Хенри Райдър Хагард
Тя (21)

XX. Тържеството на Аеша

За минута настъпи мъчителна тишина… Аеша прекъсна мълчанието, като се обърна към Лео:

— Господарю и мой гостенино! — каза с нежен глас, макар и със строги нотки в него. — Не бъди толкова срамежлив! Гледката бе прекрасна — леопард и лъв!

— О, колко ми е омръзнало всичко това! — избъбри Лео на английски.

— А ти, Устана! — продължи Аеша. — Навярно аз бих минала покрай теб и не бих те познала без тия белези на косата, които съгледах при лунна светлина, — И тя посочи появилата се на небосклона луна. — Добре! Танците завършиха, факлите изгоряха, всичко свърши с мрак и пръст! Ти избра удобно време за любовта си, Устана, аз и не подозирах, че искаше да ме измамиш; мислех, че се намираш далече от тук!

— Не се шегувай! — промълви нещастната жена. — Убий ме и всичко ще свърши!

Аеша направи знак на слугите; те веднага хванаха Устана за ръцете. С гръмогласно проклятие Лео скочи върху най-близкия, повали го на земята и застана над него с вдигнат юмрук.

Аеша се засмя.

— Сполучлив удар! Ръката ти е силна, макар едва да си се вдигнал от болестта. Моля те, бъди любезен и позволи на слугите ми да изпълнят заповедта. Те няма да сторят никакво зло на девойката. Нощният въздух е студен и аз искам да я прибера при себе си. Ти я обичаш, затова трябва и аз да я обикна! — Хванах Лео за ръка и го дръпнах от немия слуга. Ние отидохме в пещерата, като минахме през площадката, където нямаше и следа от неотдавнашните танцьори; само купчина пепел напомняше за грамадния огън.

Скоро стигнахме до покоите на Аеша. Тя седеше на възглавничките си; отпрати Джоб и Биллали, направи знак на немите да се отдалечат, с изключение на една девойка, която беше нейна любима слугиня. Останахме тримата и нещастната Устана, която бе застанала малко по-назад от нас.

— Сега, Холи — започна Аеша, — кажи ми, след като знаеш заповедта ми, защо помагаш на тая злодейка — и посочи Устана. — Пощадих нейният живот само заради теб, а ти взе участие в това, което току-що видях. Отговори!

— Това стана случайно, кралице! — смънках аз, — Нищо не знаех предварително.

— Вярвам ти, Холи — каза Аеша студено, — И това е щастие за теб! Цялата вина пада върху нея! — Тя се обърна към Устана, — Какво ще кажеш сега, жено? Ти, непотребна сламо, нищожно перо, си помислила да летиш срещу вятъра на моята воля! Как се осмели да направиш това?

Тогава в Устана аз видях най-удивителния образ на нравствена храброст и смелост. Нещастната девойка, която добре схващаше каква участ я очаква и която знаеше силата на съперницата си, стоеше спокойно пред кралицата; като почерпи храброст и сила от дълбочината на отчаянието си, каза:

— Аз направих това, кралице — отговори Устана, като изправи стройната си снага и махна леопардовата кожа от главата си, — защото любовта ми е по-дълбока от гроба, който ми готвиш. Този мъж е мой, макар твоята хубост да сияе като слънцето; той ще остане мой!…

Див вик, изпълнен с ярост я прекъсна.

Обърнах глава и видях как Аеша стана и протегна ръката си към Устана, която веднага млъкна. Гледах бедното момиче и видях, че лицето й се скова от ужас очите й широко се разтвориха, ноздрите й затрепериха и устните й побеляха.

Аеша не издаваше ни най-малък звук; тя бавно вървеше с протегната ръка, с разтреперано тяло и втренчено гледаше Устана. Обречената закри главата си с две ръце, нададе сърцераздирателен вик и тупна на пода. Лео и аз се спуснахме към нея. Тя беше мъртва; убита от някаква тайнствена сила, която притежаваше властната кралица.

Отначало Лео не можеше да разбере какво се е случило, но когато се опомни, имаше страшен вид. С диво проклятие той се нахвърли върху Аеша. Тя го наблюдаваше, като протегна ръка към него. Той се олюля и щеше да падне, ако не бях го подкрепил. После Лео ни разказа, че почувствал силен удар в гърдите си и силите го напуснали.

— Прости ми — заговори нежно Аеша, обръщайки се към него. — Прости ми, че те изплаших със строгостта си и с правосъдието си!

— Дяволът да ти прости! — викна Лео, като яростно кършеше ръце. — Дяволът да ти прости, убийцо! Аз бих могъл да те унищожа!

