Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Омон Ра, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Подкрушието

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

7

— Другарю полковник!…

— Другарю полковник! — раздразни се той. — Нали в Зарайското летателно ясно те попитаха — готов ли си да отдадеш живота си? Ти какво отговори?

Аз седях на железния стол, завинтен към пода в центъра на стаята; ръцете ми бяха пристегнати към облегалките, а краката — към краката на стола. Прозорците на стаята бяха плътно закрити със завеси, а в ъгъла стоеше неголямо бюро с телефон без шайба. Срещу мен в креслото си седеше полковник Урчагин; той говореше, подсмихвайки се, но аз усещах, че е абсолютно сериозен.

— Другарю полковник, разберете ме, аз съм съвсем обикновено момче. Вие ме смятате за кой знае какъв… А аз изобщо не съм от онези, които…

Креслото на Урчагин забръмча, той се помръдна от мястото си и застана плътно до мен.

— Чакай, Омон — каза той, — чакай. Ето че стигнахме. Ти как мислиш, с чия кръв е полята нашата земя? Мислиш, с някаква особена? С някаква специална кръв? На някакви необикновени хора?

Той протегна ръка към мен, напипа лицето ми и ме удари по устните със сухия си юмрук — не силно, но така, че усетих вкуса на кръвта в устата си.

— Ето с такава е полята. На такива момчета като теб…

Той ме потупа по врата.

— Не се сърди — каза той, — сега съм ти като втори баща. Мога и с каиш да те набия. Какво се дърпаш като жена?

— Аз, Бамлаг Иванович, не чувствам, че съм готов за подвиг — казах аз, облизвайки кръвта. — Тоест чувствам, че не съм готов… По-добре обратно в Зарайск, отколкото така…

Урчагин се наклони към мен и галейки ме по шията, заговори съвсем тихо и ласкаво:

— Ех какъв си глупак, Омка. Разбери, тъкмо в това е същността на подвига, че винаги го извършва не готов за него човек, понеже подвигът — това е нещо, за което е невъзможно да се подготвиш. Тоест може, например, да се научиш бързо да притичваш до амбразурата, може да свикнеш да скачаш с гърди върху нея, на всичко това ние учим, но на самия духовен акт на подвига не можеш да се научиш, него можеш само да го извършиш. Колкото повече преди това ти се е искало да живееш, толкова по-добре за подвига. Подвизите, дори невидимите, са необходими на страната — те захранват тази главна сила, която…

До нас долетя силно грачене. Зад завесата се мярна черната сянка на близко прелитаща птица, и полковникът замълча. Около минута той размишляваше в креслото си, а после включи двигателя и излезе в коридора. Вратата зад него хлопна, а след минута отново се отвори и в стаята влезе жълтокос лейтенант в унифирма на ВВС с гумен маркуч в ръка. Лицето му ми се стори познато, но аз не успях да съобразя къде съм го виждал.

— Позна ли ме? — попита той.

Аз завъртях глава. Той се приближи към масата и седна на нея, провесвайки краката си в черни блестящи ботуши, и щом ги погледнах, си спомних къде съм го видял — това бе същият този лейтенант от Зарайското училище, който изкара моето и Митковото легло на плаца. Дори помнех фамилията му.

— Лан… Лан…

— Ландратов — каза той, сгъвайки маркуча. — Пратиха ме да поговоря с теб. Урчагин ме прати. Ти какво, наистина ли искаш обратно в Маресиевското?

— Не че искам там — казах аз, — а на Луната не искам. Да извършвам подвиг.

Ландратов изхъмка и плясна с длани по корема и бедрата си.

— Интересно — каза той, — не искаш. Мислиш, че сега ще те оставят на мира? Ще те пуснат? Или ще те върнат в училището? А дори и да те върнат — знаеш ли какво е, когато ставаш от леглото и правиш първите крачки с патериците? Или как се чувстваш преди дъжд?

— Не знам — казах аз.

— А може би си мислиш, че когато краката свикнат, всичко ще тръгне като по масло? Миналата година при нас съдиха двама за измяна на Родината. От четвърти курс почват занятия на тренажори — знаеш ли какво е това?

— Не.

