Хенри Райдър Хагард
Тя (25)

XXIV. През пропастта

Немите слуги ни събудиха още преди да се разсъмне. Докато станем и се освежим с водата, която изтичаше изпод останките на един мраморен водоем, намиращ се по средата на обширен двор, Аеша вече бе застанала край носилката, готова за път, а Биллали помагаше на слугите да съберат багажа. Както винаги, Аеша бе с тюленото си було; помислих си, че е заела навика да крие хубостта си от мраморната статуя на Истината. Аеша изглеждаше разстроена и лишена от царствения си вид, който би я отличил между множество от забулени жени. Тя гледаше разсеяно. Когато се приближихме до нея, Лео я запита как е спала през нощта.

— Лошо, мой Каликрат — отговори тя, — лошо! Странни и ужасни сънища ме навестиха и не знам какво ми предричат. Чувствам, че нещо лошо ще се случи… Но как? Нима злото може да ме засегне? Желала бих да зная — добави тя с израз на най-дълбока нежност, — ако ми се случи нещо, ще мислиш ли за мен? Желала бих да зная, мой Каликрат, ще ме чакаш ли, както аз те чаках толкова столетия? — Без да дочака отговора му, продължи: — Нека поседим тук; чака ни дълъг път, чак вдругиден, преди разсъмване ще бъдем до Скалата на живота!

Тръгнахме из разрушения град, който при утринния здрач, представляваше величествена гледка.

Когато първите слънчеви лъчи се спуснаха над руините, вече бяхме до входната врата на града. Хвърлихме по един прощален поглед, въздъхнахме със съжаление за краткото ни посещение и излязохме в равнината.

С изгрева на слънцето се повдигна и духът на Аеша; сега тя се смееше над тъгата си, отдавайки я на печалното място, където бе спала.

— Тия варвари твърдят, че градът е проклет! — каза тя. — И наистина имат право, защото никога не съм се чувствала толкова зле, както тази нощ… Впрочем, за мен имаше не една ужасна нощ… Помня… това бе, когато ти лежеше мъртъв в краката ми, Каликрат! Никога вече няма да дойда в това проклето място!

След кратка почивка и закуска, ние продължихме пътя си; в два след пладне се намирахме в подножието на една скала, образуваща гърлото на вулкан, който се издигаше на около 15–20 хиляди стъпки над нас. Тук отново си починахме; вече не разбирах по какъв път ще продължим.

— Сега — каза Аеша, като слезе от носилката, — започват нашите изпитания, защото до тук дойдохме със слугите, а от тук нататък ще вървим сами! Ти остани с тях и чакай нашето завръщане — се обърна Аеша към Биллали. — Утре, по пладне, ние ще се върнем.

Биллали смирено се поклони и каза, че заповедта ще бъде точно изпълнена; те ще чакат, ако ще и до дълбока старост.

— А този човек, Холи — каза Аеша, сочейки Джоб, — най-добре би направил, ако и той остане тук. Той не е храбър и смел и може да му се случи нещо лошо. После, тайнственото място, където отиваме, не е за очите на непросветения човек!

Аз предадох тия думи на Джоб, но той със сълзи на очи ме помоли да го вземем, уверявайки ни, че не може да има нищо по-лошо за него, отколкото да умре сред „тия диви хора“, които биха се възползвали от случая, да нахлупят на главата му „нажеженото гърне“.

— Нека дойде. За мен е безразлично! — каза Аеша, когато й преведох молбата на Джоб. — Той сам ще си бъде виновен! Той ще носи лампата и това… — Тя ни посочи една тясна дъска с дължина около осем метра, вързана за носилката й и предназначена за някаква неизвестна за мен цел.

Джоб понесе дъската и една от лампите. Аз взех другата лампа и гърнето с маслото, а Лео се натовари с провизиите и с водата. После кралицата заповяда на Биллали и на носачите да отидат в горицата от цъфнали магнолии, да стоят там, докато изчезнем от погледите им. Те се поклониха и заминавайки, Биллали ми стисна ръката; пошепна ми, че е много доволен от отсъствието си в експедицията.

Като ни попита дали сме готови, Аеша се обърна и изгледа огромната скала.

— Праведно небе! — извиках аз. — Нима ще се катерим по тая скална грамада!

Лео, силно смутен от гледката, вдигна рамене. В този момент Аеша бързо изтича напред и започна да се катери.

С удивление я гледахме как грациозно и леко скачаше от камък на камък. Изкачването не беше толкова трудно, но гледането назад бе страшно.

По този начин, без особени трудности — смущаваше ни само дъската, която носеше Джоб — ние се изкачихме на около 60 стъпки и стигнахме до тясната изпъкналост на скала, която се разширяваше навътре и образуваше някакъв проход; Постепенно се спускахме и най-после съвсем се скрихме от погледа на ония, които останаха долу. Този тесен проход завършваше с пещера. Аеша спря, заповяда ни да запалим лампите и взе една от тях.

„Тя“ тръгна из пещерата, като грижливо гледаше пътя, защото подът не беше равен, а осеян с дълбоки ями; човек лесно можеше да си строши краката. Преминахме пещерата за двайсетина минути и (най-после спряхме в най-отдалечения й край. Стараех се да не пропусна нещо в тъмнината, когато внезапен и неочакван полъх загаси и двете лампи.

Аеша извика да вървим след нея; ние побързахме да изпълним желанието й. Пред нас се откри огромна, зинала в скалата пропаст, а над нея се извиваше тясна каменна пътека.

— Трябва да минем от тука! — каза Аеша. — Бъдете внимателни, пазете се от световъртеж и от вятъра, който може да ви блъсне в пропастта.

