Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Unpleasant Profession of Jonathan Hoag, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)
Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Зелените хълмове на Земята

Повест и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №80

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител Емил Зидаров

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Американска, I издание

Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 17.IX.1986 г.

Излязла от печат месец септември 1986 г. Формат 70×100/32. Изд. №1986

Печ. коли 25. Изд. коли 16,18. УИК 15,91. Цена 2,00 лв.

Страници: 400. ЕКП 95366 5637–262–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

4 820(73)-32

© Емил Зидаров, съставител, 1986

© Агоп Мелконян, предговор, 1986

© Виолета Чушкова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Heinlein 1973

The Best of Robert Heinlein 1939–1942

Sphere Books Limited

© 1967 by Robert A. Heinlein

The Past Through Tomorrow

Berkley Books, New York


„… завършекът не е добре.

От толкоз обич към живота,

надежди и напразни страхове,

даряваме с молитва кротка

незнайни и нечути богове.

Че никой не живее вечно

и мъртвите не връща ги смъртта.

Че даже малката река далечна

се влива в океана на света.“

Суинбърн

1

— Кръв ли е това, докторе? — Джонатан Хоуг облиза устните си и както седеше на стола, се наведе напред, опитвайки се да види написаното на листа, който лекарят държеше.

Д-р Потбъри придърпа листа към себе си и погледна Хоуг над очилата си.

— Има ли някаква особена причина — попита той, — поради която трябва да намерите кръв под ноктите на ръцете си?

— Не. Така да се каже… Ами, не… няма. Но нали наистина е кръв?

— Не! — отвърна мрачно Потбъри. — Не е кръв.

Хоуг съзнаваше, че би трябвало да почувствува облекчение. Ала не почувствува. В този миг той съзнаваше, че дотолкова се бе вживял в хрумването кафявата нечистотия под ноктите на ръцете му да е засъхнала кръв, че даже не си позволяваше да се спре на други, по-невинни възможности.

Повдигаше му се. Но той трябваше да узнае…

— А какво е, докторе? Кажете ми.

Потбъри го изгледа от горе до долу.

— Вие ми зададохте определен въпрос. Аз ви отговорих. Вие не ме попитахте какво представлява това вещество — помолихте ме само да открия дали е кръв или не. Не е кръв.

— Но… Вие ме разигравате. Покажете ми анализа. — Хоуг се понадигна от стола и протегна ръка.

Лекарят дръпна листа настрани и старателно го скъса на две. Поставяйки двете парченца едно върху друго, той ги накъса още веднъж и още веднъж.

— Как си позволявате!

— Тези номера ги правете другаде — отвърна Потбъри. — Не се безпокойте за хонорара. Махайте се и друг път не се мяркайте.

Хоуг се озова на улицата на път към спирката на въздушната железница. Все още бе потресен от грубостта на лекаря. Той се боеше от грубостта, така както някои хора се страхуват от змии, големи височини или тесни помещения. Грубите обноски, макар и непроявени лично спрямо него, а само демонстрирани някому в негово присъствие, го отвращаваха и го караха да се чувствува безпомощен и унизен.

А ако самият той биваше прицел на грубиянство, за него нямаше друго спасение освен бягството.

Той стъпи с един крак на първото стъпало от водещото нагоре към спирката на въздушната железница стълбище и се поколеба. Пътуването с въздушната железница бе в най-добрия случай мъчително било заради бутането и блъскането, било заради мръсотията и неизменната възможност за грубиянско поведение. Той съзнаваше, че в момента не е в състояние да го понесе. Ако трябваше да слуша как вагоните скърцат на завоя, поемайки на север към детелината, той се усъмни, че и сам ще закрещи.

Обърна се внезапно и се видя принуден рязко да се спре, защото се оказа гърди в гърди с някакъв човек, който също поемаше по стълбището. Хоуг се отдръпна.

— Отваряй си очите, приятел! — рече мъжът и бързо мина край него.

— Извинете — измънка Хоуг, но мъжът бе вече отминал.

