Хенри Райдър Хагард
Тя (7)

VI. Плен

На разсъмване започнахме да се готвим за път. Трябва да кажа, че когато разгледах лицата на спътниците си, бях готов да прихна в смях. Пълното и добродушно лице на Джоб бе страшно подуто от комарите; и Лео не бе в по-добро положение. От тримата най-малко бях пострадал аз; откакто заминахме от Англия, бях пуснал и брада, като й дадох пълна свобода да расте.

Комарите не бяха пожелали да посегнат на Мохамед, вероятно бяха подушили у него миризмата на правоверен човек. През тая седмица колко жадувахме и ние да имаме миризмата на нашия арабин! Докато се оглеждахме взаимно и се смеехме, доколкото ни позволяваха подутите устни, съвсем се бе разсъмнало; и утринният вятър бе разпръснал вдигащата се от блатата мъгла. Опнахме платното и като разгледахме убитите лъвове и крокодила, заплавахме по посока към малкото езеро, по течението на реката. По пладне, когато ветрецът затихна, имахме щастието да намерим удобно място за лагер и да запалим огън; изпекохме и сготвихме една дива патица, която не бе много вкусна, но все пак ни задоволи. Останалото месо нарязахме на резени и ги окачихме да съхнат на слънце.

В това гостоприемно място останахме до следващата сутрин и прекарахме нощта без особени тревоги, ако не считаме постоянните атаки на комарите. Следващите дни изминаха без никакви приключения. Успяхме да убием непознат дивеч и да намерим няколко вида водни кремове, съвсем разцъфнали и чудно хубави. На петия ден от пътуването ни, вятърът затихна в единадесет сутринта; бяхме принудени да спрем; избрахме за почивка група дървета, под които се разположихме. Разхождайки се по брега, убихме още няколко водни птици… След като бяхме успели да изминем 50 ярда разбрахме, че е невъзможно да продължим по реката, защото по-нататък, почти на 200 ярда разстояние, се простираше плитководие.

Върнахме се назад и дълго вървяхме по брега; скоро се убедихме, че това не е река, а прокопан в древността канал, като онзи, който се намира около Момбаз, на брега на Занзибар. Бреговете му се обливаха с вода, а повърхността му бе покрита с треволяк. Очевидно, ние можехме да пътуваме по канала, или пък да се завърнем в морето. Да стоим тук беше невъзможно, веднъж поради нетърпимата жега и втори път, защото трябваше да се оставим на комарите или да умрем от блатна треска. — Ще се опитаме! — казах аз.

Всички се съгласиха с мен: Лео с голямо удоволствие. Джоб с почтително негодувание, а Мохамед, призовавайки пророка и проклинайки всички неверници.

Щом слънцето залезе, ние потеглихме на път. Около два часа Мохамед, Джоб и аз усърдно гребахме, а Лео седеше на носа на лодката и с меча на Мохамед отстраняваше късовете дървета и всевъзможните нечистотии. Когато се стъмни, спряхме да си починем и да устроим гощавка на комарите; около полунощ отново заплавахме, наслаждавайки се на нощната хладина. На разсъмване починахме три часа и потеглихме на път. Плувахме до 10 часа, когато внезапно се разрази буря, придружена със страхотен проливен дъжд: прекарахме около шест часа буквално под вода.

Мисля, че няма нужда да описвам подробностите около пътешествието ни през следващите четири денонощия, ужасни по монотонността си, по тежката работа, горещината и комарите. Намирахме се в областта на безграничните блата; обстоятелството, че сме избегнали треската и смъртта, отдавам само на хинина, който постоянно гълтахме и на непрестанната физическа работа. Все пак на третия ден от плуването ни по канала, забелязахме в далечината кръгъл хълм, който се мержелееше през изпаренията на блатата.

Дотолкова се чувствахме изморени, че бяхме готови да легнем и умрем в това ужасно място. Аз се тръшнах в лодката, за да заспя и малко да почина от страшното изтощение, проклинайки глупостта си, която ме накара да взема участие в това лудешко начинание. Помня, бях загубил съзнание. Бе ми се присънило, че нашата лодка се е напълнила с вода, че умираме и реката отнася останките ни; с това бе настъпил нашият край. Като че чувах шуртенето на вода около нас; видях, че мъртвият арабин, който внезапно бе изправил скелета си, гледайки ни с празните вдлъбнатини на очите си, и скърцайки с челюстите си, започна да ме проклина, наричайки ме християнско куче, защото съм разтревожил последния сън на правоверния.

Треперещ от ужасния сън, отворих очи и ме изненадаха други две очи, които ме гледаха от тъмнината. Скочих на крака, развиках се от ужас; спътниците ми скочиха изплашени и сънени.

Почувствах допир на студено желязо в гърлото ми. Отзад блеснаха още две копия.

