Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аеша (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард. Тя

Роман. Английска, I изд.

Романът е издаден от Ст. Атанасов в началото на XX век под заглавието „Вечният огън“.

 

Художник на корицата: Лес Едуардс, 1986

Редактор: Димитър Ленгечев

Технически редактор: Антоанета Георгиева

Коректор: Мая Желязкова

Формат: 32 ДО/100

ISBN 954-444-001-1

СД „Орфия“, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

XIII. Аеша

— Отиде си! — каза „Тя“. — Отиде си този глупав козел! Колко малко познания събира човек през живота си! Като вода животът се процежда между пръстите му и ако те едва се намокрят, като от роса, цяло поколение глупци крещи: ето един действително мъдър човек! Нима това не е вярно?…

— Но, кажи ми името си, „Маймуна“? — така те нарича Биллали… — Тя се засмя. — Привичка е у диваците да слагат на хората имена на животни! Как те наричат в твоята страна, чужденецо?

— Холи, кралице! — отговорих аз.

— Холи! — повтори тя, изговаряйки с труд тая дума, но произнасяйки я с хубав акцент. — Какво значи „Холи“?

— Холи значи бодливо дърво! — отговорих.

— Така… Ти действително изглеждаш като яко и бодливо дърво. Ти си силен, но грозен и, ако не се лъжа, сърцето ти е честно; на теб човек може да се довери. Ти си свикнал много да мислиш. Но защо стоиш прав, Холи? Влез! Седни! Не бих искала да те виждам като пълзящ роб! Противни са ми техните поклони и страхът им от мен!

Тя повдигна завесата с прекрасната си ръка. Влязох настръхнал. Срещу мен имаше легло и маса. На масата овощия и бистра вода в стъкленица. В дъното на стаята се намираше каменен съд, във форма на купел, също пълен с вода. Осветен от нежната светлина на лампите, този ъгъл на покоите тежеше от аромати… Бляскавата коса и бялото облекло на кралицата благоухаеха.

Аз седнах в единия край на леглото, а тя в другия му край.

— Сега, Холи — произнесе тя, — кажи ми как научи арабски? Аз съм родена в Арабия и този език е скъп за мен! Моето родно място е старинния и прекрасен град Озал. Произхождам от народа на нашия баща Хараба, син на Катана. Ти не умееш да говориш като нас. Твоят език звучи със сладката музика на племената Хамиар… Някои думи са променени тук, у народа Амахаггер; аз говоря с него на друго наречие!

— Много години изучавах този език — отговорих аз. — На този език говорят в Египет и в други страни!

— И сега ли говорят на него в Египет? Фараоните царуват ли още там? А Персите?

— Персите напуснаха Египет преди две хиляди години. След тях го владееха римляните; и много други народи са царували по бреговете на Нил, докато настъпи времето на тяхното падение!

— А Гърция? — каза тя. — Съществували Гърция? Аз обичах гърците. Те са хубави като ясен ден и умни, но жестоки и вероломни!

— Да — казах аз. — Гърция съществува, съществуват и гърците. Но днешните гърци не приличат на древните; днешна Гърция служи за присмех е сравнение с предишната богата Гърция!

— Така! А евреите все още ли са в Йерусалим? Съществува ли построеният от мъдрия, крал храм? На кой Бог се кланят сега? Дошъл ли е Месия, за когото гръмогласно пророкуваха? Той ли управлява сега тяхната земя?

— Юдеите бяха разбити и напуснаха страната си; останките от този велик народ се пръснаха и бившият Йерусалим вече не съществува. А построеният от Ирод храм…

— Ирод ли! — прекъсна ме тя. — Аз не познавам това име… Говори!

— Римляните го изгориха и римските орли са летели над неговите развалини. Юдея вече е пустиня!

— Така… Тия римляни са били велик народ и са вървели право към своята гибел.

— Soliiudinem faciunt, pacem appetant — добавих аз.

— Та ти можеш да говориш и латински — каза Аеша с удивление. — Колко странно звучи този език в ушите ми след толкова години. Струва ми се, че се срещам с учен мъж, ръцете на когото са съумели да задържат водата на мъдростта! Знаеш ли гръцки?