Тонът на мъжа бе по-скоро рязък, отколкото грубиянски — случилото се не биваше да вълнува Хоуг, а го вълнуваше. Облеклото и видът на този човек, самата му миризма разстроиха Хоуг. Той съзнаваше, че няма нищо лошо в износения дочен работен комбинезон и коженото яке и че лицето, позацапано от потта, изсъхнала на места по време на работа, не е лишено от добродетели. Забодена върху козирката на фуражката на мъжа, се кипреше обла значка с пореден номер и някакъв надпис. Хоуг предположи, че човекът е шофьор на камион, монтьор или механик — някой от онези занаяти, за които са потребни вещина и мускули и на които се крепи техническият напредък. А вероятно беше и семеен човек — любещ баща и добър къщовник, чието най-голямо прегрешение може да е една извънредна халба бира на две смени и склонността да заложи някоя пара на ротативките.

Беше чиста детинщина от страна на Хоуг да позволи подобен външен вид да го смути и да предпочете бяла риза, елегантен балтон и ръкавици. И все пак, ако от човека бе лъхало на бръснарски лосион, а не на пот, неочакваната среща нямаше да бъде толкова неприятна.

Ето какво си помисли и си каза, че е глупав и слаб. И все пак… би ли могло такова едно грапаво и жестоко лице наистина да бъде външният белег на сърдечност и чувствителност? Или този нос като смачкано копче и тези свински очички?

Нищо, ще се прибере у дома с такси, без да поглежда никого. Малко по-нататък, пред магазина за деликатеси, имаше колонка.

— Накъде? — Вратата на таксито бе отворена, гласът на шофьора бе равнодушно настойчив.

Хоуг срещна погледа му, поколеба се и промени решението си. Отново същата скотщина — поглед без никаква дълбочина и кожа, обезобразена от ергенски пъпки и разширени пори.

— Ъъ… извинете ме. Забравих нещо. — Той се завъртя рязко и внезапно спря, тъй като нещо го бе хванало през кръста. Оказа се малко момче с кънки, което се бе блъснало в него. Хоуг се олюля, но не падна и си придаде онзи вид на ласкав баща, към който прибягваше, щом трябваше да се разправя с деца.

— Хоп, по-полека, млади момко! — Той хвана момчето за рамото и лекичко го отстрани от себе си.

— Морис! — гласът, пронизителен и безсърдечен, пропищя близо до ухото му. Той принадлежеше на една огромна жена, самодоволна дебелана, която се бе подала през вратата на магазина за деликатеси. Тя сграбчи другото рамо на момчето и го дръпна настрани, като междувременно замахна със свободната си ръка, за да го цапардоса по ухото. Хоуг тъкмо се застъпи за момчето, когато забеляза, че жената го е зяпнала. Момчето, виждайки или усещайки отношението на майка си, ритна Хоуг.

Кънката го уцели в пищяла. Заболя го. Той побърза да се махне с единствената мисъл да се скрие. Свърна по първата странична улица. От удара понакуцваше, а ушите и вратът му отзад пламтяха, сякаш бе наистина заловен да се държи зле с този пикльо. Страничната улица не беше много по-добра от тази, от която бе избягал. От двете й страни нямаше магазини, нито пък я притискаше грубият стоманен тунел на въздушната железница. Тя обаче бе плътно застроена с жилищни кооперации, четириетажни и многолюдни, малко по-добри от евтините и неуютни жилищни домове.

Поети са възпявали красотата и невинността на детството. Ала погледнато през очите на Хоуг, те едва ли са имали предвид тъкмо тази улица. Струваше му се, че малките момчета имат миши лица, че по хитрост са надраснали годините си и че са язвителни, повърхностни и неискрени. Малките момичета в неговите очи не бяха по-добри. По изпитите лица на тези осем или деветгодишни деца — неоформената крехка възраст — според него беше изписана някаква клюкарска история — подли душички, родени да създават неприятности, и отчайващи бъбрици. Малко по-големите им сестри, придобили твърде млади опит от улицата, изглеждаха изцяло погълнати от излагането на показ на своя арогантен, наскоро осъзнат пол не заради Хоуг, а заради своите пъпчиви връстници, шляещи се около дрогерията.