— По-леко! — каза един глас на арабски. — Кои сте и какви сте вие; и как сте дошли дотук? Говори или ще умреш! — Отново желязото докосна гърлото ми.

— Ние сме пътешественици! — отговорих на арабски.

Очевидно бях разбран, защото човекът, който ме държеше, обърна главата си и запита една висока фигура, която стоеше настрана:

— Тате, да го убия ли?

— Какъв е цветът на кожата им? — попита един звучен глас.

— Бял!

— Не ги убивай! — бе отговорът. — „Тя, на която всичко се подчинява“, е изпратила да ми кажат: ще дойдат бели хора, и когато дойдат, не ги убивайте! Заведи ги в къщата на „Тя, на която всичко се подчинява!“

— Да вървим! — каза човекът, извличайки ме от лодката.

Същата участ сполетя и спътниците ми.

На брега стояха петдесетина души. Забелязах, че те са въоръжени с огромни копия, че са много високи, със здраво телосложение, голи и препасани около кръста с леопардови кожи.

Лео и Джоб се озоваха до мен.

— Какво се случи? — попита Лео, търкайки очи.

— О, сър, с нас ще стане нещо страшно! — извика Джоб.

В този миг дотърча Мохамед, преследван от човек с вдигнато копие.

— Аллах! Аллах! — викаше Мохамед. — Защитете ме! Защитете!

— Тате, има и един черен! Какво да го правя?

— „Тя“ нищо не каза. Не го убивай, ела тук, сине мой!

Човекът приближи, високата фигура се наведе и пошепна нещо.

— Да, да! — отговори той и се засмя ужасно. — Там има трима бели, нали?

— Да, тате, трима!

— Отведете ги, като вземете със себе си всичко необходимо.

Едва успя да произнесе тия думи и при него дойдоха хора с покрити носилки на рамене. Четирима носеха по една, придружени от по двама в резерва.

— Добре — каза Лео, — много добре; сега други се грижат за нас!

Нямаше какво да се прави; качих се в носилката и се наместих твърде удобно. Навярно тия своеобразни римски лектики бяха направени от растителни влакна, които се опъваха и разтягаха при всяко движение на тялото, поддържайки на необходимата височина главата и врата.

Носачите тръгнаха с равномерни и бързи крачки. Около половин час лежах, спокойно, размишлявайки върху нашето положение и върху учудването на почтените ми приятели от Кеймбридж, ако по някакъв магически начин бих се намерил между тях на трапезата за обяд! Лежах и мислех: как ще свърши всичко това; най-после заспах.

За пръв път, след оная нощ, когато корабът ни потъна, спах спокойно; събудих се, когато слънцето се бе издигнало високо в небето, а ние се движехме с около четири мили на час.

Когато погледнах иззад дебелите завеси, забелязах, че сме преминали областта на блатата и сега вървяхме по обрасла със зеленина местност в посока към един куполобразен хълм. Не зная дали това бе хълмът, който бяхме видели отдалече, и по-късно не узнах това, защото народът, сред който попаднахме, бе малко запознат с тая местност. Вгледах се в носачите си. Те бяха хора с превъзходно телосложение, около два метра високи, с жълтеникава кожа; приличаха на сомалийците от Източна Африка, с изключение на косата, която падаше на къдрици по раменете им. Чертите на лицата им бяха правилни, дори хубави, носовете им бяха орлови, зъбите — бели и прекрасни. Въпреки хубостта им, аз никога не бях виждал такива злобни физиономии. Студената жестокост ясно бе отпечатана върху лицата им. Една черта забелязах у тия диваци: изглеждаше, че те не умееха да се усмихват. Понякога пееха някаква монотонна песен, а през останалото време мълчаха; нито веднъж усмивка не озари мрачните им, навъсени лица. Към коя раса принадлежеше този народ? Говореха арабски, но не бяха араби.

Не мога да кажа защо, но изгледът им внушаваше някакво болезнено чувство на страх. Съзрях друга носилка до моята. В нея седеше, при вдигнати завеси, старец с бяла дреха, направена от грубо платно; той беше същия онзи висок и мрачен човек, когото наричаха „Баща“. Наглед беше много стар, с дълга белоснежна брада, краищата на която висяха отстрани на носилката; бе с орлов нос и две студени и остри, като на змия очи. Въпреки това лицето му отразяваше дълбока мъдрост и първичен хумор.

— Събуди ли се, чужденецо? — каза той с тих глас.

— Да — отговорих любезно.

Той поглади прекрасната си бяла брада и се усмихна.

— От която и страна да си дошъл при нас — каза той, — навярно там знаят нашия език и учат децата на вежливост, мой чуждестранний сине! Кажи ми, защо ти и ония, които са с теб, дойдохте при нас, където не е прониквал досега чужд крак? Или ви е омръзнал живота?

