Хенри Райдър Хагард
Тя (27)

XXVI. Какво видяхме?

Последва мълчание. Аеша събираше всичките си сили за изпитанието; ние чакахме. Най-после, се чу ужасен гръмотевичен звук, който приближаваше. Като го чу, Аеша свлече тюленото си було, разкопча златната змия от колана си, обгърна се цялата с великолепната си коса и свлече бялата си дреха. Така стоеше „Тя“, като Ева пред своя Адам, божествено прекрасна в своята голота. Пламъкът все повече приближаваше.

Внезапно Аеша протегна едната си ръка, обви шията на Лео, целуна го по челото, тръгна напред и застана там, където трябваше да мине пламъкът.

Нещо трогателно имаше в кротката целувка на Аеша. Като че ли нежна майка целуваше и благославяше детето си!

Чу се нов гръмотевичен шум. Ето че блясъкът на огъня като стрела прелетя във въздуха… Ето пламъкът… Вечният пламък на Живота.

Аеша се обърна, протегна ръце и ниско му се поклони.

Огънят я обхвана — цялата й фигура, чудесните й форми…

Видях как тя вдигна двете си ръце и обля главата си като с вода; отвори устата си; вдиша пламък…

Ужасна и величава гледка.

После протегна ръцете си; на устните й се появи небесна усмивка; сякаш бе духът на пламъка. Тайнственият огън се промъкваше през тъмната коса и си играеше с нея, целуваше чудните гърди и рамене, пълзеше по лицето й и озари със светлина широко отворените й очи. Колко прекрасна беше „Тя“!

Внезапно лицето й се промени; усмивката изчезна, очите гледаха със сух, зъл поглед; красивото лице стана продълговато и тъжно; прекрасните форми на тялото се лишиха от своите съблазнителни очертания и от прелестите си.

Аз потърках очи, мислейки, че съм жертва на някаква халюцинация, но пламъкът изчезна с грохот; Аеша продължаваше да стои на мястото си.

„Тя“ направи няколко крачки към Лео. Стори ми се, походката бе изгубила своята грациозност; тя поиска да сложи ръка на рамото му. Погледнах ръцете й; къде бе отишла необикновената им хубост? Те бяха мършави и костеливи. А лицето! Велики, Боже! Лицето й бе застаряло! Предполагам, Лео забеляза това, защото се дръпна рязко от нея.

— Какво се случи, Каликрат? — каза Аеша с прегракнал и сух глас. Какво бе станало с нейния сребърен и музикален глас? — Какво има, какво? — проговори тя смутена. — Действието на огъня навярно не се е променило; но кажи ми, Каликрат, очите ми се премрежиха. Зле виждам!

Аеша сложи ръка на главата, докосна косите си и, о, ужас! Чудната й коса се свлече на земята.

— Погледнете, погледнете! — извика Джоб с див глас. — Погледнете! Тя е без коса! Тя се превръща в маймуна!

Джоб падна на земята със запенена уста, стискайки юмруци. Очите му силно изскокнаха. И сега ми е тъжно като си спомня: Аеша се бе лишила от чудната си коса. „Тя“ ставаше все по-малка и по-малка; кожата бе променила цвета си и доби вид на стар пергамент; цялата фигура приличаше на изсъхнала мумия.

Изведнъж Аеша разбра случилото се; развика се; колко страшно крещеше! После падна на пода и продължи да вика истерично.

Фигурата й се смаляваше, докато достигна размерите на малка маймуна. Кожата й се набръчка; прекрасното й лице се преобрази в бабешко… Никога не бях виждал нещо подобно; мислех, че ще загубя разсъдъка си.

Най-после тя утихна. Само преди минута Аеша, най-красивата и най-мъдрата на света, ни гледаше, усмихвайки се с лъчезарните си очи! Сега пред нас лежеше едно отвратително същество, колкото маймуна. И все пак тя бе същата жена! Тя умираше. Ние видяхме това и благодарихме на Бога. Би ли могла да живее? Когато си повдигна костеливите ръце, бавно заклати главата си; очите й не виждаха, но можеше да говори.

— Каликрат! — каза тя с пресипнал и дрезгав глас. — Не ме забравяй! Бъди снизходителен! Аз няма да умра и отново ще се върна, пак ще бъда прекрасна, кълна ти се! О… о… о! — тя падна по лице и млъкна.

На същото място, където преди двадесет столетия Аеша бе убила жреца Каликрат, сега умря самата тя.

Обезумели от ужас и страх, ние паднахме на пясъка в безсъзнание.

