Хенри Райдър Хагард
Тя (17)

XVI. Древните гробове

Когато отведоха осъдените, Аеша махна с ръка и зрителите изпълзяха извън пещерата. На известно разстояние те се изправиха и се отдалечиха, като ме оставиха сам с кралицата, с немите слуги и с неколцина войници от стражата; по-голямата част от нея придружи осъдените. Възползвайки се от сгодния случай, помолих Аеша да посети Лео, като добавих, че той е сериозно болен. Тя отговори, че той няма да умре преди настъпването на вечерта, защото хората, които страдат от треска, винаги умират през нощта или на разсъмване.

— По-добре би било — добави, — ако болестта се развие.

Тогава аз станах да си ходя, но Аеша ми заповяда да я последвам, понеже искала да поговори с мене и да ми покаже чудесата на пещерите.

Бях много очарован от нея, за да се откажа; поклоних се в знак на благодарност. Тя слезе от креслото, кимна на немите слуги и тръгна. Четири девойки взеха лампи и се наредиха две пред кралицата и две зад нас; а останалите и стражата си отидоха.

— Искаш ли, Холи, да видиш чудесата на пещерите? — каза Аеша. — Погледни тая пещера! Тя е издълбана с ръцете на народа, който е живял някога в града, построен долу в равнината. Тоя народ е бил велик, но като египтяните, повече е мислил за мъртвите, отколкото за живите. Как мислиш, колко души са работили тук и колко години са били необходими за прекопаването на тая пещера и на нейните безкрайни галерии?!

— Навярно десет хиляди години! — отговорих аз.

— Да, Холи. Този народ е живял много преди египтяните. Макар, че открих ключа на буквите им, то едва можах да прочета надписите.

„Тя“ се обърна към една скала, която се намираше наблизо и направи знак на немите девойки да ни светнат. Върху камъка беше издълбана фигурата на един старец, седнал в кресло с патерица в ръка, а в долната част на креслото, прилично на онова, на което бе седнала Аеша в съдилището, се открои кратък надпис. Буквите му твърде много приличаха на китайски йероглифи. Аеша с голям труд прочете и ми преведе този надпис.

— Ти виждаш, Холи — каза Аеша, — че този народ е основал града, развалините на който още се виждат, преди 4000 години от завършването на тая пещера! Преди 2000 години аз за първи път я видях; беше такава, каквато е сега. Помисли, колко древен е бил този град! Сега върви след мен, ще ти покажа как е загинал този велик народ!

„Тя“ тръгна към центъра на пещерата и спря на място, където кръгъл камък затулваше една дупка на пода.

— Виж — каза тя. — Какво е това?

— Не зная! — отговорих аз.

„Тя“ се приближи откъм лявата страна на пещерата и направи знак да светнат. На стената имаше надпис, който Аеша преведе.

„Аз, Джунис, жрец на великия храм в Кор, пиша това върху скалата на една гробница в 4803-та година от основаването на Кор.

Царственият Кор загина! Няма да има вече великолепни угощения в неговите зали, и няма той да управлява света, и неговите търговски кораби няма да плуват към чужди страни! Кор загина! Заедно с него загинаха всички велики постройки, велики градове, пристанища и канали! Всичко това ще стане свърталище на вълците, бухалите, дивите лебеди и на варварите, които ще дойдат тук. Преди двадесет и пет луни тежък облак се надвеси над градовете на Кор. От този облак се роди мор, който погуби народа, богат и беден, жени и мъже, князе и слуги; не бе пощаден никой. Чумата не секна нито през деня, нито през нощта; тя безразборно убиваше. Ония, които оцелели след нея, умрели от глад. Броят на труповете бил толкова голям, че нямало възможност да се балсамират, според древния обичай; заради това умрелите били хвърлени в голямата яма под пещерата. Тогава остатъците от този велик народ, просветител на света, се упътил към брега, качил се на кораби и отплували на север.

Само аз, жрецът Джунис, лиша това, защото единствен оцелях от великия народ. Не зная останал ли е още някой жив в другите градове! С дълбока скръб пиша тия редове, преди да умра, защото царственият Кор е загинал, храмовете му са запустели, дворците стихнали, князете, войниците, търговците и прекрасните жени потънаха в земята!“

Порази ме горестното отчаяние, което струеше от този надпис. Какво ли е преживял този старец, готвейки се за смъртта?

— Не мислиш ли — каза Аеша, като сложи ръка на рамото ми, — че отплувалите на север хора са били прадедите на египтяните?

— Не зная — отговорих аз. — Струва ми се, че светът е твърде древен!