— Ние дойдохме за нови и любопитни неща! — отговорих смело. — Омръзнаха ни старите… Произхождаме от храбър народ, който не се страхува от смъртта, мой уважаеми татко! Бихме желали да узнаем още нещо преди да умрем!

Старецът възкликна: ако не лъжеш, сине мой, ще кажа, че „Тя, на която всичко се подчинява“ ще изпълни твоите желания!

— Коя е „Тя, на която всичко се подчинява“? — попитах с любопитство.

Старецът изгледа носачите и се усмихна.

При тая усмивка кръвта ми се събра в сърцето.

— Скоро ще узнаеш, сине мой — каза той, — ако „Тя“ пожелае да те види в плът!

— В плът ли? — отново попитах. — Какво иска да каже с това моят баща?

Старецът мълчеше, само показа ужасната си усмивка.

— Как се нарича народа на моя баща?

— Нашият народ се нарича Амахаггер, или народ на Скалите!

— Може ли синът да попита баща си: как се нарича той?

— Моето име е Биллали!

— Къде отиваме?

— Скоро ще узнаеш!

Той направи знак на носачите, които се затичаха, за да настигнат носилката на Джоб, а носачите на Джоб бързо настигнаха носилката на Лео.

Приспивай от равномерното люлеене на пътя, отново заспах. Когато се събудих, видях, че вървим по скалиста пътека, около която растяха прекрасни дървета и храсталаци. Пътеката неочаквано свърна настрана и пред очите ми се откри прелестна гледка. Пред нас се издигаше насип, във форма на римски амфитеатър. Страните му бяха скалисти, обрасли с храсталаци, а центърът му представляваше зелена ливада, обградена с великолепни дървета и растения, разхлаждани от шуртящи поточета. В ливадата пасяха стада рогат добитък, между които забелязах овни. Особено ме порази обстоятелството, че покрай стадата не виждах признаци на човешко присъствие. Къде живееха хората? Скоро любопитството ми бе удовлетворено. Носачите свърнаха наляво и спряха. Видях Биллали да излиза от носилката и последвах примера му; също така постъпиха Лео и Джоб.

Първото нещо, което ме порази, бе нещастният Мохамед, който лежеше на земята. За него нямаше носилка и той бе принуден да измине пешком и тичешком цялото разстояние; и сега бе толкова изморен. Озъртайки се, видяхме, че се намираме на площадка, пред входа на голяма пещера, където бяха струпани всички наши вещи, дори греблата и платното на лодката. Около двора бяха застанали хора, всички с висок ръст и хубави, макар и с разноцветна кожа: черни като Мохамед или жълти като китайци. Всички бяха голи и държаха копия в ръце. Между тях имаше и жени, удивителни хубавици, с големи тъмни очи и с къдрави коси. Носеха къси фусти от червена кожа. Някои бяха в дрехи от жълтеникаво платно. Впрочем, както после узнахме, по вида на платовете се различаваше и общественото им положение. Външността на жените не изглеждаше свирепа като на мъжете, много от тях дори се усмихваха.

Щом излязохме от носилките, диваците се натрупаха около нас, разглеждайки ни любопитно. Високата, атлетична фигура на Лео, класически хубавото му лице, очевидно бяха привлекли общото внимание; когато той вежливо свали шапката си и приглади златистите си къдрици, множеството зашумя възхитено. След това най-хубавата от младите жени, облечена в дреха, прилична на рокля, с великолепна канелена коса, изгледа Лео от краката до главата, свободно се приближи до него, обви шията му с ръце и го целуна по устните.

Аз се вдървих на място, очаквайки Лео да я отблъсне; в същото време и Джоб силно се развика: Каква мръсница! Но Лео, макар и учуден, разбра, че се намираме в страна, която тачи обичаите на древните християни: той се наведе и върна целувката.

Запъхтян, очаквах нещо необикновено; за мое учудване много от младите жени проявиха някакво раздразнение, но старите жени и мъже само се усмихваха. Когато се запознавахме с обичаите на този народ, тайната ни бе обяснена. Жените на народа Амахаггер са напълно равноправни на мъжете. Произходът на рода се зачита по майчина линия и хората там се гордеят със своите прабаби, както ни се гордеем в Европа с нашите прадядовци. Във всяко племе имаше по един почетен представител, когото наричат „Баща“. Биллали беше баща на своето племе, което се състоеше от седем хиляди души.

Когато една жена от народа Амахаггер желае да си избере жених, трябва публично да го прегърне, както направи хубавата и бърза девойка, наричана Устана.

Щом избраникът отвърне на целувката — това означава, че е съгласен да я вземе за съпруга. Бракът продължава, докато омръзне на единия. Трябва да добавя, че прекратяването на брака и промяната на съпрузите става не толкова често, както би могло да се очаква. Рядко се случват свади между мъже, когато жените им предпочетат техните съперници.