— Не, не, ти не ме разбра — отговори тя снизходително, — но с течение на времето ще проумееш всичко! Ти си моята любов, моят Каликрат, моята хубост и сила! Две хиляди години те чаках, Каликрат, и най-после ти си при мен. А тая жена — тя посочи трупа на Устана, — бе застанала между мен и теб; трябваше да я унищожа, Каликрат!

— Лъжеш! — извика Лео. — Моето име не е Каликрат. Аз съм Лео Винси. Моят прадядо е бил Каликрат!

— Ти си прероденият Каликрат, ти се завърна при мен, мой скъпи господарю!

— Аз не съм Каликрат и не искам да бъда твой господар! Ако трябва да избирам, бих се съгласил да стана господар на дявола в ада, отколкото твой!

— Какво казваш, Каликрат? О, Каликрат! Ти толкова отдавна не си ме виждал и си ме забравил! Аз съм много хубава, Каликрат!

— Аз те мразя, убийцо, и не желая да те гледам! Какво значение има за мен твоята хубост!

— Каликрат, след няколко часа ти ще пълзиш в краката ми, и ще се кълнеш, че ме обичаш! — каза Аеша иронично. — Тук, пред трупа на мъртвата девойка, която те обичаше, ще ти докажа това. Погледни ме, Каликрат!

С рязко движение тя съблече от себе си тюленото покривало и застана сияеща пред нас с чудната си хубост, подобна на Венерината, като оживяла Галатея, като лъчезарен дух, слязъл от небето. Тя стоеше, устремила блестящи очи в Лео; видях как се разтвориха стиснатите му юмруци, как се успокои и стихна под влиянието на нейния поглед. Неговото удивление нарасна до възхищение, до очарование и колкото по-отчаяно се бореше, толкова по-силно го пленяваше тая страшна красота и го привличаше към себе си.

— Велики Боже! — изохка Лео. — Ти жена ли си?

— Жена, истинска жена и твоя собствена съпруга, Каликрат! — отговори Аеша, протягайки към него прекрасните си ръце с усмивка… О, как нежно умееше да се усмихва!

Лео, гледайки я втренчено, се приближи до нея. Внезапно погледът му падна върху трупа на Устана и като трепна, той се обърна.

— Мога ли аз?… — каза той с пресипнал глас. — Ти си убийца, а тя толкова ме обичаше.

Навярно Лео бе вече забравил, че и самият той я обичаше!

— Глупости! — избъбри Аеша; гласът й прозвуча като шумолене на ветрец между дървета. — Глупости! Ако сгреших, нека моята хубост отговаря за твоя грях! Аз извърших престъпление от любов към теб; забрави и прости греха ми!

Аеша протегна към него ръце и нежно прошепна:

— Ела!…

Лео не устоя…

Внезапно Аеша, с грациозно и змийско движение, се изплъзна от обятията му и се засмя с тържествуващ смях.

— Не ти ли казах, че ще пълзиш в краката ми, Каликрат? — и посочи мъртвата Устана. — Малко време мина оттогава!

Лео зарида от скръб и срам; макар да бе смутен и изгубил самообладание, схващаше цялата същност на падението си и всички най-добри качества на неговата природа се възмущаваха.

Аеша се засмя за трети път и направи знак на нямата девойка, която с любопитство наблюдаваше сцената. Тя излезе и веднага се върна, придружена от двама неми слуги. По даден от Аеша знак, тримата вдигнаха тялото на бедната Устана и го изнесоха навън. Лео ги следеше, после закри лицето си с ръце.

— Най-после този, когото толкова дълго време чаках, дойде! — каза Аеша, обръщайки се към Лео. — Вземете по една лампа и вървете след мен!

Без да се колебаем нито минута, ние се подчинихме. Аеша повдигна завесата, спусната в другия край на покоите и ни посочи малка стълба, водеща надолу, стъпалата на която бяха изтъркани. Този факт привлече вниманието ми, защото дребните неща ни поразяват по-силно, когато мозъкът е обладан от силни чувства.

В подножието на стълбата аз се спрях и се вгледах в изтърканите стъпала.

— Ти се удивляваш, Холи, че тия каменни стъпала са толкова изтъркани, нали! — ме попита Аеша. — Направих това със собствените си крака! Помня тия стъпала още като нови, но в течение на две хиляди години ги изтърках. Всеки ден слизах по тях. Моите сандали изтъркаха коравия камък.

Млъкнах и мълчаливо гледах твърдия гранит, протрит от нейните малки нежни крачета.

Стълбата водеше към един тунел. На няколко крачки от входа му, видях врата, покрита със завеса и познах оная пещера, където видях Аеша да прави своите заклинания с помощта на огъня.

Тръпки ме побиха при тоя спомен. Аеша влезе в гробницата и ние я последвахме.