— Да, кралице, и еврейски, но вече е излишно. Сега тия езици са мъртви!

Аеша радостно плесна ръце.

— Вярно, макар да си безобразно дърво, раждаш плодове на мъдрост, о, Холи! — произнесе Аеша. — Но разкажи ми за тия юдеи, които аз мразех, защото ме наричаха „езичница“. Дошъл ли е техният Месия?

— Техният Месия дойде — отговорих аз, — но Той бе беден; те не Го искаха такъв, оскърбяваха Го и се подиграха с Него, и после Го разпънаха на кръста. Неговите дела и думите Му са вечно живо, защото Той е бил Синът Божий, и сега управлява света!

— Ах, тия жестокосърдечни вълци! — каза тя. — Поклонници на суетата, жадни сребролюбци! Като сега виждам техните мрачни лица!… И тъй, те не познали Месия, нали? Вярвам ви. И Той е бил Син на Вечния Дух и е дошъл без великолепие и без величие, нали? А те, този избран народ на Оногова, когото те наричаха Йехова, този съд на египетските богове Ваала и Астарта — този алчен народ, жаден за богатства и власт, не е признал своя Месия, защото Той е бил беден и скромен. И сега са се пръснали по цялата земя, нали?!… Да, да, спомням си, за това говореха пророците. Нека! Тия юдеи разбиха сърцето ми, гледаха ме с лоши очи и когато поисках да ги науча на мъдрост, техните белобради лицемери и равини внушиха на народа да ме убие пред вратата на храма! Погледни този белег, който е останал от тогава! — С внезапно движение, тя отметна тюла и ми показа белег, който се чернееше върху млечнобялата й кожа.

Изплашен, отскочих назад.

— Прости ми, кралице — казах аз. — Нищо не разбирам. Две хиляди години са изминали откакто Исус е бил разпнат на Голгота. Как си могла да учиш евреите на философия, преди Неговото идване на земята? Ти си жена, а не дух! Може ли една жена да живее две хиляди години? Защо се подиграваш с мен, кралице?

Тя се отдръпна и аз почувствах острието на погледа й, който проникна в сърцето ми.

— О, човече! — произнесе тихо и спокойно. — Това е тайна, която ти не знаеш! Защо мислиш, че всичко, което живее умира? Нищо и никога не умира! Смъртта не съществува, съществува само превъплътяване! Погледни — и тя посочи изваяните изображения, — шест хиляди години откакто една велика раса е загинала от страшна болест… Но тая раса живее и може би сега душите на нейните представители са тук, при нас! — Тя се озърна. — Понякога ми се струва, че ги виждам!

— Да, но за света те са умрели завинаги!

— Не, само за известно време; те са се прераждали отново и отново… Аз, Аеша — така се наричам, чужденецо, — ти казвам, че очаквам прераждането на моя любим и зная, че той ще дойде тук, при мен!… А ти знай, че аз съм всемогъща и моята хубост превъзхожда хубостта на Елена, която са възпели поетите; моята мъдрост надминава Соломоновата; аз зная тайните на земята; мога да устроя всичко за своя полза; кажи ми, чужденецо, защо стоя тук, при тия варвари, които са по-лоши и от животните?

— Не зная! — отговорих скромно аз.

— Защото чакам този, когото обичам! Може би съм зла, не зная, но кой смее да каже кое е зло и кое добро?

За минута останах слисан и не можах да й отговоря.

— О, кралице! — отговорих най-после. — Ако ние, хората, не умираме, а само променяме обвивката си и отново се раждаме… какво може да се каже за ония, които никога не са умирали?

— Да — отговори тя с необикновен блясък в очите, — аз съм открила една от най-великите тайни на света. Кажи ми, чужденецо, щом животът съществува, защо той да не може да продължава до безкрайност? Какво са десет, двадесет, петдесет хиляди години в историята на живота? Защо планината живее десетки хиляди години под бури и дъждове? Тия пещери не са се изменили в течение на две хиляди години, не са се променили и животните, и човекът, който приличал на животно. В това няма нищо удивително; Природата е надарена с нова сила, а човекът е нейно дете и той трябва да се проникне от тая сила.

