Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аеша (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард. Тя

Роман. Английска, I изд.

Романът е издаден от Ст. Атанасов в началото на XX век под заглавието „Вечният огън“.

 

Художник на корицата: Лес Едуардс, 1986

Редактор: Димитър Ленгечев

Технически редактор: Антоанета Георгиева

Коректор: Мая Желязкова

Формат: 32 ДО/100

ISBN 954-444-001-1

СД „Орфия“, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

XXIII. Храмът на Истината

Приготовленията за пътуването ни не бяха сложни. Мушнахме в ръчните си чанти дрехи от първа необходимост, по чифт обувки, взехме револверите, една пушка и запас от муниции. Всичко друго оставихме в пещерите.

Преди определеното време, влязохме в покоите на Аеша и я намерихме вече готова, облечена в тъмна мантия.

— Да вървим! — каза тя.

Излязохме от пещерата. Божият свят ни посрещна с носилки и шестима неми носачи. Между тях се намираше и старият Биллали, към когото бях много привързан. Аеша бе решила, с изключение на нея, всички да вървим пешком и ние с удоволствие потеглихме след продължителното бездействие в пещерите. Случайно или по заповед на кралицата, но наоколо не се виждаха хора.

Минахме край голяма обработена равнина, обградена с мрачни скали; любувахме се на чудесната природа и на удивителната система за напояване, измислена от народа на царствения Кор. Вървяхме около половин час, наслаждавайки се на прохладата, идваща откъм морето; започнахме да различаваме някакви постройки в далечината. Биллали ни обясни, че това са руини от големия град. Дори от такова разстояние ние забелязахме тяхната хубост. Градът не е бил като Вавилон или Тива, но високите му стени бяха все още запазени. Без съмнение народът на Кор е бил защитен от всяко външно нападение.

Тия стени бяха дебели, издигнати от камък и заобиколени от ровове, пълни с вода. Стигнахме преди залез и минахме по останките на някогашен мост. Без особени трудности се изкачихме на стената. Перото ми не е в състояние да опише хубостта на околната панорама. Останки от стълбове, храмове, дворци, обрасли с гъсти храсталаци, се къпеха в светлика на залязващото слънце.

Пред нас се издигаше нещо, приличащо на арка, построена от твърд камък, но обрасла вече с трева и храсталаци. Парковете и градините бяха станали непроходими, трудно можеха да се открият следи от някогашните алеи. Както личеше, човешки крак тук не бе стъпвал в течение на столетия.

Биллали ми каза, че народът Амахаггер считал този град за проклет. Самият той, само пред изричната заповед на Аеша се съгласил да дойде тук. Интересното е, че народът, който не се страхуваше да живее сред мъртвите, се боеше да приближи разрушения град.

Открояваше се една огромна постройка, която приличаше на храм, с удивителни колони и твърде оригинална архитектура. Помислихме, че формата на капителите символизират женски фигури. Древните архитекти не бяха пестили въображението си.

На следния ден се изкатерихме по склона на планината и се удивихме на гора от величествени палми; тогава разбрах, че архитектът е почерпил вдъхновението си от техните грациозни форми, или порочно от техните предци.

Нашата малка процесия спря пред фасадата на огромния храм, където Аеша слезе от носилката си.

— Тук е била нашата обител, Каликрат — каза тя на Лео, — Преди две хиляди години ти, аз и онази египтянка почивахме тук, но от тогава не съм идвала и всичко е рухнало!

После Аеша се изкачи по изпочупените стъпала на външния двор; озърна се наоколо, като че ли искаше да си спомни нещо.

Направи още няколко крачки и спря.

— Тук всичко е останало както е било! — каза тя и даде знак на немите слуги да се приближат. Един от тях дойде, запали лампата си и ние продължихме пътя си. Пред нас се откри малка стая, издълбана в стената, където имаше каменна маса. Както се виждаше, тая стая бе служила за жилище на пазителите на храма.

Там решихме да си починем.Наместихме се колкото бе възможно по-удобно; всички ядохме студено месо, с изключение на Аеша, която се хранеше само с плодове и сладкиши. Докато закусвахме, се появи луната и обля със своите сребристи лъчи цялата околност.

