Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аеша (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард. Тя

Роман. Английска, I изд.

Романът е издаден от Ст. Атанасов в началото на XX век под заглавието „Вечният огън“.

 

Художник на корицата: Лес Едуардс, 1986

Редактор: Димитър Ленгечев

Технически редактор: Антоанета Георгиева

Коректор: Мая Желязкова

Формат: 32 ДО/100

ISBN 954-444-001-1

СД „Орфия“, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

II. Годините минават

Внезапната смърт на Винси произведе страшно вълнение в Кеймбридж. Понеже всички знаехме, че той беше болен, а докторът веднага бе дал необходимото удостоверение, никакво следствие не бе предприето. Мен никой за нищо не ме попита, а аз не чувствах ни най-малко желание да съобщя на някого за нощното му посещение.

На погребението от Лондон пристигна нотариусът, придружи до гроба тленните останки на моя приятел, взе всичките му книжа и замина. Железният сандък остана у мен. Измина повече от седмица, без да получа никакви известия. Най-после изпитите свършиха; аз се върнах в стаята си и паднах на креслото с щастливото съзнание, че всичко бе свършило благополучно. Скоро мислите ми се насочиха към смъртта на бедния Винси. Отново се запитах, какво значи всичко това, удивлявайки се, че не получавам никакви известия.

Ето че се почука на вратата; подадоха ми писмо с дебел син плик. То гласеше следното:

„Сър! Нашият клиент, покойният мистър Винси, ескуайър, умрял неотдавна в Кеймбридж, е оставил завещание, препис от което ви изпращаме. Според това завещание, вие ще получите половината от състоянието на покойния мистър Винси, понеже сте се съгласили да вземете при себе си неговия единствен син, Лео Винси, 5 годишно дете. Ако не бяхме длъжни да се подчиним на точните и ясни инструкции на мистър Винси, изразени от него лично и писмено, ако не бяхме уверени, че той е действал при здрав ум и при пълна памет, би трябвало да ви кажем, и би трябвало да обърнем върху това вниманието на съда, за да удостовери правоспособността на завещателя. Но тъй като ни е известно, че мистър Винси е бил джентълмен с висок и проницателен ум и не е имал роднини, на които би могъл да повери детето си, не се считаме задължени да постъпим така.

Очакваме вашите инструкции за детето и изплащането на полагащите ви се дивиденти.

Готови да ви услужим

Гофри и Джордън.“

Сложих настрана писмото и прочетох завещанието, което бе съставено по закона. То потвърждаваше всичко, казано ми от Винси преди смъртта му. Всичко това е вярно, аз мога да взема момченцето при себе си! Внезапно си спомних за писмото, което Винси ми бе оставил със сандъка и го взех. То съдържаше указания за образованието на Лео и от него се изискваше да изучи гръцки език, висшата математика и арабския език. В края на писмото се намираше постскриптум, в който Винси добавяше: ако детето ми умре преди двадесет и петата си година, което едва ли, според неговото мнение, би могло да се случи, тогава аз ще трябва да отворя сандъка и да изпълня всичко предписано или да унищожа всички книжа. В никакъв случай не трябва да го предам в чужди ръце.

Веднага писах на господата Гофри и Джордън, като изразих желанието си да изпълня волята на моя умрял приятел. Като изпратих писмото, отидох при началството на колежа, разказах му накратко цялата история и го убедих да позволи на момченцето да живее при мен. Разрешено ми бе при условие да си наема квартира другаде. След усърдни дирения, намерих отлични стаи, близо до колежа. После трябваше да намеря бавачка. Не ми се искаше да наемам жена, която би ми отнела обичта на детето; момченцето вече можеше да мине без женски услуги и реших да си подиря слуга. Имах щастието с един кръглолик момък: някога бил ловец, седемнадесети член на своето семейство и много обичал децата. Той с удоволствие се съгласи да прислужва на Лео. Отнесох в града железния сандък, предадох го на моя банкер, купих няколко книги по отглеждане на деца, прочетох ги най-напред сам, а после на Джоб — така се наричаше моя нов слуга.

Най-после момчето дойде, придружено от една възрастна жена, която се разплака, при раздялата си с него. Лео бе твърде хубаво дете. То имаше големи дълбоки сиви очи, прекрасно развити глава и лице, прилични на камея (скъпоценен камък). Но най-хубава беше косата му, същински златист цвят, и хубаво накъдрена около главата му. Той малко поплака, когато бавачката му си отиде и го остави при нас. Никога няма да забравя тая сцена! Лео стоеше до прозореца, слънчев лъч се плъзгаше по златните му къдрици, с едното си юмруче бе притиснал едното си око, а с другото внимателно ни разглеждаше. Аз бях седнал в креслото и му протягах ръката си, за да го привлека към себе си, а Джоб (кудкудякаше като кокошка и разиграваше едно дървено конче, карайки го да тича назад и напред; това, според неговото мнение, могло да привлече вниманието и доверието на момченцето.

Изминаха няколко минути; изведнъж детето протегна ръчичките си и се спусна към мен.

— Аз ви обичам! — каза то. — Вие не сте хубав, но сте много добър!

След десет минути Лео с удоволствие ядеше хляб с масло. Джоб искаше да го нагости със сладко, но му напомних книгите, които бяхме прочели и строго му забраних.

Скоро момченцето стана любимец на целия колеж; всички правила, установени за обитателите на колежа, се нарушаваха за него.

Годините течаха. Ние с Лео все повече и повече се привързвахме един към друг и скъпяхме привързаността си. Аз го обичах като роден син.

Постепенно детето се бе превърнало на момче, момчето на юноша. Годините летяха, Лео растеше, а заедно с това растеше и удивителната му хубост! Когато достигна 15 годишна възраст, бяха го нарекли „Хубост“ а пък мене „Животно“. Тия думи летяха след нас всеки ден, когато излизахме на разходка. Когато Лео стана по-голям, за нас измислиха нови имена. Мене нарекоха „Чейрън“, а него „Гръцко богче“, когато стана на двадесет и една година, той приличаше на статуята на Аполон. За себе си нищо не казвам, защото си останах грозен. Неговият ум бляскаво се развиваше и укрепваше, макар и не в училищен дух. Ние строго се придържахме към предписанието на баща му за неговото образование; резултатите се оказаха твърде задоволителни. Аз изучавах арабския език с цел да помогна на Лео, но след 5 години той знаеше езика не по-лошо от нашия професор.

Всяка есен ние ходехме да бием дивеч и да ловим риба в Шотландия, в Норвегия, дори и в Русия. Въпреки че аз добре стрелях, той скоро ме надмина и в стрелбата.

Когато Лео навърши осемнадесетата си година, аз пак се завърнах в колежа, а той постъпи в университета и на двадесет и първата си година получи първата учена степен. В това време аз му разказах нещо от историята на рода му и тайната, която го забулваше. Разбира се, той много бе заинтригуван. Аз му обясних обаче, че засега не мога да удовлетворя любопитството му. След това го посъветвах да се подготви за адвокатска кариера.

Той ме послуша и продължаваше да се учи в Кеймбридж, като ходеше да обядва в Лондон.

Само едно нещо силно ме безпокоеше. Всяка жена, която срещаше Лео, или повечето от жените, непременно се влюбваше в него. Това ми създаваше затруднения и недоразумения, които твърде много ме тревожеха.

Но Лео се държеше прекрасно и не мога в нищо да го упрекна. Годините течаха. Най-после той достигна двадесет и петата си годишна възраст, когато започна тая ужасна история.