Хенри Райдър Хагард
Тя (28)

XXVII. Ние пълзим

Спокойно преминахме обратния път до скалата, но оттук не знаехме накъде да вървим. Ако не бях забелязал пътя по разнообразните и оригинални форми на скалите, уверен съм, че не бихме го намерили и бихме умрели тук от отчаяние и изтощение. Ужасно беше пълзенето ни в тъмнината.

Движехме се безмълвно: тъга притискаше сърцата ни. Пълзяхме като кучета, а понякога падахме и се удряхме в камъните. Бяхме смутени и се подчинявахме само на инстинкта за самосъхранение. Боях се, че ще се заблудим и ще загинем, когато внезапно видях огромната скала. След това намерихме стълбата и се озовахме в малката стая, където бе умрял философът Нут.

Нов ужас ни облада. Как ще минем през пропастта без дъската, която Джоб изпусна? Оставаше само едно средство — да опитаме да я прескочим или да загинем! Разстоянието не беше голямо, около 11–12 стъпки; аз си спомних, че Лео е скачал повече от 12 в колежа.

Но каква разлика!

Сега и двамата бяхме измъчени. Едва ли бихме имали сили да прескочим пропастта. Когато съобщих това на Лео, той ми отговори, че трябва да изберем едно от двете: или неминуема смърт в тая пещера, или рискован скок към живота. За да прескочим пропастта, трябваше да чакаме светлината, която проникваше при залеза. Изпълзяхме до върха на един грамаден камък и легнахме, очаквайки появата на светлината.

От тук чувахме воя на вятъра и прострени върху камъка, ние се намирахме в пълната му власт. Яростно налиташе върху нас с писъците на хиляди грешници от ада. Лежахме в непроницаемата тъмнина, вслушвайки се в дивото бучене и читателят навярно помни, че когато Аеша стоеше върху скалата, вятърът свлече от нея тъмната мантия и я отнесе със себе си. Сега същата тая мантия изплува от тъмнината като спомен за Аеша, падна върху Лео и целият го покри.

В началото не можахме да си обясним как се случи това, но скоро разбрахме, че най-вероятно мантията е висяла някъде върху скалите и от там вятърът ни я изпрати. Странно и необичайно явление!

Скоро се появи светлината, която прониза заобикалящата ни тъмнина.

— Сега или никога! — каза Лео.

Станахме, погледнахме надолу и мислено се приготвихме за смъртта.

— Кой ще скочи пръв? — попитах аз.

— Скачай ти, стари приятелю! — отговори Лео. — Аз ще поседя на камъка. Скачай и… Бог да ни е на помощ!

Кимнах с глава, обърнах се, прегърнах го и го целунах по челото. Никога не съм правил това. Исках да се простя с Лео, когото обичах като син.

— Прощавай, мило момче! — казах. — Надявам се да се срещнем, каквото и да се случи! — Не очаквах, че ще остана жив.

Дръпнах се от края на скалата, засилих се и скочих.

О, какъв леден ужас ме обзе, когато разбрах, че скокът ми не е много успешен! Кракът ми докосна скалата, с писък се улових, но се плъзнах и увиснах над пропастта; едва-едва хванах с две ръце люлеещия се камък. Въпреки силата си, нищо не можех да направя. Предстоеше ми да вися така някое време и после да бухна в пропастта.

Лео извика; видях как скочи като сърна. Неговият скок бе великолепен, направен в минута на отчаяние и ужас. Озова се върху скалата и легна върху нея с лице към мен. Чувствах как камъкът се олюля под неговата тежест; един къс изгуби равновесие и шумно се търкулна в стаята на Нут, като затвори завинаги прохода към Огъня на живота.

В този момент почувствах ръцете на Лео.

— Не се дръж тъй здраво, бъди по-свободен! — каза той спокойно. — Аз ще се опитам да те измъкна или заедно ще отидем в пропастта. Готов ли си?

Най-напред пуснах дясната си ръка, после лявата и с цялата си тежест увиснах в ръцете на Лео, Той беше много силен, но би ли могъл да ме повдигне върху скалата?

Няколко секунди се люлях назад и напред, докато той събираше сили, после чух как изпращяха здравите мускули и почувствах, че ме вдигат като дете, за да ме оставят в безопасност.

Дълго лежахме един до друг, разтреперани като листа и плувнали в студена пот.

Светлината угасна. Около половин час лежахме мълчаливо; най-после запълзяхме в тъмнината. Вятърът отслабна и ние стигнахме до входа на първата пещера.

Нова трудност ни предстоеше. Масло нямаше, лампите бяха строшени, нямахме капка вода, за да утолим жаждата си. Как бихме продължили пътя си? Трябваше да се доверим на усета си и ние пълзяхме, страхувайки се, че ще отслабнем и ще умрем от изтощение. Какъв ужасен проход! Беше осеян с остри скални късове и ние се препъвахме, удряхме се и проклинахме часа на нашето тръгване от Англия. Така напредвахме цели часове, спирайки за по няколко минути да съберем силите си. Веднъж паднахме, заспахме и сме спали, както ми се струва часове; когато се събудихме, силите ни се бяха възвърнали и раните ни бяха струпясали. Отново се повлякохме; започнахме да се отчайваме, когато видяхме дневната светлина и се озовахме при изхода на прохода.

Беше ранна утрин. Свеж въздух ни лъхна в лицата и видяхме ясното небе, което вече не се надявахме да съзрем.

Оказа се, че сме престояли цялата нощ в прохода.

— Още малко усилие, Лео! — промълвих аз. — И ние ще стигнем онова място, където остана Биллали.

Лео стана и подкрепяйки се взаимно, продължихме. Допълзяхме до горичката, където Аеша бе заповядала на Биллали да чака завръщането ни. Иззад дърветата изскочи един ням слуга и изтича към нас, за да разгледа необикновените четириноги, каквито в момента представлявахме.

Той ни погледна с ужас, вдигна ръце и падна на земята. Обяснима бе неговата уплаха при вида на ужасната гледка. Златните къдрици на Лео бяха побелели, а лицето му бе измъчено и покрито с рани; с труд се влачеше по земята. Аз бях потънал в кръв и кал, бях съвсем изнурен. Когато след два дни видях лицето си във водата, едва се познах. Бях грозен, но сега тъгата и преживяната скръб ясно се бяха запечатали върху физиономията ми, като й придаваха някакъв див изглед на човек, който още не се е пробудил от дълбок и ужасен сън.

Скоро видях Биллали, който бързаше да дойде при нас.

— О, моя, Маймуно! — извика той. — Драги ми, сине, ти ли си това, и този ли е младият Лъв? Защо златната му коса е побеляла? Откъде идете? Де е „свинята“? Къде е „Тя, на която всичко се подчинява“?

— Умряха. И двамата умряха! — отговорих аз. — Не ни питай, а ни помогни. Дай ни да ядем и да пием, защото ще умрем пред твоите очи! Езиците ни са почернели от жажда. Едва говорим!

— Умряла? — пробъбри той. — Невъзможно! Аеша е безсмъртна.

Като забеляза, че немите слуги наблюдават лицето му, той се опомни и им направи знак да ни занесат в лагера.

За щастие, когато стигнахме, нещо вреше на огъня. Биллали ни нахрани — ние нямахме сили да ядем — и ни спаси. После заповяда на слугите да измият кръвта от телата ни, да изчистят калта и да ни сложат върху куп ароматична трева, където веднага заспахме мъртвешки.