Не зная колко време сме лежали така. Когато отворих очи, Лео и Джоб още бяха в безсъзнание. Розовата светлина изпълваше пещерата. Настрана от нас лежеше едно малко отвратително същество с възжълта, набръчкана кожа. А това беше чудесната и прелестна Аеша. Уви! Това не беше сън, а ужасна действителност.

Защо се случи с нея тази промяна? Беше ли се изменила същността на огъня? Дали понякога той не причинява смърт вместо живот? Не се съмнявах, че лежащата пред мен жена би могла да живее още много столетия, ако животът се бе запазил в нея!

Кой можеше да обясни какво се бе случило? По-късно много размишлявах: Аеша, силната, щастливата в своята любов, в ореола на неувяхващата си младост, на божествената си хубост, на властта и мъдростта, би преобърнала целия свят, съпротивлявайки се на вечния неотменим закон… Въпреки силата и могъществото си, тя умря в срам и отчаяние. Не се ли съзира в това пръста на Провидението?

Вдигнах дрехата на Аеша и нейното тюлено було, с което криеше от хората необикновената си хубост и с тях покрих трупа й.

Прекрачих пръснатата по пясъка ароматна коса на Аеша, приближих Джоб и го побутнах. Но ръката му падна назад студена и неподвижна. Ледени тръпки ме побиха; като погледнах лицето му, разбрах, че нашият беден слуга е мъртъв. Поразен от видяното, той бе умрял от страх.

Когато Лео се свести, аз му казах за смъртта на Джоб и той пошепна тихо:

— О! — и после млъкна.

Лео и Джоб бяха силно привързани един към друг, но сега Лео не бе в състояние да почувства загубата, защото бе твърде слисан, забелязах, че златистите къдрици бяха станали сиви; когато излязохме от пещерата, те съвсем побеляха.

Той изглеждаше с 20 години по-стар.

— Какво стана, приятелю? — каза той с мъртвешки глас, когато дойде на себе си.

— Гледай да се оправиш и да се махаме от тук! — отговорих аз. — Пламъкът отново идва насам.

— Бих влязъл в огъня, ако знаех, че ще ме убие! — отговори той шеговито. — Виновна е моята проклета нерешителност. Ако не бях се усъмнил, Аеша не би влязла в огъня! Той би могъл да ме направи безсмъртен, но, стари приятелю, аз не бих могъл да чакам две хиляди години. Предпочитам да умра, когато настъпи моят час. Ако искаш окъпи се в него ти.

Поклатих глава. Възбудата ми отдавна бе изчезнала, освен това не знаех как ще ми подейства Огънят на живота.

— Моето момче — казах аз, — Ние не можем да стоим тук и да чакаме смъртта. Посочих трупа на Аеша, който бях покрил с бялата й дреха и тялото на бедния Джоб. — Най-доброто за нас е да напуснем това място и нека запалим лампите!

— В гърнето има още масло! — отговори Лео разсеяно.

Налях масло и запалих едната. В този момент чухме грохота и бученето на приближаващия се огън.

— Нека погледаме — каза Лео. — Никога вече няма да видим подобно нещо.

Аз мислех за хилядите години, откакто този феномен се е появил тук; човешки очи никога не са виждали нещо подобно, а човешки уши не са чували такъв величав грохот! И си мислех, че ние сме последните смъртни, които виждаме това чудо. Когато пламъкът изчезна, ние се приготвихме за път, но преди това, приближих Джоб й стиснах студената му ръка. Само така можех да изразя уважението си към покойния и дълбокото чувство на тъга и съжаление; не искахме да гледаме трупа на Аеша, но всеки от нас си взе по една къдрица от нейната коса. Тия къдрици и до ден-днешен пазим у нас — това е единственото нещо от Аеша, от цялата й хубост и грациозност, които ние никога няма да забравим. Лео притисна ароматната къдрица до устните си.

— Тя ме помоли да не я забравям — произнесе той с пресипнал глас, — и се закле, че отново ще се срещнем. Кълна се в небето! Аз никога няма да я забравя. Кълна се, че ако благополучно излезем, ще я чакам, както тя ме е чакала!

„Да — помислих си, — само ако се върне прекрасна, такава, каквато я видях; но ако се завърне каквато е сега? Тогава?“

Излязохме от пещерата, като оставихме два скъпи трупа в студените прегръдки на смъртта. Колко самотно и печално лежаха те в пещерата!

Бедният Джоб! Неговото предчувствие се сбъдна и смъртта го грабна. Той намери чудно място: лежеше в една и съща гробница с останките на царствената „Тя“.

За последен път ги погледнахме; със скръбно сърце напуснахме пещерата, чувствайки, че никога няма да забравим Аеша.