Хенри Райдър Хагард
Тя (23)

XXII. Предчувствието на Джоб

Часът бе девет сутринта, когато Джоб дойде да ме събуди и изрази радостта си, че ме намира жив и бодър. Когато му разказах за трагичната смърт на Устана, той още повече се зарадва на нашето оцеляване. Той не обичаше Устана. Обикновено тя го наричаше на арабски „свиня“, а той отвръщаше на английски „мръсница“; сега всичко бе забравено и той изрази своите съболезнования.

— Искам да ви кажа нещо, сър — прошепна Джоб, като изслуша разказа ми. — Трябва да знаете какво мисля; Аеша е самият дявол или неговата жена, ако има такава. Не може да се мисли, че дяволът е неженен! Аендорската вълчица е самата глупачка пред кралицата, сър! Това е страна на дяволите, сър, а Аеша е тяхна господарка. Не се надявам, че някога бихме се изплъзнали оттук. Тая вълшебница не ще изпусне такъв хубав жених като мистър Лео!

— Почакай — възразих аз, — тя спаси живота му!

— Да, и затова ще му вземе душата! „Тя“ ще го омагьоса, а нима добър човек може да живее между човекоядци? Тази страна е последната, която виждам на земята. Миналата нощ сънувах сън… Видях покойния си стар баща; той бе облечен с нещо, подобно на нощна риза и със снопче трева в ръка, набрана по пътеката на градината. Джоб! — ми каза той тихо и тържествено. Джоб, дошло е време; аз не очаквах да видя в това ужасно място и теб; не правиш добре да караш стария си баща да идва тук и да го оставиш сам между тия хора!…

— Точни думи! — потвърдих аз.

— Няма съмнение, сър, че са точни! Зная, сега съм уверен, че няма да се избавя от нажеженото гърне! — отговори Джоб печално. — Баща ми каза, че времето ми е дошло и си отиде като добави, че твърде скоро ще се видим. Зная, най-малко след три дни, ще отида при него!

— Е, разбира се! — казах аз. — Ти си уверен, че ще умреш, защото си видял на сън своя баща. А какво ще се случи с онзи, който сънува майка си?

— Ах, сър, вие ми се присмивате — каза Джоб. — Вие не познавахте баща ми. Той не обичаше да се шегува. Сър, той ми е казал самата истина; с нищо не мога да си помогна!

— Глупости! — казах аз.

— Не, сър! — печално отговори Джоб, дълбоко уверен в казаното и излезе.

Донесоха закуска, дойде и Лео, който бе ходил да се разходи, за да освежи мисълта си, както каза той. Бях доволен, че видях Лео и Джоб, защото те прогониха мрачните ми мисли. След закуска отидохме на разходка и погледахме как работят диваците на полето. Интересно бе да се види как този мрачен, див народ, засява нивите си по най-първобитния начин.

Когато се връщахме, Биллали ни срещна и ни съобщи, че Аеша желае да ни види. Отидохме при нея не без вълнение.

Според обичая, немите слуги съобщиха за идването ни. Когато те излязоха, Аеша махна тюленото си було и заповяда на Лео да я прегърне и целуне. Лео се подчини и направи това с по-голяма пламенност и удоволствие, отколкото преди. Кралицата сложи бялата си ръка на главата му и се вгледа в очите му.

— Ти би искал да знаеш, Каликрат, кога ще можеш да ме наречеш своя — каза Аеша — и кога изцяло ще си принадлежим един на друг? Ще ти кажа. Преди всичко, ти трябва да бъдеш такъв, каквато съм аз, не безсмъртен, но предпазен от разрушителната сила на времето! Сега аз не мога да бъда твоя съпруга, защото двамата сме твърде различни; прекомерният блясък на моето същество може зле да ти се отрази. Ти няма да имаш сили да ме гледаш дълго време, защото очите ти ще заболеят, чувствата ти ще се притъпят и аз ще бъда принудена да се покривам пред теб! И така! Тази вечер, преди залез ще заминем и утре, на разсъмване, ако всичко върви добре и не съм забравила пътя, ние ще се озовем пред скалата на живота; ти ще се измиеш в огъня на живота и тогава, Каликрат, ти ще можеш да ме наречеш своя жена, а аз свой съпруг и господар!

Лео промълви нещо в отговор на това удивително предложение, а Аеша се засмя, виждайки смущението му.