Дори пикльовците в бебешки колички… Хоуг си въобразяваше, че обича бебета, допадаше му да играе ролята на достопочтен вуйчо. Ала не и тези. Със сополиви носове и дъх на кисело, мръсни и ревливи…

Малкият хотел приличаше на хиляди други — бе несъмнено трета категория, непретенциозен, само с един неонов надпис, който гласеше: „«Хотел Манчестър» — Проходящи пътници и постоянни гости“, с фоайе — наполовина по-тясно от необходимото, дълго, тясно и сумрачно. Човек не забелязва тези хотели освен ако не ги потърси. В тях отсядат търговски пътници, пестеливи в своите разходи, или живеят ергени, които не могат да си позволят нещо по-добро. Единственият асансьор е клетка с железни решетки, леко замаскирани с бронзова боя. Подът във фоайето е кахлен, плювалниците са месингови. Освен писалището на администратора има още две посърнали палми в саксии и осем кожени кресла. Самотни старци, които сякаш никога не са имали минало, седят в тези кресла, живеят в стаите горе и от време на време намират някого от тях обесен в стаята си, с тънко въже около шията.

Хоуг влезе в хотел „Манчестър“ заднишком, за да избегне сблъсъка с тълпата деца, която заливаше тротоара. Някаква игра очевидно — той улови края на кресливата им песен: „… цапни му един за капак, защото е мръсен глупак.“

— Търсите ли някого, господине? Или желаете стая?

Леко изненадан, той бързо се обърна кръгом. Стая? Това, което искаше, бе своя собствен уютен апартамент, но в момента една стая, каквато и да е стая, в която да може да остане сам, отделен от света със заключена врата, му се стори най-желаното нещо.

— Да, искам стая.

Администраторът обърна към него регистъра.

— Със или без? Пет и петдесет с баня, три и половина без баня.

— С баня.

Администраторът го наблюдаваше, докато подписва, но не протегна ръка за ключа, докато Хоуг не наброи пет долара и половина.

— Драго ни е, че отсядате при нас. Бил! Придружи мистър Хоуг до стая 412.

Самотният портиер го въведе в клетката, с едно око го изгледа от горе до долу, отбелязвайки скъпия модел на балтона му и липсата на багаж. Щом влязоха в стая 412, той открехна прозореца, включи осветлението в ба нята и застана до вратата.

— Търсите ли някого? — намекна той. — Нужна ли ви е помощ?

Хоуг му даде бакшиш.

— Махай се! — рече той с дрезгав глас.

Портиерът престана да се усмихва престорено.

— Правете каквото искате! — повдигна рамене той.

В стаята имаше двойно легло, скрин с огледало, стол с облегалка и кресло. Над леглото висеше рамкирана снимка с надпис: „Колизеумът на лунна светлина“. Но вратата се заключваше, бе снабдена и с резе, а прозорецът гледаше към алеята, настрана от улицата. Хоуг седна в креслото. Имаше скъсана пружина, ала това не го вълнуваше.

Свали си ръкавиците и се загледа в ноктите си. Те бяха съвсем чисти. Беше ли възможно цялата история да е халюцинация? Беше ли изобщо ходил на преглед при д-р Потбъри? Човек, страдал от амнезия[1], предположи той, сигурно може да се разболее отново, както и да халюцинира.

Дори да е така, не е възможно да е било халюцинация — той си спомняше много живо случилото се. Или пък беше възможно? Напрегна се да си припомни точно какво се бе случило.

 

 

Днес бе сряда, обичайният му почивен ден. Вчера, както обикновено, се бе върнал от работа у дома. Бе започнал да се облича за вечеря — някак си разсеяно, припомни си той, тъй като в действителност бе размишлявал къде да вечеря — дали да опита един нов италиански ресторант, препоръчан му от неговите приятели Робъртсънови, или пък да се върне отново към изпитания гулаш, приготвян от главния готвач на ресторант „Будапеща“?

