Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Омон Ра, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Подкрушието

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3

За пръв път в живота си пих вино през зимата, когато бях на четиринайсет. Това стана в гаража, където ме доведе Митек — неговият брат, замислен рошльо, отървал се с измама от казармата, работеше там като пазач. Гаражът се намираше на голяма изолирана територия, преградена с бетонни плочи, и ние с Митек доста дълго се промъквахме между тях, озовавайки се понякога на удивителни места, напълно изолирани от останалата реалност и приличащи на отсеци на отдавна напуснат космически кораб, от който е останал само скелетът, странно напомнящ струпани бетонни плочи. На всичкото отгоре лампите зад полегатия дървен стобор горяха със загадъчна и неземна светлина, а в празното и чисто небе висяха няколко дребни звезди — с една дума, ако не бяха винените бутилки и заледените потоци пикня, наоколо щеше да бъде космос.

Митек предложи да отидем да се посгреем, и ние се отправихме към алуминиевата ребриста полусфера на гаража, в която също имаше нещо космическо. Вътре беше тъмно; смътно се виждаха контурите на колите, от които миришеше на бензин. В ъгъла стоеше дъсчена будка със стъклено прозорче, сякаш пристроена към стената; там гореше светлина. Мие с Митек се промъкнахме вътре, седнахме на тясната и неудобна пейка и мълчешком се напихме с чай от олющената тенекиена тенджера. Братът на Митек пушеше дълги цигари, разглеждаше стар номер на „Техника молодежи“ и съвършено не реагираше на присъствието ни. Митек измъкна изпод пейката бутилка, постави я на циментовия под и попита:

— Ще пиеш ли?

Аз кимнах, макар че сякаш не бях на себе си. Митек напълни до края чашата, от която току-що бях пил чай, с тъмночервена течност и ми я подаде; влизайки сякаш в ритъма на някакъв процес, аз поех чашата, поднесох я до устните си и отпих, учудвайки се колко малко усилия трябва да приложи човек, за да направи нещо за пръв път. Докато Митек и брат му допиваха остатъка, аз се вслушвах в усещанията си, но с мен не ставаше нищо. Взех освободилото се списание, отворих го наслуки и попаднах на страница с дребни рисунки на летателни апарати, които трябваше да се разпознаят. Един от тях ми хареса повече от другите — това бе американски самолет, крилата на който можеха да служат за пропелер по време на излитане. Там имаше още и малка ракета с пилотска кабина, но не успях да я разгледам добре, тъй като Митковият брат, мълчешком и без дори да вдигне очи, измъкна списанието от ръцете ми. За да не се покажа обиден, аз седнах до масата, на която стоеше консервна кутия и лежаха полузасъхнали обелки от салам. Изведнъж ми стана противно от мисълта, че седя в тази малка гнусна килия, където смърди на помия, противно от това, че току-що бях пил портвайн от мръсната чаша, от това, че цялата огромна страна, в която живея — това са много, много такива малки гнусни килии, където вони на помия и току-що са пили портвайн, а най-главното — обидно от това, че именно в тези вонящи килери горят безбройните разноцветни огньове, от които вечерно време дъхът ми спира, когато съдбата ме доведе до някой разположен високо над вечерната столица прозорец. И особено обидно ми се стори това в сравнение с красивия американски летателен апарат от списанието. Аз сведох поглед към вестника, с който бе застлана масата — той беше целият в мазни петна, прогорени дупки от цигари и кръгли следи от чаши и чинийки. Заглавията на статиите плашеха с ледената си нечовешка бодрост и сила — вече отдавна нищо не стоеше на пътя им, а те със страшен размах удряха и удряха в пустотата, а на пияна глава (аз забелязах, че вече съм пиян, но не придадох значение на това) лесно можеш да се озовеш в тази пустота, и заблудилата се душа да попадне под някоя главна задача на деня или привет към памуковите роби.[1] Стаята около мен стана напълно непозната; Митек внимателно ме гледаше. Като улови погледа ми, той смигна и попита с леко заплитащ се език.

— Какво, ще летим ли на Луната?

Аз кимнах, и очите ми се спряха на малката колонка със заглавие „ВЕСТИ ОТ ОРБИТА“. Долната част на текста беше скъсана, и в колонката бе останало само: „Двадесет и осми ден…“, напечатано с дебел шрифт. Но и това бе достатъчно — аз изведнъж разбрах всичко и затворих очи. Да, наистина — дупките, в които преминава животът ни, действително са тъмни и мръсни, и може би самите ние също сме станали като тези дупки — но в синьото небе над главите ни, сред редките и слаби звезди съществуваха особени точки, бавно пълзящи сред съзвездията, създадени тук, на съветска земя, сред помията, празните бутилки и вонящия тютюнев дим — построени от стомана, полупроводници и електричество, и летящи сега в космоса. И всеки от нас — дори алкохоликът със синьо лице, проснал се като жаба в пряспата, покрай когото ние минахме по пътя си, дори братът на Митек, и разбира се, Митек и аз — имахме там, в студената чиста синева, своето малко посолство.

Аз избягах в двора и дълго-дълго, гълтайки сълзите си, гледах жълто- синьото, неправдоподобно близко кълбо на луната в прозрачното зимно небе.

Бележки

[1] Игра на думи: „хлопкороб“ — изопачено от „хлопкобор“ (берач на памук).