За теб, без съмнение, това е голяма загадка. Кажи ми, чудно ли ти се вижда, че узнах за вашето пристигане и спасих живота ви?

— Да, кралице! — отговорих аз.

— Виж водата! — тя ми посочи съда с формата на купел, наведе се и повдигна над него ръката си. Водата потъмня, после се избистри и съвсем ясно видях нашата лодка в онзи ужасен канал. На дъното й спеше Лео, закрил лице, за да се пази от комарите; до него седяха Джоб и Мохамед.

Отскочих назад като извиках, че това е вълшебство.

— Не, не, Холи — отговори тя. — Това не е вълшебство, а показва твоето невежество! Аз не умея да правя магии; зная само тайните сили на природата. Тази вода е моето огледало; чрез нея виждам всичко, което ми е необходимо. Мога да ти покажа твоето минало, или, спомни си някое лице и аз ще ти го покажа във водата! Аз не зная всички тайни на природата, не умея да чета в бъдещето. В Арабия и в Египет магьосниците са умеели да предвиждат…

Веднъж си спомних за стария канал, по който бях плавала преди двадесет години и когато погледнах във водата видях самотна лодка, трима души и млад човек, който спеше на нейното дъно; заповядах да ви пощадят. Прощавай, но кажи ми нещо за този юноша, за Лъва, както го нарича старецът Биллали. Бих искала да го видя, той е болен, нали?

— Много! — отговорих аз печално. — Ще можеш ли, кралице, да му помогнеш?

— Да, ще го излекувам. Но защо така печално говориш за него? Обичаш ли юношата? Може би той е твой син?

— Той е осиновен от мен, кралице. Мога ли да го доведа при теб?

— Не. Отдавна ли е трескав?

— Днес е третия му ден!

— Остави го да полежи още ден. Може би младостта и силата ще преодолеят болестта. Ако утре през нощта, в същия час, когато е започнала треската, не се почувства по-добре, ще дойда да го излекувам. Кой се грижи за него?

— Нашият бял слуга, наричан от Биллали „Свиня“ и още — добавих аз нерешително — една жена, на име Устана, най-хубавата в тая страна. Щом видя Лео, приближи се до него и го целуна; от тогава, според обичая на твоя народ, тя остана при него, кралице!

— На моя народ! Не ми говори за моя народ! — каза тя строго. — Тия роби не могат да бъдат мой народ; те са кучета, поставени при мен, до деня на моето освобождаване! И нямам нищо общо с техните обичаи! Не ме наричай кралица! Омръзна ми; казвай ми Аеша. Това име звучи добре в ушите ми. Не познавам Устана. Да не би той да е същият юноша, когото очаквам? Ще проверя… — Като се наведе, тя сложи ръка над водата.

— Погледни — каза тя. — Това ли е жената?

Видях Устана, надвесена с безкрайна нежност над нещо; една къдрица се бе спуснала над дясното й рамо.

— Тя е! — казах тихо. — Бди над спящия Лео.

— Лео! — повтори Аеша. — Лео значи лъв. Старецът сполучливо го е преименувал. Странно, странно — продължи тя. — Толкова му прилича! Това е невъзможно! — и с нетърпелив жест отново повдигна ръка над съда. — Не желаеш ли да ме попиташ нещо, Холи? — заговори Аеша, след като мълча около минута. — Сигурно ти е тежко да живееш сред диваците, нали?

— Само едно, Аеша — заговорих смело. — Позволи ми да видя лицето ти!

Тя се засмя със звънливия си глас.

— Помисли, Холи, помисли! Навярно познаваш древните митове за гръцките богове. Нима Актеон не загина като видя необикновената хубост? Ако покажа лицето си, навярно ще умреш или ще те срази пламенна страст към мен! Но аз не съм за теб, на друг човек съм обречена, но той още не е дошъл!

— И така да е, Аеша — казах, — но не се боя. Сърцето ми отдавна се е отказало от жените, чиято хубост е мимолетна като на цветята.

