравил — до такава степен в него няма нищо, което може да се помни или да се забрави. В самият му център се извисяваше белокаменна камбанария, от която някога отдавна някаква княгиня скочила върху камъните — и макар че бяха минали много векове, в града помнеха постъпката й. До нея стоеше исторически музей, а недалеч от него — отделенията на пощата и милицията.

Когато излязохме от автобуса, валеше неприятен страничен дъжд и беше студено. Ние се скрихме под навеса с думата „Агитпункт“ и половин час чакахме, докато дъждът отмине. Зад вратата пиеха; оттам долиташе гъста миризма на лук и гласове; някой предлагаше да изпеят „мерси ку-ку“, и накрая няколко немлади мъжки и женски гласа подеха:

— Пора-пора-порадуемся на своем веку…

Дъждът престана, ние тръгнахме да търсим автобус и намерихме същия този, с който пристигнахме. Оказа се, че не е било нужно да излизаме, и че сме могли да изчакаме дъжда в автобуса, докато шофьорът обядва. Зад прозорците се заредиха малки дървени къщички, после те свършиха, и започна гората. В тази гора, вече извън града, беше разположено Зарайското летателно училище. До него трябваше да вървим пеша пет километра от последната спирка на автобуса, наречена „Зеленчуков магазин“ — магазин там нямаше, а названието бе останало, както ни обясниха, от предвоенните времена. Ние с Митек слязохме от автобуса и тръгнахме по пътя, обсипан с мокри трепетликови ресни; той ни водеше все по-далеч в гората и когато вече почнахме да си мислим, че сме се объркали, изведнъж се появи заварен от стоманени тръби портал с големи тенекиени звезди; отстрани гората се опираше във висока ограда от небоядисани сиви дъски, по върха на която се виеше ръждясала бодлива тел. Показахме на сънения войник на пропуска бележките от военкомата и наскоро получените си паспорти, и ни пуснаха вътре, като ни заповядаха да отидем в клуба, където скоро трябваше да започне срещата.

Навътре в неголямото селище водеше асфалтов път, отдясно на който веднага започваше същото това Лунно градче, което бях видял в списанието — то се състоеше от няколко едноетажни бараки с жълт цвят, десетина заровени в земята гуми и участък, изобразяващ панорама на лунната повърхност. Ние минахме покрай него и се озовахме до гарнизонния клуб — там, до колоните, се тълпяха пристигналите момчета. Скоро при нас излезе един офицер, назначи някого за старши и заповяда да се регистрираме в приемната комисия, а после да отидем да получим инвентар.

Поради горещината приемната комисия заседаваше в решетеста беседка с китайски вид в двора на клуба — това бяха трима офицери, които пиеха бира под слабите звуци на източна музика по радиото и в замяна на документите ни даваха картончета с номера. После ни заведоха на края на стадиона, обрасъл с висока до пояс трева (виждаше се, че десетина години на него никой не е играл) и ни дадоха две сгънати общовойскови палатки — в тях ни предстоеше да живеем по време на изпитите. Това бяха сгънати на руло платнища от многослойна гума, които трябваше да разпънем на забити в земята дървени колове. Ние се запознахме един с друг, докато вмъквахме в палатките леглата, които после сложихме на два етажа — леглата бяха стари, тежки, с никелирани топчета, които можеха да се завинтят на таблата, ако тя не ще да се съединява с горното легло. Тези топчета ни ги дадоха отделно, в специална торбичка, и когато изпитите свършиха, аз тайно развинтих едно от тях и го скрих в същата цигарена кутия, където пазех пластелиновия пилот с глава от станиол, единствен свидетел на далечната и незабравима южна вечер.

Струва ми се, че прекарахме в тези палатки съвсем малко време, но когато ги събрахме, се оказа, че под гуменото дъно е успяла да израсне отвратително безцветна, дебела и гъста трева. Самите изпити почти не запомних. Помня само, че те не се оказаха никак сложни, и дори ми бе обидно, че не успях да събера в изпитния лист всичките формули и графики, назубрени през пролетните и летни дни, които прекарах над разтворените учебници. Ние с Митек събрахме нужния бал без особен труд, а после имаше събеседване, от което се боях най-много от всичко. Провеждаха го трима: майор, полковник и някакъв дядка с крив белег на челото, облечен в протрита техническа униформа. Аз казах, че искам да вляза в отряда на космонавтите, и майорът ме попита какво представлява съветският космонавт. Аз дълго не можех да намеря правилния отговор; накрая по мъката на лицата на изпитващите разбрах, че ей сега ще ме отпратят в коридора.

— Добре — заговори мълчащият досега дядка, — а помните ли кога ви дойде в главата мисълта да станете космонавт?

