Хенри Райдър Хагард
Тя (19)

XVIII. Махай се, жено!

За минута настана тишина. Лицето на Аеша, обхванато от щастливо възхищение, напомняше лицето на ангел. Внезапно някаква мисъл я озари; лицето й се измени и се лиши от ангелския израз.

— Забравих — каза тя, — оная жена Устана… Какво, слугиня ли е тя на Каликрат или.

Тя млъкна; гласът й трепна. Аз повдигнах рамене.

— Не зная! Мисля, тя се венча с Лео по обичая на народа Амахаггер! — отговорих аз.

Лицето на Аеша помръкна; очевидно умееше да ревнува.

— Тогава — извика, — тая жена трябва да умре!

— Защо? Какво е престъплението й? — извиках изплашен. — В нищо не е виновна. Самият Лео се отзова на нейната любов. Какъв е нейният грях?

— Наистина, Холи, ти си глупак! — отговори Аеша. — Какъв грях ли? Нейният грях се състои в това, че се е осмелила да застане между мен и моя избраник.

Принуден бях дълго време да убеждавам тая странна жена, да я заплашвам с последствията от престъплението, да й казвам, че „злото ражда само зло“, докато най-после, тя се съгласи да пощади живота на бедната Устана.

Доволен от този успех, аз отидох в коридора и извиках Устана. Тя дойде при мен.

— Умря ли моят господар? О, не казвай, че е умрял! — извика, като обърна към мен хубавото си, обляно в сълзи лице, изразяващо безгранично отчаяние, което дълбоко ме покърти.

— Той е жив! — отговорих аз. — Тя го спаси. Ела.

Устана дълбоко въздъхна, влезе в пещерата и падна пред кралицата с лице забито в пода.

— Стани! — каза Аеша с леден глас, — Ела тук! Виждаш ли този човек? — Тя посочи Лео, — Казваш, че той е твой мъж. Искам да го забравиш! Върви си!…

Но Устана не се помръдна от мястото си.

— Не, кралице, няма да си отида — каза тя с разтреперан глас. — Този човек е мой съпруг, аз го обичам и няма да го напусна! Какво право имаш ти, за да ми заповядаш?

Видях как се измени лицето на Аеша.

— Бъди милостива! — казах на латински. — Тя се подчинява само на природата!

— Аз съм милостива! — отговори студено Аеша. — Ако не я жалех, би умряла още сега! — Тя се обърна към Устана и направи светкавично движение; стори ми се, че леко я удари по главата. Погледнах я ужасен и отскочих назад. Върху косата на Устана, върху нейната златиста коса, ясно се виждаха следи от три пръста, следи, бели като сняг.

— Велики Боже! — извиках, поразен от тая ужасяваща проява на свръхчовешка сила.

„Тя“ се засмя.

— Да не би да вярваш, бедна, невежа жено, че нямам власт да те убия? — се обърна Аеша към неподвижната Устана. — Огледай се, ето, тук има огледало! — Тя посочи едно кръгло огледало, което принадлежеше на Лео. — Холи, подай й го!

Аз взех огледалото и го поставих пред очите на Устана. Тя се огледа, хвана се за главата и падна на земята. Тъжно се разплака.

— Ще си отидеш ли сега или ще ме принудиш още веднъж да се докосна до теб? — каза Аеша. — Поставих печат върху теб, за да мога да те познавам докато косата ти побелее съвсем. Върви си, махни се от пътя ми!

Поразена и разбита от скръб, бедната Устана, белязана с ужасния печат на Аеша, изпълзя навън разплакана.

— Не ме гледай тъй плахо, Холи! — каза Аеша след излизането на девойката. — Уверявам те, че това не е вълшебство. Аз притежавам сила, която ти не разбираш! Исках само да я уплаша, а можех и да я убия! Сега ще заповядам на слугите да пренесат моя господар в стая, съседна на моята, за да мога да се грижа за него и да го приветствувам, когато се събуди. И ти, Холи, също трябва да се преселиш там, а заедно с теб и белият ти слуга! Но помни едно! Не говори нищо на Каликрат за тая жена. Внимавай, предупреждавам те!

Тя си отиде, като ме остави силно смутен. Бях толкова поразен, толкова развълнуван от случилото се, че се боях да не полудея. За щастие нямах време за размишления, защото скоро се появиха немите слуги и отнесоха спящия Лео и всичките ни вещи в жилището на кралицата.

Нашите нови стаи се намираха зад будоара на Аеша.

Тази нощ прекарах в стаята на Лео, който спеше мъртвешки. И аз заспах; събудих се преди настъпването на часа, когато според думите на Аеша, трябваше да се пробуди Лео. Кралицата се появи както обикновено, увита и забулена от главата до петите.

— Ще видиш, Холи! — каза Аеша, — Той ще се събуди съвсем здрав, треската го е напуснала вече!

Едва успя да произнесе тия думи и Лео се обърна, протегна се, започна да се прозява, отвори очи и като съгледа надвесената над него женска фигура, прегърна я и я целуна.