— Лъжеш се — възрази тя. — Не е мимолетна! Моята хубост няма да изчезне докато съм жива… Безразсъдни човече, ще изпълня желанието ти, но не се сърди, ако страстта помрачи разсъдъка ти! Мъжът, който ме види никога няма да ме забрави! Дори от диваците крия лицето си. Пази се!

— Хайде, не го усуквай! — възразих, след като любопитството ми преодоля страха.

„Тя“ повдигна белите си изящни ръце и бавно, много бавно се докосна до косата си. Внезапно дългото було, покриващо лицето падна на пода и пред мен се появи дивна царствена фигура в прозрачно бяло облекло, под което прозираха съблазнителни форми. Краката бяха в сандали, закопчани със златни токи. Никога не бях виждал толкова съвършени стъпала. Бялата й дреха бе пристегната в кръста с двуглава златна змия, а прекрасните гърди сияеха със снежна белота.

Дръпнах се назад с поразени сетива.

Случвало ми се е да слушам за небесна хубост, но тя не бе такава. От хубостта на Аеша не струеше чистота и невинност. „Тя“ бе хубост на злото, не знаех как бих могъл да я нарека, защото тя не може да се опише. Не се е родил човек, който би могъл да стори това!

Великолепни дълбоки черни очи, изваяно лице, с изящни класически черти, благородно, чисто чело и разкошна коса — ето всичко, което мога да опиша. Но смайващата хубост на Аеша не се състоеше само в прекрасното лице, а в необикновеното величие, в царствената грациозност, в божествения отпечатък на могъщество върху цялата фигура. Никога не бих предполагал, че може да съществува такава възвишена и мрачна хубост! Това беше лице на жена, не по-възрастна от тридесет, в разцвета на силите и на зрялата хубост, с печат от преживени страсти и страдания. Дори прелестната усмивка, която понякога се плъзгаше по ъглите на устните, не можеше да заглади сянката на греха и скръбта.

Вклещен от нейната магнетична сила, аз се захласнах в необикновените й очи и почувствувах как електрически ток минава през тялото ми и ме парализира.

„Тя“ се засмя и ми кимна с кокетност, достойна за самата Венера.

— Безразсъдни човече! — каза тя. — Изпълних желанието ти, но бъди предпазлив, за да не загинеш като Актеон. Аз съм богиня, Холи!

— Ослепен съм от хубостта ти, кралице! — измънках, като закрих с ръка очите си.

— Хубост — светкавица, Холи! Смайва и убива!

„Тя“ отново ми кимна и се засмя.

Забелязах през пръстите си, че лицето й се промени. Големите очи бяха вперени с израз на ужас.

— Човече! — каза тя със съскане и с отметната назад глава, сякаш се готвеше да се хвърли върху жертвата си. — Човече! Откъде взе този скарабей? Говори или кълна се в Духа на Живота, ще те сразя! — Направи крачка към мен и в очите й блесна зловещ огън. Обхванат от ужас, паднах пред нея, бъбрейки нещо несвързано.

— Успокой се — каза, като отново заговори с предишния си мек глас. — Уплаших те! Прости ми! Понякога в гнева си, неволно злоупотребявам със силата си! Ти беше близо до смъртта… Но, кажи ми, откъде имаш този скарабей?

— Намерих я — избъбрих глуповато, тъй като в този миг съвсем забравих, че намерих пръстена в стаята на Лео.

— Странно — каза Аеша с видимо вълнение. — Същият скарабей[1] имаше на шията на моя любим! — и тя се разциври като най-обикновена жена. — Може би прилича на онзи — продължи тя. — Скарабеят, която съм виждала не беше в пръстен. Сега си върви, Холи, и се постарай да забравиш, че си видял хубостта на Аеша!

Като се извърна от мен, тя се тръшна в леглото и скри лицето си във възглавничките. Не помня как съм излязъл от покоите на кралицата и съм се дотътрил до стаята си.

Бележки

[1] Един учен египтолог, комуто показах този хубав скарабей, ми каза, че никога не бил виждал подобна. Мисля, че този скарабей е играл важна роля в трагичната история на принцеса Аменатрес и на нейния възлюбен, жрецът на Изида, Каликрат.