Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аеша (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард. Тя

Роман. Английска, I изд.

Романът е издаден от Ст. Атанасов в началото на XX век под заглавието „Вечният огън“.

 

Художник на корицата: Лес Едуардс, 1986

Редактор: Димитър Ленгечев

Технически редактор: Антоанета Георгиева

Коректор: Мая Желязкова

Формат: 32 ДО/100

ISBN 954-444-001-1

СД „Орфия“, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

XXI. Живият и мъртвият Каликрат

— Погледнете, тук спах в продължение на тия две хиляди години! — каза Аеша, като взе лампата от ръцете на Лео и я вдигна над главата си. Светлината освети една дупка на пода, на онова място, където бях видял пламък през оная паметна нощ.

Пред нас засия бялата фигура на човек върху каменно ложе.

— Тук — продължи Аеша, като сложи ръка върху леглото, — до мъртвия си съпруг съм била през дългите нощи и в течение на безкрайните години. Тук лежах, без да мигна, осъмвах с отворени очи и изтърках тоя камък с моето тяло. Аз бях вярна, Каликрат. А сега, мой господарю, ти ще видиш нещо удивително! Готов ли си?… Не се плашете — каза тя, — макар това да изглежда странно! Всички ние, които пребиваваме тук сега, сме живели някога, въпреки че не знаем и не помним кога е било. Благодарение на моето изкуство, което изучих от жителите на царствения Кор, аз те върнах обратно, Каликрат! Възвърнах те от праха на гроба, за да видя отново твоето лице! Погледнете! Мъртвият Каликрат ще се срещне с живия!

С бързо движение тя отметна савана от трупа и го освети. Погледнах и отскочих назад поразен. Лежащият върху камъка мъртвец, облечен в бяла дреха и отлично запазен, беше… Лео Винси. Гледах ту живия Лео, ту мъртвия и не намирах никаква разлика между двамата. Мъртвият изглеждаше само по-стар от живия. Същите хубави черти на лицето, същите златни къдрици! Изразът върху лицето на мъртвеца, приличаше на Лео, когато се е унесъл в дълбок сън.

Лео стоя няколко минути безмълвен.

— Покрийте го и да излезем от тук! — извика той най-после.

— Не, почакай, Каликрат! — каза Аеша, която приличаше по-скоро на Сибила (пророчица), отколкото на обикновена жена; тя стоеше с лампа над главата си и блясъкът на нейната хубост контрастираше зловещо със студения труп, — Ще ти покажа още нещо; Холи, отвори дрехата при гърдите на мъртвия Каликрат, защото, може би, моят господар ще се побои да докосне своя двойник.

Подчиних се; пръстите ми трепереха. На неговите гърди зееше рана, нанесена с нож.

— Виждаш ли, Каликрат! — каза Аеша. — Бях влюбена в теб, но вместо живот, ти дадох смърт. Аз те убих заради египтянката Аменартас, която ти обичаше; нея не можех да погубя, защото беше по-силна от мен. В раздразнението и гнева си убих теб и през тия дълги години плаках и се разкайвах. И те чаках! Сега нека трупът се превърне в прах; той не ми е потребен вече!

Аеша взе от леглото стъклен съд с дръжка, наведе се, целуна студеното чело на мъртвеца, махна запушалката и започна да излива някаква течност върху трупа; пазеше се, както забелязах, да не би някоя капка да падне върху нея или върху нас; после изля върху гърдите и главата на мумията останалата течност. Появи се пара, гробницата се изпълни със задушлив дим, който ни пречеше да виждаме, чу се страшен, продължителен съсък, леко пращене и кипене, което скоро стихна. Най-после всичко изчезна и остана само малко облаче дим пред нас; след няколко минути изчезна и трупът; каменното ложе, върху което много столетия почиваха останките на Каликрат, беше пусто. Върху него димеше само купчина пепел. Аеша я взе с шепа и я хвърли във въздуха.

— Прахът се превърна отново в прах! Край на миналото! Край на всичко! Каликрат умря и отново се възроди. Сега си идете и ме оставете! — каза Аеша. — Поспете, ако можете. Аз ще остана в размисъл, защото утре вечер ще заминем.

Ние се поклонихме и излязохме. Когато се озовахме в нашата стая, бедният Лео, който все още не можеше да се опомни от ужасната гледка, бе обхванат от силен гняв. Сега той не беше пред кралицата; съзнанието му бе освободено. Той си спомни убитата Устана и от угризения на съвестта проклинаше себе си, проклинаше онази минута, когато бе видял надписите върху съда, които се оказаха верни; проклинаше, своята слабост. Но той не проклинаше Аеша. Кой би се осмелил да проклина такава жена!

— Какво да правя, стари приятелю? — изохка той от скръб и облегна глава на рамото ми. — Аз допуснах да убият Устана и след пет минути вече целувах убийцата. Аз съм жалък скот, но ако трябва да бъда искрен, не можех да й се възпротивя. Не мога да се съпротивлявам на тая вълшебница. Утре ще бъде същото, винаги ще се намирам в нейна власт! Аз се продадох като роб, приятели, и Аеша ще вземе душата ми!

Тогава, за пръв път му казах, че и аз се намирам в не по-добро положение; Лео ме съжали, може би защото не можеше да ревнува. Започнахме да размишляваме; дали не можем да избягаме от тук, но скоро се отказахме от подобно намерение; действително не мисля, че някой от нас би могъл да избяга от Аеша.

Какво би могъл да направи Лео? Да се подчини на властта на това тайнствено същество; същото можеше да се случи и при най-обикновена съпруга! Но тая обикновена съпруга не би била с такава хубост, такава мъдрост и такава власт над тайните сили на природата; всичко, което можеше да му даде Аеша, ако е казала истината, се съдържаше в безкрайната младост и Лео, дори сърдит и разкайващ се, не би се съгласил да бяга от нея. Мисля, че в този момент това би било истинска глупост. И все пак…