Аз усетих отчаяние, тъй като изобщо не си представях как трябва правилно да се отговори на този въпрос. И сигурно от отчаяние почнах да разказвам за червеното пластелиново човече и картонената ракета, от която нямаше изход. Дядката веднага се оживи, очите му заблестяха, а когато стигнах до това, как се наложи двамата с Митек да пълзим с противогаз по коридора, той ме хвана за ръката и се разсмя, от което белегът на челото му стана съвсем червен. После изведнъж дядката стана сериозен.

— А знаеш ли — каза той, — че това не е проста работа — да летиш в космоса? А ако Родината поиска да дадеш живота си? Тогава какво?

— Че иска ли питане — навъсено казах аз.

Тогава той се втренчи в очите ми и навярно ме гледа три минути.

— Вярвам ти — каза той накрая, — можеш.

Като чу за Митек, който от детството си мисли за Луната, той записа фамилията му на лист хартия. Митек после разказваше, че старецът дълго разпитвал защо точно на Луната.

 

 

На следващия ден, след закуска, на колоните на гарнизонния клуб се появиха списъците с фамилиите на приетите; ние с Митек стояхме в списъка един до друг, не по азбучен ред. Някои искаха да обжалват, някои скачаха от радост по разчертания с бели линии асфалт, някои бягаха към телефона, и над всичко това, помня, в безцветното небе се простираше една бяла ивица от реверсионна следа.

Нас, зачислените в първи курс, ни повикаха на среща с пилотско- преподавателския състав — преподавателите вече ни чакаха в клуба. Помня тежките бархатни завеси, масата, дълга колкото цялата сцена, и седящите зад нея официално-строги офицери. Срещата водеше младолик подполковник с остър хрущялест нос; докато той говореше, аз си го представях в пилотски комбинезон и хермошлем, седящ в кабината на петнист, като скъпи джинси, МиГ:

— Момчета, никак не ми се ще да ви плаша, никак не искам да започвам беседата ни със страшни думи, нали? Но вие знаете — не ние с вас избираме времето, в което живеем, а времето избира нас. Може би от моя страна не е правилно да ви давам такава информация, но все пак ще ви кажа…

Подполковникът замълча за секунда, наведе се към седящия до него майор и му каза нещо на ухото. Майорът се намръщи, почука, размишлявайки, по масата с тъпия край на молива, а после кимна.

— Значи — заговори подполковникът с тих глас — неотдавна на закрито съвещание на армейските политработници времето, в което живеем, беше определено като предвоенно!

Подполковникът замълча, очаквайки реакцията ни, но очевидно в залата нищо не разбраха — във всеки случай ние с Митек не разбрахме нищо.

— Пояснявам — каза тогава той още по-тихо, — съвещанието беше на петнайсети юли, нали? Значи до петнайсети юли ние живеехме в следвоенно време, а оттогава — вече цял месец — живеем в предвоенно, ясно ли е или не?

Няколко секунди в залата цареше тишина.

— Не ви казвам това, за да ви плаша — заговори вече с нормален тон подполковникът, — просто трябва да помните каква отговорност лежи на вашите и на нашите плещи, нали? Вие постъпихте правилно, като дойдохте в нашето училище. Сега искам да ви кажа, че тук ние готвим не просто пилоти, а на първо място истински хора, нали? И когато вие получите дипломи и воински звания, бъдете уверени, че дотогава вие ще станете истински хора с най- главна буква, така, както става само в съветската страна.

Подполковникът седна, оправи си вратовръзката и поднесе към устните си края на чашата — ръцете му трепереха и ми се стори, че чух тихичкия звън на зъбите му в стъклото. Стана майорът.

— Момчета — напевно каза той, — макар че е по-правилно да ви наричам курсанти, но все пак ще се обърна към вас така — момчета! Спомнете си знаменитата история на легендарния персонаж, възпят от Борис Полевой! Този, в чест на когото е наречено нашето училище! Той, след като загуби в бой и двата си крака, не се предаде, а стъпвайки на протезите, като същински Икар излетя в небето да бие фашистките гадове! Мнозина му казваха, че това е невъзможно, но той помнеше най-главното — че е съветски човек! Не забравяйте това и вие, никога и никъде не го забравяйте! А ние, пилотско- преподавателският състав, и лично аз, замполитът[1] на училището, обещаваме — ние ще направим от вас истински хора в най-кратко време!

После ни показаха нашите места в казармата на първи курс, където ни преместиха от палатките, и ни заведоха в столовата. От нейния таван висяха на жици прашни МиГ-ове и Ил-ове, приличащи на грамадни въздушни острови редом с ескадрилите от бързи черни мухи. Обядът бе доста безвкусен: супа с макаронени звездички, кокошка с ориз и компот. След яденето страшно ми се доспа; ние с Митек едва се добрахме до леглата си, и веднага заспах.

Бележки

[1] Заместник-командир по политическата част.