Хенри Райдър Хагард
Тя (16)

XV. Съдът на Аеша

Първото нещо, което видях, когато отворих очи, беше напълно оздравелия Джоб. Той бе застанал пред проникващия в пещерата слънчев лъч и чистеше дрехите ми; като ги сгъна добре, той ги сложи до мен, но после, страхувайки се да не би в съня си да ги бутна и смачкам, подреди ги върху леопардовата кожа на пода и се отдалечи, любувайки се на работата си. После надзърна в гърнето за миене.

— Ах — бъбреше той, — Тук няма и гореща вода!

— Джоб, как се чувства мистър Лео? — попитах аз, а слугата се стресна от моя глас.

— Все тъй, сър! Ако днес положението му не се подобри, той ще умре. Мога само да кажа, че дивачката Устана се грижи усърдно за него, като същинска християнка. И за минутка не се отдалечава; жалко е да я гледа човек. Скубе си косата и проклина всичко на своя дивашки език!

Облякох се, закусих в съседната стая и отидох да видя бедния Лео, който дори не ме позна. Попитах Устана за него, тя поклати глава и се разплака. Очевидно бе, че е изгубила всяка надежда; време беше Аеша да дойде и да го излекува, ако може.

В този момент влезе Биллали.

— Лео ще умре през нощта — каза старецът.

— Бог ще го спаси, татко — отговорих с болка в сърцето.

— Кралицата иска да те види. Маймуно — каза старецът, — но бъди предпазлив, сине! — Вчера си мислех, че ще те убие, защото не пълзиш като мен. Тя ще съди в голямата зала ония, които искаха да убият теб и Лъва. Върви при нея, сине мой, върви по-скоро!

Обърнах се и го последвах. Забелязах многобройна тълпа, която бързаше за съда. Някои бяха облечени, а други препасани само с леопардови кожи. Най-после стигнахме до голяма пещера с площадка, върху която се намираше огромен и чудесен камък, вероятно служещ за олтар при разните религиозни и други обреди. От двете страни на площадката имаше коридори; Биллали ми каза, че всички други пещери са пълни с мъртви хора.

Около камъка-олтар се бе събрал народ и от двата пола, който пазеше мрачно мълчание. На площадката се намираше кресло от черно дърво, украсено със слонова кост и снабдено с малко столче за краката.

Внезапно се чу вик:_ „Тя“! „Тя“!_

Цялото множество се простря на земята по лице. Диваците лежаха като мъртви; само аз стърчах прав, сякаш единствен бях оцелял от страшно клане. Отляво се появи отряд телохранители и се подреди от двете страни на олтара. После дойдоха немите мъже, придружени от немите жени, които носеха лампи; зад тях вървеше бяла фигура, загърната от главата до краката, в която познах кралицата. „Тя“ се изкачи на площадката, седна на креслото и заговори с мен на гръцки, вероятно да не бъдем разбрани от никой.

— Ела тук, Холи! — каза. — Седни до краката ми и гледай как ще съдя ония, които искаха да ви убият! Прости ми, ако гръцкият ми прилича на куц човек, но отдавна не съм го чувала и съм го позабравила!

Поклоних се и седнах на столчето в краката й.

След това се обърна към началника на телохранителите и каза по арабски’:

— Доведи престъпниците!

Началникът ниско се поклони и излезе откъм дясната стаена.

Аеша подпря главата си с ръка и дълбоко се замисли, а множеството продължаваше да лежи пред нея, като скришом я поглеждаше. Кралицата рядко се появяваше пред народа и диваците не можеха да пропуснат случая, да погледнат нейната забулена фигура, дори с риск за живота си; нито един човек, освен мен, не бе виждал лицето й. Най-после се чуха стъпки, появи се стражата, а заедно с нея и нашите убийци; върху техните лица ужасът се бореше с равнодушието. Наредиха ги около мен. Когато поискаха да легнат на пода, кралицата ги спря.

— Не — каза тя, — стойте на крака! Скоро ще дойде време, когато ще ви омръзне да лежите…

Тя се засмя. Ужас обезобрази лицата на нещастниците; изминаха няколко минути. Аеша внимателно разглеждаше всеки от обречените; най-после заговори, обръщайки се към мен:

— Познаваш ли тия хора?

— Да, кралице, приблизително! — отговорих аз.

— Кажи на мен и на цялото събрание всичко, което знаеш за тях!

С няколко думи разказах историята на гощавката, опитът да бъде измъчван нашият беден слуга. Разказът бе изслушан мълчаливо. Когато свърших, Биллали, който лежеше на пода, вдигна глава и потвърди моите думи.

— Какво ще кажете за това? Не заслужавате ли моя гняв и отмъщението ми? — каза кралицата със студен металически глас. Една от особеностите на това необикновено същество бе удивителният му глас, който можеше да се променя според случая.

Не последва отговор; най-после един от виновните, силен и висок мъж на средна възраст, каза, че те не били получили никакви разпоредби за черния слуга и като се поддали на внушението на една зла жена, която вече е умряла, поискали да постъпят с него според обичая на страната. Нападението срещу нас станало под влиянието на гнева им и много съжаляват за това. Завърши, молейки за пощада, или в краен случай, за заточение край блатата. Разбрах, че и самият нещастник малко се надява на благосклонност.

Настъпи тежко мълчание. Мрачната пещера, слабо осветена от лампите, изглеждаше още по-мрачна и ужасна. Лежащите на земята поданици не се виждаха вече. Пред тях стояха осъдените, които се стараеха да прикрият страха си и да се покажат равнодушни. Надясно и наляво, неподвижни като статуи, с бели дрехи и с дълги копия в ръце, стояха войниците и немите слуги, озъртайки се с любопитни очи.

Издигайки се над множеството от варварския си престол, седеше забулената жена и сякаш хубостта и могъществото я обгръщаха с чудно сияние.

— Кучета и гадове! — каза Аеша с тих глас, който постепенно се засилваше. — Човекоядци! Над вас тежат две вини! Първата вина е, че сте нападнали чуждестранни бели хора и сте искали да убиете техния слуга! Само за това заслужавате смърт! Но това не е всичко. Вие се осмелихте да не се подчинявате. Не ви ли бях изпратила заповед чрез вашия баща Биллали? Не ви ли заповядах да окажете гостоприемство на чужденците, които са се показали храбри и силни хора и са съумели да се защитят от вас? Нима вашите бащи не са ви научили още от детинство на подчинение? Вие сте нехранимайковци и злодейци! Вие заслужавате смърт! Ще ви заведат в пещерата на изтезанията и ще ни предадат на мъки!

Кралицата млъкна; сред множеството се чу изпълнено с ужас роптание. А осъдените, щом узнаха какво ги очаква, паднаха на пода и заплакаха, молейки пощада. Обърнах се към Аеша и я помолих да ги пощади или да ги осъди на по-малко наказание; но тя остана неумолима и студена като камък.

— Холи — каза тя на гръцки, — Холи, това е невъзможно! Ако пощадя тия вълци, вашият живот ще бъде изложен на опасност. Познавам обичаите! По какъв начин мога да управлявам този народ?… Внушавайки ужас и страх. Не мисли, че съм жестока или че искам да им отмъщавам. Каква полза имам от смъртта на тия хора? — после се обърна към началника на телохранителите и добави: — Да стане така, както казах!