Виктор Пелевин
Омон Ра (6)

6

Често в детството си представях вестникарска страница, още миришеща на мастило, с моят голям портрет по средата (аз съм с шлем и се усмихвам) и надпис:

„Космонавтът Омон Кривомазов се чувствува отлично!“

Трудно е да се каже защо така ми се искаше именно това. Навярно съм мечтал да изживея част от живота си чрез другите хора — чрез тези, които ще гледат тази снимка и ще мислят за мен, представяйки си моите мисли, чувства и настроението на душата ми. И разбира се, най-главното — искаше ми се самият аз да стана един от другите хора; да погледна собственото си, съставено от типографски точици лице, да се замисля какви ли филми обича този човек и кое е неговото момиче — а после изведнъж да си спомня, че този Омон Кривомазов съм аз. Оттогава, постепенно и незабележимо, се измених. Чуждото мнение престана да ме интересува твърде много, тъй като знаех — на другите все едно не им е до мен, и те няма да мислят за мен, а за снимката ми, със същото безразличие, с което самият аз мисля за снимките на другите хора. Затова новината, че подвигът ми ще остане никому неизвестен, не бе удар за мен; удар бе новината за това, че ще се наложи да извърша подвиг.

При началника на полета двамата с Митек ни водиха поред, на следващия ден след пристигането, веднага след като ни облякоха в черна униформа от рода на суворовската — само пагоните бяха яркожълти, с непонятните букви „ВКУ“. Пръв отиде Митек, а след половин час извикаха и мен.

Когато високата дъбова врата се разтвори пред мен, аз чак се смаях, до такава степен видяното ми напомни сцена от някакъв военен филм. В центъра на кабинета стоеше покрита с голяма жълта карта маса, зад която седяха няколко човека във военни униформи — началникът на полета, трима генерали, които изобщо не си приличаха един с друг, но всичките много приличаха на писателя и драматург Генрих Боровик, и двама полковници, единият нисък и дебел, с тъмночервено лице, а другият — слаб и с рядка коса, напомнящ болно възрастно момче; той беше с тъмни очила и седеше в инвалидно кресло.

— Началникът на ЦУП полковник Халмурадов — каза началникът на полета, показвайки дебелака с червеното лице.

Той кимна.

— Замполитът на особения отдел при отряда на космонавтите полковник Урчагин.

Полковникът в креслото обърна глава към мен, леко се наклони напред и свали очилата, сякаш за да ме разгледа по-добре. Аз неволно потръпнах — той беше сляп; клепачът на едното око се бе сраснал, а между ресниците на другото едва-едва проблясваше белезникава слуз.

— Можеш да ме наричаш Бамлаг Иванович, Омон — каза той с високия си тенор. — Надявам се, че с теб ще се сприятелим.

Кой знае защо началникът на полета не ми представи генералите, а с поведението си те изобщо не показваха, че ме виждат. Впрочем стори ми се, че съм виждал единия от тях на изпита в Зарайското училище.

— Курсантът Кривомазов — представи ме началникът на полета. — Е какво, може да започваме.

Той се обърна към мен, скръсти ръце на корема си и заговори:

— Ти, Омон, сигурно четеш вестници, гледаш филми и знаеш, че американците са пратили на Луната няколко свои космонавти и дори са пътували по нея с лунен автомобил. Целта е сякаш мирна, но зависи как се погледне на това. Представи си обикновен трудов човек от някоя неголяма държава, да кажем в Централна Африка…

Началникът на полета намръщи лице и направи вид, че навива ръкавите си и изтрива потта от челото.

— И ето той вижда, че американците са кацнали на Луната, а ние… Разбираш ли?

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант! — отвърнах аз.

— Главната цел на космическия експеримент, за който ще почнем да те готвим, Омон, е да покажем, че технически ние не отстъпваме на западните страни и също сме в състояние да пратим експедиция на Луната. Да изпратим там пилотиран кораб, който да ноже да се върне, засега не е по силите ни. Но има друга възможност — да пратим автоматичен екипаж, който няма да се наложи да се връща назад.

Началникът на полета се наклони над релефната карта с изпъкнали планини и мънички лунни кратери. През средата й минаваше яркочервена линия, наподобяваща прясна драскотина от гвоздей.