Той почти бе решил да предпочете по-сигурния вариант, когато телефонът иззвъня. За малко да не го чуе, тъй като кранът бе пуснат и водата течеше в умивалника. Стори му се, че чу нещо и спря крана. И наистина телефонът отново иззвъня.

Обаждаше се мисис Помърой-Джеймсън, която бе не само очарователна жена, но и притежаваше готвач, умеещ да прави за нейните вечери бульони, а не помия. И сосове. Тя предложи решение за неговото затруднение: „Озовах се най-неочаквано в беда, и то в последния момент, а трябва на всяка цена да имам още един мъж за вечеря. Свободен ли сте? Можете ли да ми помогнете? Ще можете ли? Скъпи мистър Хоуг!“

Мисълта за вечерята бе много приятна и той ни най-малко не се почувствува засегнат, че го молеха да попълни бройката в последната минута. В края на краищата човек не може да очаква да го канят на всяка вечеря. Беше във възторг, че може да услужи на Едит Помърой. Тя поднасяше скромно, но прилично бяло трапезно вино с риба и никога не си позволяваше простащината да предлага по кое да е време шампанско. Беше добра домакиня и той се радваше, че не се бе посвенила да го помоли за помощ. Преценката й, че макар и непредвиден, той ще допадне на компанията, беше чест за него.

Ето какви мисли, припомни си той, го занимаваха, докато се бе обличал. Вероятно поради тази си умисленост, да не говорим, че телефонният разговор бе нарушил неговия установен ред, той бе пропуснал да си почисти ноктите.

Сигурно това е било причината. Разбира се, изобщо не бе възможно да си изцапа ноктите така отвратително на път към дома на семейство Помърой. В края на краищата нали човек носи ръкавици.

Снахата на мисис Помърой — жена, която той предпочиташе да отбягва! — бе тази, която му обърна внимание за ноктите. Тя бе настоявала със самонадеяност, наричана „модерна“, че професията на всеки мъж е изписана на лицето му.

— Вземете моя съпруг — какъв може да бъде той по професия освен адвокат? Погледнете го. Ами вие, д-р Фитс — с тези самарянски обноски?

— Не и по време на вечеря, надявам се.

— Вие не можете да се отърсите от тях!

— Но така не доказвате твърденията си. Вие знаехте какви сме по професия.

Тогава погледът на тази непоносима жена обиколи масата и се закова в него.

— Мистър Хоуг може да ме подложи на изпитание. Аз не знам той с какво се занимава. Никой не знае.

— Моля те, Джулия — мисис Помърой отчаяно се опита да се намеси, но после се обърна с усмивка към мъжа от лявата си страна. — Този сезон Джулия изучава психология.

Мъжът отляво — Съдкинс или Снъгинс, не, Стъбинс — точно така се казваше, Стъбинс, рече:

— И с какво се занимава мистър Хоуг?

— Малка загадка. Той никога не говори за работа.

— Да не разискваме това — предложи Хоуг. — Не смятам, че…

— Не, не ми казвайте! — заповяда онази жена. — След миг ще се досетя. Някаква професия. Виждам ви с чанта за книжа.

Той нямаше намерение да й казва. Някои въпроси можеха да се разискват на вечеря, други не. Ала тя продължи.

— Би могло да работите във финансовото дело. Може да сте търговец на произведения на изкуството или библиофил. Или може би сте писател. Мога ли да ви видя ръцете?

Той бе леко объркан от това искане, но постави хладнокръвно ръце на масата.

— Хванах ви! Вие сте аптекар.

Всички погледнаха натам, накъдето сочеше пръстът й. Всички видяха черната ивичка под ноктите му. Съпругът й наруши краткото мълчание с думите:

— Глупости, Джулия. Има десетки неща, с които могат да се боядисат ноктите. Хоуг може да се занимава по малко с фотография или по малко с гравьорство. Съдът не би признал за доказателство заключението ти.