— Най-общо, всичко е като в самолет, седиш в кабината, имаш ръчка, педали, само че гледаш на екрана на телевизор. И така тези двамата, вместо да отработват на занятията имелман[1], тръгнали, кучетата, с пределно малка на запад. И не отговарят по радиото. После ги измъкват и ги питат — какво, орли? На какво разчитахте, а? Мълчат. Наистина единият после отговори. Исках, казва, да усетя, казва. Поне за минута…

— И какво стана с тях?

Ландратов силно удари с маркуча по масата, на която седеше.

— Че каква е разликата — каза той. — Важното е, че ти също можеш да ги разбереш. През цялото време се надяваш, че в края на краищата ще почнеш да летиш. Така че когато после ти кажат цялата истина… Мислиш, без крака ще си нужен на някого? Ами че самолетите в цялата страна са само няколко, летят по границите, за да ги снимат американците. И така…

Ландратов замълча.

— Какво „и така“?

— Не е важно. Какво искам да кажа — мислиш, че след Зарайското училище ще разсичаш облаците с изтребителя? В най-добрия случай ще попаднеш в ансамбъла за песни и танци от някой окръг на ПВО. А най-вероятно само ще танцуваш „калинка“ в ресторанта. Една трета от нашите се пропиват, една трета — тези, при които операцията е преминала неуспешно — направо със самоубийство свършват. Между другото ти как се отнасяш към самоубийството?

— Никак — казах аз. — Не съм мислил.

— А аз съм мислил по-рано. Във втори курс особено. Особено веднъж, когато показваха по телевизията Уимбълдънския турнир, а аз дежурях в клуба с патериците. Такава мъка ме хвана. А после се оправих, мина ми. Трябва, знаеш ли, да решиш веднъж за себе си, а после вече е по-лесно. Така че внимавай, ако и на теб ти дойдат такива мисли, не се поддавай. По-добре помисли колко интересни неща ще видиш, ако отидеш на Луната. Така или иначе тези кучета жив няма да те пуснат. Ще се съгласяваш ли?

— Ти като че ли не ги обичаш много — казах аз.

— А за какво да ги обичам? Че те нито дума истина не казват. Между другото, когато говориш с началника на полета, не му споменавай нищо за смъртта, или за това, че изобщо ще летиш на Луната. Говори само за автоматиката, разбра ли? Иначе пак ще беседваме в тази стая. Все пак съм човек на служба.

Ландратов размаха маркуча във въздуха, измъкна от джоба кутия „Полет“ и запали цигара.

— А приятелят ти веднага се съгласи — съобщи той.

 

 

Когато излязох на чист въздух, главата ми леко се въртеше. Вътрешният двор, отделен от града с огромния сивокафяв квадрат на зданието, много напомняше на парче от подмосковско селище, изрязано точно във формата на двора и пренесено тук: тук имаше и дървена беседка с олющена боя, и заварен от железни тръби лост, на който сега висеше зелена килимена пътека — очевидно я бяха тупали и после забравили; имаше градини, кокошарник и спортна площадка, няколко маси за тенис и кръг от наполовина зарити в земята автомобилни гуми, който веднага ми напомни снимките на Стоунхендж. Митек седеше на пейката до изхода; аз се приближих, седнах до него, протегнах крака и погледнах черния униформен панталон, затъкнат в ботушите — кой знае защо след беседата с Ландратов ми се струваше, че краката в тях не са мои.

— Нима всичко това е истина? — попита Митек.

Аз свих рамене. Не знаех какво точно има предвид той.

— Добре, за авиацията все пак мога да повярвам — каза той. — Но за атомното оръжие… Допускам, че в четирийсет и седма още е можело да накарат два милиона политзатворници да подскочат едновременно. Но нали сега такива нямаме, а атомното оръжие всеки месец…

Вратата, през която току-що бях излязъл, се отвори, и в двора влезе креслото на полковник Урчагин; той спря и няколко пъти завъртя ухо към двора. Разбрах, че той търси нас, за да добави нещо към вече казаното, но Митек притихна и Урчагин явно реши да не ни тревожи. Забръмча електромоторът на креслото, и то пое към противоположното крило на зданието; когато мина покрай нас, Урчагин с усмивка извърна глава и сякаш погледна в душите ни с добрите си очни кухини.

Бележки

[1] Фигура от висшия пилотаж.