— Това е фрагмент от лунната повърхност — каза началникът на полета. — Както знаеш, Омон, нашата наука изследва предимно обратната страна на Луната, за разлика от приземяващите се на дневната страна американци. Ето тази дълга ивица е така наречената пукнатина „Ленин“, открита преди няколко години от наш спътник. Това е уникално геологично образувание, в района на което миналата година бе изпратена експедиция за вземане на лунен грунт. От предварителните резултати на изследванията се оформи мнение, че е необходимо по-нататъшно изучаване на пукнатината. Навярно ти е известно, че нашата космическа програма е ориентирана основно към автоматични средства — американците са тези, които рискуват живота на хората. Ние подлагаме на опасности само механизмите. И ето възникна мисълта за изпращане на специално самоходно транспортно средство, така нареченият луноход, който ще мине по дъното на пукнатината и ще изпрати на Земята научна информация.

Началникът на полета отвори чекмеджето на масата и без да отмества очи, почна да рови в него с ръка.

— Общата дължина на пукнатината е сто и петдесет километра, а ширината и дълбочината са крайно незначителни и се измерват в метри. Предполага се, че луноходът ще мине по нея седемдесет километра — за толкова трябва да стигне енергията в акумулаторите — и ще постави в центъра й вимпел- радиобуй, който ще предаде в космоса преобразуваните в радиоимпулси думи „МИР“, „ЛЕНИН“ и „СССР“.

В ръката му се появи малка машинка с червен цвят. Той я нави с ключ и я постави в началото на червената линия на картата. Машинката забръмча и запълзя напред. Това беше детска играчка: напомнящ малка консервна кутия корпус на осем мънички черни колелца, с думата „СССР“ на борда и две приличащи на очи изпъкналости отпред. Всички напрегнато я следяха с погледи; дори полковник Урчагин въртеше глава в синхрон с останалите. Машинката стигна до края на масата и падна на пода.

— Някак така — замислено каза началникът на полета и хвърли поглед към мен.

— Разрешете да се обърна! — чух собствения си глас.

— Давай.

— Но нали луноходът е автоматичен, другарю генерал-лейтенант?

— Автоматичен е.

— Тогава какво общо имам аз?

Началникът на полета наведе глава и въздъхна.

— Бамлаг — каза той, — давай.

Електромоторът на креслото тихо забръмча, и полковник Урчагин излезе иззад масата.

— Да отидем да се разходим — каза той, приближи се и ме хвана за ръката.

Аз въпросително погледнах началника на полета. Той кимна с глава. Излязох след Урчагин в коридора и бавно тръгнахме напред — аз вървях, а той до мен регулираше скоростта с ръчка, на края на която бе завинтено самоделно топче от розов плексиглас с изрязана червена роза. Няколко пъти Урчагин отваряше уста и искаше да заговори, и всеки път я затваряше, и аз вече мислех, че той не знае с какво да започне, когато той ловко ме хвана за китката с леко влажната си тясна длан.

— Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай, Омон — каза той задушевно, сякаш двамата току що сме пели около огъня под звуците на китара. — Ще започна отдалече. Разбираш ли, в съдбата на човечеството има много бъркотии; много неща, които ни се струват безсмислени, много горест. Трябва да виждаш много ясно, за да не правиш грешки. В историята нищо не е така, както в учебниците. Диалектиката е в това, че учението на Маркс, предназначено за напреднала страна, победи в най-изостаналата. Ние, комунистите, нямахме време да доказваме правотата на нашите идеи — прекалено много сили ни отне войната, прекалено дълга и сериозна се оказа борбата с ехото на миналото и враговете вътре в страната ни. Ние не успяхме да победим технологически Запада. Но борбата на идеите е такава област, където не бива да се спираме нито за секунда. Парадоксът — и отново, диалектиката — е в това, че с измама ние помагаме на истината, тъй като марксизмът носи в себе си всепобеждаваща истина, а това, за което ти ще дадеш живота си, формално се явява измама. Но колкото по-съзнателно…

Аз усетих екот под лъжичката, и рефлекторно опитах да измъкна китката си, но дланта на полковник Урчагин сякаш се бе превърнала в малък стоманен обръч.

…по-съзнателно ти осъществиш подвига си, в толкова по-голяма степен той ще бъде истина, толкова по-важен смисъл ще придобие краткият ти и прекрасен живот!

— Да отдам живота си? Какъв подвиг? — попитах с глупав глас.

— Същият този — тихо и сякаш изплашено отвърна полковникът, — който вече направиха повече от сто момчета, същите като теб и твоя приятел.

Той помълча, а после заговори с предишния си тон:

— Ти нали чу, че нашата космическа програма е основана на използването на автоматика?

— Чух.

— Е, сега с теб ще отидем в триста двайсет и девета стая, и там ще ти разкажат какво представлява нашата космическа автоматика.