Хенри Райдър Хагард
Тя (5)

IV. Буря

Безкрайната шир на великия океан е обляна от сребристата светлина на африканското пълнолуние. Тихият ветрец надува платната на кораба и водата мелодично шумоли около нас. Повече от пасажерите спят, наближава полунощ; един силен, снажен и мургав арабин, на име Мохамед, стои на носа на платнохода и гледа меланхолично звездите. На три мили се вижда някаква тъмна лента: източният бряг на Африка.

— Утре в десет часа — казвам аз — ще видим тайнствената скала, имаща форма на глава, ако пресмятането на капитана е вярно.

— И ще започнем да дирим разрушения град и Огъня на Живота! — добави Лео, като извади лулата от устата си и се усмихна.

— Глупости! — възразих аз. — Днес, след пладне, ти достатъчно се упражнява в езика с този арабин. Какво ти каза? Той се е занимавал с търговия и добре му е позната тая просторна, необитаема страна, дори е ходил и при знаменитата скала. Чувал ли е нещо за разрушения град и за пещерите?

— Не — отговори Лео. — Той каза, че в страната изобилстват змии, особено питони, има много дивеч и никакви хора; покрай целия източен африкански бряг се простирали блата, а зад тях непозната и неизследвана област…

— Да, да — казах аз. — Човек може да се зарази от малария! Ти чу какво каза този арабин за тая страна! Никой не иска да дойде там с нас и всички мислят, че сме полудели; честна дума, аз започвам да мисля, че това е вярно. Твърде много ще се учудя, ако някога видим нашата стара Англия. За моите години това не е важно, но за теб се боя, Лео, и за Джоб. Настина, това е чиста лудост, мое момче!

— Вярно, чичо Хорас! Колкото за мене, аз искам да опитам щастието си. Погледни! Какъв е този облак? — Той показа тъмното беззвездно небе на няколко мили от нас.

— Иди и попитай арабина! — казах аз.

Лео отиде и веднага се върна.

— Казва, че е буря, която ще мине встрани от нас!

— Позволете ми, сър — каза Джоб, като се докосна до леката си шапка, която по най-смешен начин се крепеше на тила му. — Понеже пренесохме всичките си пушки и вещи в лодката, ведно с провизиите ни, позволете ми да отида там да спя. Никак не ми харесват тия черни момци! — Той говореше почти шепнешком. — Те отлично умеят да крадат. Какво би станало, ако нощес някой от тях влезе в нашата лодка, отреже въжето и избяга?

Трябва да обясня, че нашата лодка беше специално построена в Шотландия. Ние я взехме със себе си, знаейки, че този бряг е пълен със заливи и лодката ще ни бъде необходима. Тя бе хубава платноходна лодка, дълга десет метра. Капитанът на кораба ни каза, че когато стигнем до тайнствената скала, корабът едва ли ще има възможност да се приближи до нея, поради плитките места и подводните скали.

Употребихме цели три часа за пренасяне част от вещите ни в лодката, слагайки пушките си, мунициите, провизиите си; когато в далечината се появи знаменитата скала, не ни оставаше друго, освен да седнем в лодката и да се упътим към брега.

— Да, Джоб — казах аз. — Ние имаме много покривки, погрижи се да се скриеш от луната, която може да подейства зле върху главата ти или да те ослепи!

Седяхме, пушехме, бъбрехме си и се шегувахме.

Нощта беше толкова прекрасна, че не ни се искаше да отидем да спим. Там престояхме около час и навярно сме задрямали. Аз смътно си спомням: сънувах как Лео ми обяснява, че най-доброто средство, ако искаш да хванеш бивола за рогата, е да го удариш по главата, или да го застреляш в гърлото, или нещо подобно на това…

Внезапно се чу страшният рев на вятъра, изпълнен с ужас и викове; вода ни плисна в лицата! Матросите хукнаха да спускат платната, кряскайки и вълнувайки се. Аз скочих не крака и се спуснах към въжето. Грамадна вълна летеше право към нас. Като се вгледах, видях, че нашата лодка се бе покачила на върха на тая вълна. После почувствах силен удар, видях кипяща пяна, спуснах се да се хвана за нещо и паднах. Стори ми се, че съм престоял няколко минути под водата. Когато погледнах пред себе си, видях, че голямото платно беше откъснато от бурята и се носеше като ранена птица. В течение на една минута не се чуваше никакъв глас, после чух гласа на Джоб.

— Елате в лодката, по-скоро!

Изнурен, едва намерих сили да изплувам напред.

Корабът бе пълен е вода. Вълните тласкаха нашата лодка на всички страни. Мохамед успя да скочи в нея и се стараеше да постави кормилото. С голямо усилие и аз скочих в лодката. Джоб ме хвана за ръката и аз се търкулнах на дъното. Корабът потъваше. Мохамед измъкна кривия си нож и преряза въжето, с което нашата лодка бе завързана за нея.

— Велики Боже! — извиках аз. — Къде е Лео? Лео! Лео!

— Бог да му е на помощ! — викна Джоб на ухото ми, но толкова яростна бе бурята и толкова силен ревът на вятъра, че гласът му приличаше на шепот.

— Гледайте! — завика Джоб. — Като че ли там има някой!

Аз се обърнах. Грамадна вълна отново повдигна лодката ни. Луната се скри зад облаците. Стана тъмно, водата заливаше лодката. Слава Богу, тя бе така построена, че потъваше и отново изплуваше над водата, като лебед. Сред пяната на вълните, забелязах нещо черно, което идваше право към мен. Поисках да отблъсна от себе си този тъмен предмет, но улових човешка ръка. Аз съм много силен, но едва можах да задържа това плаващо човешко тяло, да го повдигна и да го наместя в лодката.

— Гребете! Натиснете греблата! — крещеше Джоб. В това време слаб лъч от светлина падна върху лицето на човека, когото спасих… Това бе Лео — жив или мъртъв, но изтръгнат от ноктите на морето.

— Гребете! — викаше Джоб, — защото иначе ще потънем.

Бурята бушуваше около нас, лодката танцуваше ту назад, ту напред, вятърът бучеше, светкавиците ни ослепяваха. Сред този хаос ние работехме с диво отчаяние… Една минута, три, шест минути, стана по-светло! Внезапно, сред бученето на бурята, до нас долетя глух шум…

— Велики Боже! Това е нова огромна вълна!

В тая минута луната изплува из облаците и озари този разбунен океан.

Сред зиналия мрак ясно се виждаше бяла лента от пяна, цяла редица огромни вълни. Благодарение, обаче, на похватността на Мохамед, който бе добре запознат с морето и тия опасни брегове, ние се изплъзнахме от тях. Скоро и бурята утихна. Луната ослепително сияеше, осветявайки скалистата височина, в подножието на което бучаха вълните. В това време Лео отвори очи, като заяви, че дрехите му са много измачкани и че е време да отиде на църква; заповядах му да лежи спокойно. Думите му, че е време да отиде на църква, ме накараха да си спомня удобните стаи в Кеймбридж. Тежко и болезнено чувство ме облада. Защо съм бил толкова глупав, че дойдох тук? От тая нощ често ми минаваше през ум тая мисъл…

На изток се появи ясна лента, предвестник на зазоряването. Морето стихна, лека мъгла го обвиваше, като че успокояваше тревогите му.