— Какво друго може да се очаква от един адвокат? Убедена съм, че съм права. Така ли е, мистър Хоуг?

Самият той не сваляше поглед от ноктите си. Да бъде хванат на официална вечеря с мръсни нокти е истинско падение… ако той самият бе в състояние да проумее, нещо.

Той обаче нямаше ни най-малка представа как са се изцапали ноктите му. Дали по време на работа? Очевидно… но с какво се занимаваше през деня?

Той не знаеше.

— Кажете ни, мистър Хоуг. Нали познах?

Той сне поглед от тези противни нокти и промълви:

— Трябва да помоля да ме извините. — С тези думи той побягна от масата. Намери пътя до тоалетната, където, потискайки неволното си отвращение, изчисти лепкавата червеникаво-кафява нечистотия с острието на джобното си ножче. Клеят полепна по острието, той го избърса с книжна салфетка, сгъна го и пъхна ножчето в джоба на жилетката. След това започна да търка ожесточено ноктите си с четка и сапун.

Не си спомняше кога точно се почувствува убеден, че това е кръв, човешка кръв.

Успя да намери шапката, палтото, ръкавиците и бастуна си, без да прибягва до помощта на прислужницата. Излезе навън и хукна с всички сили.

 

 

Премисляйки всичко това сред тишината на мрачната хотелска стая, той бе убеден, че първоначалният му ужас бе предизвикан от инстинктивното отвращение при вида на тази тъмночервена кал под ноктите му. Едва след като размисли по-добре, той осъзна, че не си спомня къде си бе изцапал ноктите, защото не си спомняше къде е бил през този ден, нито през вчерашния, нито през който и да било от миналите дни. Той не знаеше каква му е професията.

Беше нелепо, но ужасно зловещо.

Предпочиташе изобщо да не вечеря, отколкото да напусне мрачното спокойствие на хотелската стая. Към десет часа напълни ваната с вода, гореща колкото можеше да търпи, и се потопи в нея. Това го накара да се отпусне, а обърканите му мисли се успокоиха. Във всеки случай, утеши се той, щом не може да си спомни с какво се занимава, тогава, естествено, не би могъл да се върне на работа. Следователно не съществува възможност да намери отново тази ужасна нечистотия под ноктите си.

Избърса се и се пъхна под завивките. Макар и в непознато легло, успя да заспи.

Внезапно го събуди някакъв кошмар, но той не разбра това веднага, тъй като безвкусната обстановка, която го заобикаляше, хармонираше на кошмара. Когато накрая си спомни къде се намира и защо е там, си помисли, че кошмарът е за предпочитане, но по това време, изличен от паметта му, той бе вече изчезнал. Ръчният часовник му подсказа, че е вече обичайното за ставане време. Той позвъни на портиера и поръча да му донесат закуска от близката закусвалня.

Когато подносът със закуската пристигна, той бе вече облечен с единствените дрехи, с които разполагаше, и бе завладян от мисълта да се прибере у дома. Изпи на крак две чаши блудкаво кафе, разчовърка храната и напусна хотела.

След като влезе в апартамента си, той окачи палтото и шапката, свали ръкавиците си и както винаги отиде право в стаята, където бяха гардеробите му. Беше вече грижливо изтъркал ноктите на лявата си ръка и тъкмо се залавяше с дясната, когато осъзна какво върши.

Ноктите на лявата му ръка бяха бели и чисти, а тези на дясната — почернели и мръсни. Като се стараеше да се владее, той се изправи, отиде и погледна ръчния часовник, там, където го бе оставил на тоалетната масичка, след това надзърна да види колко показва и електрическият часовник в спалнята. Беше осемнадесет часът и десет минути — обичайното време, когато се връщаше вечер у дома.

Той можеше и да не си спомня своята професия, ала тя очевидно не бе го забравила.

Бележки

[1] Отслабване или загубване на паметта. Б.пр.