— Да, той е стар, твърде стар. Вековете следват векове, богати, силни народи измират и се забравят, от тях дори и спомен не остава. Кой знае какво е било и какво ще бъде? Под слънцето няма нищо ново; мъдрите евреи отдавна са писали за това. Мисля, че от народа Кор неколцина са останали живи. Дошли са варварите от юг, може би и моят народ, арабите, и са се смесили с тях; взели са за съпруги от техните жени и народът Амахаггер се е сродил с народа Кор! Погледни, ето техните кости лежат в тая обща гробница^[1]. Аз не зная, и кой ли може да знае това? Моите познания не могат да проникнат в мрака на времената. Той е бил велик народ. Да вървим нататък и ще ти покажа онази яма. Ти никога не си виждал нещо подобно!

Аз я последвах по страничния проход, по който се стигаше по стъпала. Когато проходът свърши, Аеша спря, като заповяда на немите да вдигнат лампите. Ние се намирахме над извънредно голяма яма, пълна с човешки кости, струпани на пирамида. Ужасна гледка! От сухия въздух много трупове бяха изсъхнали; тия мъртви хора лежаха с лица, обърнати нагоре и сякаш ни гледаха! Извиках; екотът на моя глас сякаш разтревожи тия трупове, които бяха лежали тук няколко хиляди години; стори ми се, че цялата яма се раздвижи и че скелетите започнаха да стават и да ни приветстват.

— Да си вървим! — казах. — Да се махаме от тук! Тия хора са умрели от заразна болест… Нали?

— Да. Децата на царствения Кор винаги са балсамирали своите покойници; тяхното изкуство е било по-голямо от това на египтяните! Почакай, ще разбереш!

„Тя“ се спря на входа, който водеше към коридора; влязохме в една малка стая, като оная, в която вече бях спал; в тая стая имаше две каменни легла, върху които лежаха тела, покрити с жълт плат, върху тях се бе натрупал много прах…

— Махни покривалото, Холи! — каза Аеша.

Протегнах ръка и веднага я дръпнах. Това ми се виждаше светотатство и ме ужасяваше.

Като се изсмя на страха ми, Аеша дръпна покривката на едното тяло; след много хиляди години човешки очи виждаха лицето на мъртвец. Това беше жена на 35 или по-малко години, запазила следи от хубостта си. Дори и сега спокойните черти на лицето й носеха отпечатък на удивителна хубост. Облечена в бели дрехи, със спусната надолу черна коса, спеше вечния си сън, притискайки в гърдите си младенец. Тая гледка беше толкова ужасна и трогателна, че аз едва задържах сълзите си; благоговейно взех савана и с въздишка покрих покойницата.

По-нататък видяхме още много гробове. Описанието им е дълго и невъзможно. Всички трупове; благодарение на изкусното балсамиране, бяха много добре запазени, сякаш хората бяха вчера умрели. Нищо не можеше да ги разтревожи в пещерата, не ги засягаше нито горещината, нито студът, нито влагата; ароматните вещества, с които бяха пропити, ги предпазваха от разруха.

Последният гроб, който посетихме, възбуди в мен дълбоко съчувствие… Там лежаха два трупа. Махнах савана и видях един млад човек и една цветуща девойка, притиснати един о друг. Главата на девойката бе положена върху ръката на младия човек, устните на когото целуваха нейното чело. Разтворих платнената дреха на мъжа и открих дълбока рана в сърцето; също и девойката бе починала от нож. Над тях прочетохме кратък надпис: „Венчани от смъртта!“

— Какво се е случило с тая млада двойка?

— Ето каква е участта на човека! — се обърна към мен Аеша; гласът й трепереше. — Ние всички сме обречени на смърт и забрава! Дори и аз, макар да живея толкова отдавна! Загдето съм живяла толкова дълго и съм узнала тайната на смъртта, природата жестоко ще ми отмъсти.

Дълго мълча.

— Ние всички ще заспим, ще се пробудим, ще живеем и отново ще заспим, докато умре и самият свят, докато изчезне от земята всичко живо! Но за нас двамата ще има ли край? Когато денят и нощта, животът и смъртта, когато всичко свърши и изчезне, каква ще бъде нашата участ, Холи? Кой може да знае това?

Аеша измени гласа си и начина на говорене, после добави:

— Доволен ли си от видяното, мой чуждоземни гостенино, или желаеш да ти покажа и други чудесни гробове? Искаш ли да те заведа и да ти покажа мястото, където лежи Тиано, най-могъщият крал на Кор… неговият разкошен гроб изглежда се подиграва над нищожеството на човека!

— Достатъчно видях, кралице! — отговорих аз, — Моето сърце е смутено от могъществото на смъртта; човекът е слабо същество и не може да търпи гледката на праха и разрушението, което го очаква в края на краищата. Да напуснем това място, Аеша!