— Устана! — каза той на арабски. — Защо си се забулила? Да не те болят зъбите? — и добави на английски: — Много съм гладен… Джоб, стари сине на пушката, кажи какво се е случило тук?

— Уверявам ви и аз самият не знам, мистър Лео — каза Джоб, като подозрително изгледа Аеша; винаги я гледаше с отвращение и с ужас, убеден, че тя е свръхестествено създание. — Вие не трябва да говорите, защото бяхте много болен и страшно изплашихте нас и тази Лейди — и той посочи с кимване Аеша. — Веднага ще ви донеса супа!

Лео се обърна и погледна мълчащата.

— Как? Това не е Устана? А къде е тя?

Тогава Аеша за пръв път заговори с него и нейните първи думи бяха лъжливи.

— Устана отиде на гости — каза тя. — Аз останах при теб, за да ти прислужвам вместо нея!

Сребристите звуци в гласа на Аеша поразиха Лео, който още не бе успял да се опомни. Той замълча, изяде донесената му супа и заспа. Когато се пробуди вечерта, започна да ме разпитва какво се е случило. Накарах го да млъкне и отново да заспи. На следния ден той се пробуди рано и се чувстваше значително по-добре. Разказах за болестта му, но много неща премълчах, защото Аеша се намираше близо до нас.

Намерих за необходимо да му кажа, че Аеша, кралица на страната, в която се намираме, е благоразположена към нас, но обича да ходи забулена от глава до пети. При все, че говорехме на английски, аз се боях да не ни разберат по израза на лицата ни; не можех да забравя постоянните предупреждения. На третата сутрин Лео се събуди почти здрав. Раната му бе зараснала; силният му организъм се справяше с болестта, макар главно с помощта на чудесното лекарство на Аеша. Ведно със здравето се възвърна и паметта. Той си спомни всички приключения до момента, когато изпадна в безсъзнание, спомни си за Устана, към която беше много привързан и ме отрупа с въпроси, на които не се осмелявах да отговарям; Аеша още веднъж ми бе напомнила да не казвам нито дума за Устана; деликатно ми бе намекнала, че в противен случай ме заплашва опасност; и че тя самата ще разкаже всичко на Лео, когато е необходимо.

Аеша се бе много изменила. Очаквах, че при първия удобен момент Аеша ще се обясни с Лео и ще получи неговата любов. Но тя мълчеше, като постоянно се грижеше за него, отнасяше се с почитание и скромност, което представляваше поразителен контраст с нейния обичаен повелителен и строг тон. Без съмнение, любопитството на Лео беше силно възбудено; той страшно желаеше да види лицето на загадъчната жена. Ако той не страдаше още от последиците на болестта си, уверен съм, че той би се влюбил в Аеша и би забравил всяка друга на света! Макар никой да не му беше говорил нищо за годините на Аеша, той започваше да я оприличава на оная бяла кралица, за която беше написано върху отломките на амфората. На третия ден, когато Лео ме бе озадачил със своите разпити, аз решително му заявих, че нищо не зная за Устана. След закуска отидохме у Аеша, понеже бе заповядала на слугите си да ни пускат през всяко време на денонощието.

Обикновено седеше в будоара си; като ни видя скокна и протегна двете си ръце, за да приветства Лео.

— Добре дошъл, мой гостенино и господарю! — тихо пошушна Аеша. — Много се радвам, че те виждам на крака. Повярвай ми, без моето лекарство, ти никога не би стоял пред мен! Опасността мина; аз ще се погрижа, тя вече да не се завръща!

Лео се поклони, после на изящен арабски език й поблагодари за добротата и любезността й към чужденците.

— Не — отговори Аеша нежно. — Не ми благодари! Съдбата те е пазила зле, а хубостта е рядка дарба! Щастлива съм, че дойде при мен!

— Ура, стари приятелю! — се обърна Лео към мен на английски. — Тази дама е твърде вежлива и образована. Надявам се тя да направи всичко възможно за нас. Кълна се в Йова! Какви чудесни ръце!

Направих му знак да млъкне, защото забелязах подозрителен блясък в очите на Аеша.

— Надявам се — продължи тя, — че моите слуги са съумели да ти угодят! Всяко удобство в тая жалка страна, всичко е на твое разположение. Желаеш ли още нещо?

— Да, кралице — отговори Лео. — Бих желал да зная, къде е жената, която се грижеше за мен?

— Онази девойка? Да, аз я видях, но не зная къде е заминала. Може би тя ще се върне, а може и да не се върне. Досадно нещо е наглеждането на болни, а тия дивачки са твърде лениви!

Лео изгледа и двама ни огорчен и разстроен.

— Странно! — ми каза той на английски; после се обърна към Аеша и добави: — Не разбирам, не мога да разбера! Тая девойка и аз бяхме близки!…

Аеша се засмя със своя музикален глас и промени разговора.