— Също и ти, Холи! — продължи тя. — И за теб ще направя същото; и ти ще бъдеш вечно млад и силен!

— Благодаря ти, Аеша — отговорих аз с достолепие, — но ако в това странно място, където искаш да ни заведеш, бихме могли да се избавим от смъртта, която настъпва за всеки човек, то… благодаря, но това не ми е необходимо. Светът не е толкова добър към мен, за да не искам да го напусна. Земята е жестокосърдечна майка, тя храни своите деца с камъни и утолява жаждата им с горчива вода. Кой би могъл да увековечава битието си? Кой би искал да носи тежестта на спомените от минали любови, от минали горести и скърби, от спомените на мъдростта, която не дава никому утешение?

И колкото и да ме убеждаваше Аеша, аз решително отказвах предлаганото ми безсмъртие. Тогава тя промени разговора.

— А сега — обърна се тя към Лео, — кажи ми Каликрат, как ме намери! Вчера, през нощта, ти каза, че мъртвият Каликрат бил твой прадядо, нали? Разкажи ми всичко подробно!

Лео й разказа цялата удивителна история на сандъка и на амфората. Аеша го изслуша внимателно.

— Виждаш ли — обърна се тя към мен, — Аменартас, царствената дъщеря на Нил, ме е мразила, както и аз я мразя; тя сама доведе своя любим в моите обятия. Аз го убих, а сега той се връща при мен! Ти, мой Каликрат, ще искаш ли да мъстиш на своята прабаба? Ето — продължи тя, като коленичи пред Лео и разтвори дрехата си на гърдите, — прободи сърцето ми! Вземи този нож, който е дълъг и остър, едно отлично оръжие за отмъщение и ме убий. Убий ме, убий ме!

Лео я изгледа, протегна ръка и я приласка.

— Стани, Аеша — печално каза той. — Ти добре знаеш, че няма да го сторя. Аз се намирам в твоя власт, аз съм твой верен слуга! Как мога да те убия! По-скоро бих сложил край на своя живот!

— Ти вече ме обичаш, Каликрат! — отговори тя, усмихвайки се. — Разкажи ми за твоята страна, за твоя велик народ! Ти сигурно ще искаш да се върнеш, но аз се радвам, защото ти не можеш да живееш в тия пещери. Ние ще заминем от тук, не се страхувай, аз зная пътя; ние ще отидем в твоята Англия и там ще живеем! Две хиляди години очаквах този ден и с радост ще напусна тия ужасни пещери и този мрачен народ! Ти ще управляваш Англия…

— Но Англия си има кралица! — я прекъсна Лео.

— Какво от това? — възрази Аеша. — Ще я свалим от престола!

Ние й обяснихме, че е невъзможно да се направи това, защото тогава самите ние ще загинем.

— Странно нещо! — извика Аеша с удивление. — Кралица, която обича своя народ! Вероятно светът много се е изменил!

Ние се опитахме да й обясним, че нашата монархия е обичана и уважавана от всички, че същинската власт е в ръцете на народа, че Англия се подчинява на своите закони.

— Закон! Та какво нещо е законът? — каза тя подигравателно. — Нима не разбираш, Холи? Аз представлявам всеки закон, също и Каликрат! Всички човешки закони са за нас; както северният вятър е за планините! Сега, моля ви, и двамата си идете! Трябва да се приготвя за пътя. Пригответе се и вие, вземете със себе си и слугата. Само не вземайте нищо излишно; след три дни ще се върнем. Ти, Каликрат, можеш да целунеш ръката ми!

Ние отидохме в стаята си. Очевидно бе, че ужасната кралица е намислила да отиде в Англия. Аз потреперих при тази мисъл, защото знаех, Аеша непременно ще даде ход на ужасната си сила.

Нейната горда и властна душа ще поиска да си навакса всички тия дълги столетия на самотност. Тя не може да умре; да бъде убита също не може^[1]; какво би могло да я спре? В края на краищата тя ще сложи ръка на британските владения, може и на цялата страна; с ужасни злодеяния ще направи Англия най-богатата и най-цветущата страна в целия свят.

След дълги размишления дойдох до заключението, че това удивително създание, може да стане оръжие в ръцете на Провидението, за да измени реда на престарелия свят и да го насочи към по-добър живот.