Без да дочака отговор, Аеша започна да си намира път по изпъкналостите на скалата, като ни остави да я следваме. Аз бях най-близо до нея, зад мен бе Джоб, който носеше дъската, а Лео пълзеше последен. Интересно бе да се наблюдава смелата кралица, която леко се плъзгаше по камъните, без да пълзи. Тя вървеше напред, без да се предпазва от силния вятър, без да се плаши и да губи равновесие. За няколко минути ние преминахме ужасната пътека над пропастта — и тримата пълзейки зад Аеша.

Внезапен силен вятър задуха откъм тесния проход. Видях как Аеша се олюля, но се задържа на краката си. Вятърът съблече мантията й и я отнесе в пропастта.

Аз се улавях за скалата, а камъните като живи същества мърдаха под мен. Висяхме в тъмнината между небето и земята. Долу, под краката ни, се чернееше бездънната пропаст, над главите ни, неизмеримото пространство от задушлив въздух, над него — късче синьо небе.

Долу, в прохода, диво ревеше и бучеше вятърът.

Наистина нашето положение беше твърде неприятно и това удвояваше страха ни.

— Напред! Напред! — крещеше вървящата пред нас бяла фигура.

След като изгуби мантията си, Аеша остана само с бялата си дреха и изглеждаше като призрак, летящ над пропастта.

— Напред! Или ще паднете и ще се погубите… Дръжте се за скалата!

Ние се подчинявахме и пълзяхме, хващайки се за скалата, борейки се с вятъра. Не зная след колко време стигнахме до един огромен камък. Легнахме на този камък и се озърнахме наоколо. Аеша стоеше пред нас, без да обръща внимание на зиналата под нея пропаст; тя се бореше с вятъра, който развяваше разкошната й коса. Сега разбрахме защо беше необходима дъската, която влачеше Джоб със себе си. Пред нас зееше празно пространство, на отсрещната страна на което се намираше нещо, което не можехме да определим, поради тъмнината.

— Тук ще трябва да почакаме! — извика Аеша. — Скоро ще ни помогне светлината.

Не разбрах думите й. Откъде ще дойде светлина в това ужасно място? Както размишлявах, внезапно сноп лъчи, като огнен меч, прониза околната тъмнина и озари със сиянието си прекрасната фигура на Аеша. Не зная откъде се взе тоя слънчев дар, но предположих, че навярно в противоположната скала се намира отвор. Гледката беше очарователна. На силната слънчева светлина ние можехме да разгледаме онова, което се намираше пред нас. На двадесет ярда от камъка, на който лежахме, се виждаше един конус. На върха му се намираше огромна маса, приличаща на глетчер. Тая маса бе великанският камък на една скала, който се полюшваше върху конуса. Ясно се виждаше как той се люлее под напора на силния вятър.

— По-бързо! — извика Аеша, — Дайте дъската! Докато е светло трябва да преминем. Да вървим!

— Господи! — изохка Джоб. — Да не би да иска да минем по тази дъсчица?

— Именно, Джоб! — му отговорих с престорено спокойствие, макар мисълта за преминаването да ме тревожеше.

Подадох дъската на Аеша, която я прехвърли през пропастта, тъй че единият край остана върху скалата, а другият върху олюляващия се камък.

Като стъпи върху дъската, Аеша се обърна към мен.

— Откакто бях тук, Холи, този жив камък едва се крепи и не съм сигурна дали ще издържи тежестта ни. Във всеки случай, аз ще мина първа, защото на мен нищо не може да се случи!

„Тя“ леко, но твърдо стъпи на дъската и след секунда беше на отсрещната страна.

— Готово! — извика. — Дръжте дъската! Аз ще застана в края, за да бъде по-устойчива. Върви, Холи, светлината скоро ще изчезне!

Коленете ми се подгънаха; наистина се уплаших; признавам, силно се колебаех…

— Нима се уплаши? — викаше странното създание, кацнало като птица на върха, — Върви за Каликрат!

Тия думи ме окуражиха. Предпочитах да падна в пропастта и да умра, отколкото да чувам подигравки от устата на тая жена! Стиснах зъби и тръгнах. Колко ужасно се чувствах върху тази люлееща се дъска. Свят ми се виеше, мравки пълзяха по гърба ми, струваше ми се, че падам. Най-после се озовах върху камъка и от сърце благодарих на Провидението.

Дойде редът на Лео. Той пребледня като платно, но премина като същински акробат. Аеша не му протегна ръка.

— По-смело, любов моя! У тебе още живее духът на древните гърци!

Остана само бедният Джоб. Той пълзеше и викаше: „Не мога, не мога, сега ще падна! Ой! Ой!“

— Върви, Джоб — му казах повелително. — Трябва да опиташ. Не е толкова трудно.

— Да върви или да загине! — извика Аеша, — Светлината изчезва! След минута ще бъде късно!

Със страшен вик нещастният Джоб продължи да пълзи; краката му увиснаха над пропастта. Неравномерните му движения ужасно разлюляха големия камък и най-лошото беше, че когато стигна до средата на пътя, слънчевите лъчи изчезнаха; обгърна ни непрогледна тъмнина.

— Давай, Джоб, за Бога! — крещях уплашен, понеже почувствах, как камъкът се залюля силно.

— Спаси ме. Боже! — викаше бедният Джоб в тъмнината. — Ох, дъската се плъзна! Ай!

Чувах крясъците и борбата на Джоб; мислех, че той ще падне, но в този момент протегната му ръка срещна моята и аз с всичка сила го дръпнах към себе си. Най-после дойде до мен, а дъската се плъзна, удари се о скалата и падна в пропастта.

— Праведно небе! — извиках аз. — Как ще се върнем назад?

— Не зная — отговори Лео, — но съм много доволен, че се намирам тук!

Аеша весело ме повика, хвана ме за ръка и ми заповяда да я следвам.