Хенри Райдър Хагард
Тя (11)

X. На път

След час при входа на пещерата бяха приготвени пет носилки. При всяка носилка бяха застанали по четирима носачи и двама резервни; около тях стояха куп въоръжени войници, които щяха да ни придружават и да носят багажа ни. Тия носилки бяха предназначени за нас и за Биллали, който пожела да ни придружи.

Помислих, че петата носилка вероятно е за Устана.

— Девойката ще дойде ли с нас? — попитах Биллали.

Той повдигна рамене.

— Ако желае! У нас жените правят каквото искат. Ние се прекланяме пред тях, а когато станат нетърпими, убиваме старите за назидание на младите; с това им доказваме, че сме по-силни от тях. Моята бедна жена бе убита преди три години. Това е твърде печално, но да ви кажа искрено, сине мой, от тогава животът ми стана по-добър!

След десетина минути се намирахме вече на път. Вървяхме почти час по една вулканична равнина. Чудесна местност се откри пред нас. Раззеленилата се равнина се разстилаше надалеко, тук-там прекъсвана от групи дървета. В дълбочината, под склона на равнината, дремеше блатото, чиито изпарения висяха във въздуха. Носачите ни лесно се спуснаха по склона и около пладне стигнахме края на блатата. Там спряхме да закусим, а после по една криволичеща пътека влязохме в самото блато.

Тази пътека бе невидима за неопитно око; и досега не мога да разбера по какъв начин носачите откриваха пътя в блатото.

Продължихме напред до залез-слънце; стигнахме до оазис, където Биллали ни предложи почивка. Седнахме около огъня, който накладохме от сухи дърва и от тръстика, която носехме със себе си; хапнахме с апетит и запушихме. Странно нещо! В тая страна беше горещо, а понякога ни обхващаше студ; както и да е, но сега ние бяхме доволни, че седяхме около огъня, без да се боим от комарите.

Завихме се и се приготвихме да нощуваме, но необикновеният шум от хиляди бекаси, не ни остави да заспим. Аз се обърнах и погледнах Лео. Той дремеше; лицето му беше червено. При светлината на огъня видях как Устана, която лежеше до него и от време на време се повдигаше на лакът, загрижено го съзерцава.

Събудих се, когато вече се бе разсъмнало; нашите носачи се движеха назад-напред в мъглата, привидно готвейки се за по-нататъшно пътуване. Огънят угасна. Станах от утринния студ, после погледнах Лео. Той бе седнал и държеше главата си с две ръце: лицето му бе червено, очите му блестяха, клепачите бяха пожълтели; очевидно го втрисаше, както и Джоб. Дадох и на двамата по 60 сантиграма хинин, аз взех по-малка доза, после отидох до Биллали, обясних му каква е работата и го попитах какво трябва да направя. Той дойде с мене, погледна Лео и Джоб, когото поради кръглото лице, наричаше „свиня“.

— Аха! — каза той. — Треска! Така си и мислех! Болестта на младия лъв е тежка, но той е млад и ще оздравее. А пък „свинята“ го е хванала лека треска, която винаги започва с болки в тила!

— Ще могат ли да продължат пътя? — попитах.

— Да, сине мой, те трябва да продължат. Ако останат тук, ще умрат. За тях е по-добре да лежат в носилки, отколкото на земята. До настъпването на нощта, ако всичко върви добре, ние ще преминем блатата и ще се озовем на чист въздух. И тъй, нека седнем в носилките и да продължим пътя си; не е здравословно да стоим тук, сред тая мъгла. По пътя ще хапнем!

Със свито сърце седнах в носилката.

През първите три часа всичко вървеше добре, после се случи нещо, благодарение на което, не се лишихме от нашия почтен приятел Биллали. Преминавахме през най-опасното блато. Нашите носачи газеха до колене във вода и аз недоумявах как се справят с тежките носилки, газейки в блатото. Внезапно се чу остър вик, плясък на вода и целият керван спря.

Изскочих от носилката и изтичах напред. На двадесетина ярда от нас бе потънала носилката на Биллали.

Оказа се, че един от носачите на Биллали е настъпил змия, която го е ухапала. Той се хванал за носилката да не падне, но тя се обърнала и носачите избягали, а Биллали и ухапаният от змията човек бухнали в езерото. Нещастният носач бе ударил главата си о нещо и тинята го бе погълнала.

Биллали не се виждаше, но водата около носилката се бе раздвижила и навярно там, заплетен, лежеше Биллали.

— Той е там; нашият баща е там! — ми заяви един от носачите, без да се опита да помогне; и другите стояха неподвижно и гледаха водата.

— Махайте се, скотове! — викнах на английски; хвърлих шапката си и скочих в зелената застояла вода на езерото.

Не зная как съм успял да уловя стареца, но неговата почтена глава, цялата в зелена тиня, скоро излезе на повърхността. По-нататък всичко бе лесно. Биллали беше опитен човек: той помогна и на мен, и на себе си да излезем от блатото.

— Кучета! — извика към носачите, щом дойде на себе си и можеше да говори. — Вие оставихте вашия баща да потъне! Ако не беше този чужденец, навярно щях да загина! Ще ви науча вас! — и блестящите от ярост очи не обещаваха нищо добро. — А ти, сине мой — продължи Биллали, като ми стисна ръката, — бъди уверен, че аз съм твой приятел в щастие и в нещастие. Ти спаси живота ми; може би ще дойде ден, когато и аз ще спася твоя!

След това се поизчистихме от тинята, седнахме в носилките и продължихме пътя си. Въпреки, че един от носачите бе затънал в блатото, никой не бе особено огорчен от случилото се. Не зная дали на темперамента им се дължеше това равнодушие или на привичката да гледат на всичко равнодушно, но никой не оплака преждевременно загиналия човек.