 

— Знаеш ли, Холи, защо ви доведох тук през нощта? — попита Аеша, която бе облегнала глава на ръката си и наблюдаваше луната, изплувала величествено над мрачните сводове на порутения храм. — Доведох ви, за да видите нещо удивително — пълнолунието над развалините на Кор! Вие се нахранихте; аз бих искала ти, Каликрат, да не слагаш в устата си нищо друго, освен овощия. Някога и аз налитах на месото като звяр!… Ако сте се нахранили, можем да вървим; ще ви покажа храма и бога, в чест на когото е построен!

Ние станахме и тръгнахме. Нямам достатъчно въображение да опиша в подробности целия храм и неговото великолепие. Мрачните дворове, стройните колони и капитали, изваяните украшения в пустите стаи, говореха за човешко вдъхновение и импровизация.

И сега над всичко това царуваше гробовна тишина, истинската тишина на смъртта; като че ли тук обитаваше само духът на миналото.

Всичко тук бе красиво и пусто! Ние не се осмелявахме да говорим на висок глас, дори Аеша се смути пред величието на древността. Шепотът ни прелиташе от стълб на стълб и замираше в далечината, където лунната светлина озаряваше руините, скривайки всички вреди на дългите хилядолетия. Тая гледка ни очарова. Постепенно лунната светлина гаснеше и мрачните сенки бавно изпълзяваха от обраслите с треви предхрамия; като призраци на отколешни жреци долитаха в храма, за да се поклонят на своите божества.

— Елате! — извика Аеша, когато омагьосаните ни души бяха занемели. — Ще ви покажа каменното цвете на красотата, което се смее над времето и пълни с тъга и желание сърцето на човека! — И без да чака отговор ни поведе нататък.

По средата на обширния храм видяхме най-величавото произведение на изкуството. Върху голям камък стоеше огромно кълбо, около двайсет стъпки в диаметър, а върху кълбото бе застанала колосална крилата фигура, с такава божествена хубост, че когато я видях, озарена от сребристото сияние на луната, дишането ми спря и сърцето ми престана да тупти. Статуята беше направена от чист бял мрамор и бе над 20 стъпки висока. Крилатата женска фигура поразяваше с хубостта и нежността на формите си; беше сведена напред с разтворени ръце, сякаш се готвеше да прегърне любимия. Тя бе гола, а лицето й забулено. Тюлено було обвиваше цялата глава; двата края на булото висяха откъм лявата гръд, а третият се развяваше във въздуха.

— Какво изразява тая фигура? — попитах, без да снема очи от статуята.

— Та нима не се досещаш, Холи? — попита Аеша. — Къде изчезна твоето въображение? Това е Истината, носеща се над света; тя призовава децата му да разкрият завитото й лице. Погледни! Ето и надписът. Без съмнение той е извлечен от Свещените Писания на народа Кор!

В подножието на статуята бяха гравирани букви, приличащи на китайски йероглифи.

Аеша ги преведе така:

„Съществува ли в света човек, който би премахнал булото ми и би погледнал прекрасното ми лице? Аз ще живея у онзи, който успее да го свали, ще му дам душевен мир и нежните деца на познанието и труда!

А един глас извика: Макар всички, които те търсят, да жалят за теб, ти обаче си девствена и винаги ще бъдеш девствена, докато не загине всичко.

Не съществува и никога няма да съществува човек, роден от жена, който би премахнал булото ти и би останал жив. Само смъртта ще свали твоето було!

Истината простря ръце и заплака, защото ония, които са се стремили към нея, не са могли да я намерят и да погледнат лицето й!“

— Виждаш — забеляза Аеша, — че Истината е била богинята на народа Кор; в нейна чест са построени храмове и всеки се е стремил към нея, макар да е знаел, че никога няма да я намери!

— Да — добавих печално аз, — хората търсят и не намират Истината, и никога няма да я намерят. Само в смъртта се намира Истината!

Като хвърлихме последен поглед върху статуята — тая поетична мечта на красотата, която никога няма да забравя — ние се върнахме назад. Оттогава не съм виждал подобно творение, за което съжалявам. Във всеки случай зная и съм убеден, както тия отдавна починали търсачи и поклонници на Истината, че тя все пак съществува.