Барбара Смит
Грешница на любовта (21)

Глава 21

Изабел усети ръката му да се плъзга по бедрото й. Дланта му оставяше влажна следа върху кожата й. Пръстите му я стискаха силно, почти я щипеха.

Джъстин?

Тя се размърда, опитвайки се да се отърси от безпокойството и да се потопи в горещия кладенец на възбудата. Тялото й обаче отказваше да й се подчини. Кожата й настръхна. Допирът му беше някак чужд, отвратителен. Тя инстинктивно стисна крака и му попречи да стигне до целта си.

— Дяволски студена риба — измърмори мъжът.

Не беше Джъстин.

Изабел усети тревога и се насили да отвори клепачите си. Когато най-накрая успя, видя срещу себе си лисичата физиономия на Терънс Дикенсън.

Спокойствието й се изпари мигновено и бе заменено от ужас. Нощницата й беше вдигната до кръста.

Леля Мини притискаше Изабел към себе си, галеше косата й и шепнеше тихо в ухото й.

— Не се плаши, моя малка Венера. Сега и ти си нощна пеперудка, като лелите си. Ще останеш тук с нас, ще се радваш на много мъже…

Леля Мини възнамеряваше да я превърне в проститутка. Когато Керн разбереше затова, повече нямаше да я иска… Нямаше да я отведе от този бордей. Ужасът накара Изабел да извика задавено.

Тя се хвърли към ръба на леглото. Вдигнатата нощница й позволяваше да се движи сравнително бързо. Стаята се завъртя около нея. Тя падна от леглото и си удари силно рамото. Твърде зашеметена, за да може да се изправи, запълзя към будоара.

„Побързай. Измъкни се. Намери някой да ти помогне.“

Дикенсън сграбчи краката й. Тя се опита да се измъкне, като риташе и дращеше. Ноктите й се забиха в плътта му и той падна назад с вик на болка.

Изабел продължи да пълзи към вратата на будоара, но леля Мини й препречи пътя.

— Не можеш да избягаш, дете — каза тя. — Няма къде да отидеш.

Изабел се опита да концентрира мислите си.

— Лееееля… Кааали. — „Леля Ди. Леля Пърси.“

Мини се усмихна леко.

— Другите курви не могат да ти помогнат. Те спят дълбоко. Лично се погрижих за това.

Изабел усети как надеждата я напуска. Тя се надигна и дръпна нощницата до глезените си. Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се защити.

„Джъстин! О, Джъстин!“

Но тя знаеше, че той нямаше да дойде да я спаси. Нали го беше отхвърлила. Завинаги. Изабел притисна ръце към главата си и се опита да успокои сетивата си. Господи. Тя едва успяваше да мисли ясно.

— Ти трябваше да се погрижиш тя да не ми създава неприятности — оплака се Дикенсън, докато бършеше кръвта от издрасканото си лице. — Казвам ти, тя е толкова зла, че на човек може да му се сбръчка членът.

— Тя е по-красива, отколкото заслужаваш — отговори му Мини. — Но не се притеснявай. Скоро ще стане много послушна.

Мини бръкна в джоба на престилката си и извади една лъжица и малко флаконче. Отвори флакончето и се приближи бавно към Изабел.

Изабел изчака Мини да се отпусне внимателно на колене. Докато възрастната жена отмерваше една лъжица от течността, Изабел замахна с ръка и я удари в превързаната ръка. Флакончето и лъжицата полетяха встрани. Мини изпищя.

Изабел се опита да стигне до будоара.

Тя тъкмо протягаше ръка към бравата, когато някой сграбчи косата й. От болката й притъмня. Тя падна назад и се озова върху Мини.

Като държеше ранената си ръка встрани, Мини извика на Дикенсън:

— Помогни ми, идиот такъв! Дръж я!

Дикенсън прикова Изабел към пода. Тя продължи да се извива, но опитът за бягство я беше изтощил. Когато Мини се опита да напъха лъжицата с течността в устата й, тя стисна здраво устни.

Мини стисна носа на Изабел.

— Правиш всичко това доста трудно — измърмори тя. — Искам само да останеш тук, за да мога да се грижа за теб, да ти бъда майка. Винаги съм искала само това. Но ти ми отказваш също като Аврора. Тя искаше да се премести заедно с теб и да ме остави тук.

„Мама?“

Изабел се опита да задържи мисълта, която отлиташе. Пред очите й притъмня. От липсата на въздух гърдите й буквално горяха. Когато вече не можеше да издържи, тя разтвори леко устни, за да си поеме дъх.

Мини натика лъжицата в устата й. Изабел се задави, когато сладникавата течност я изпълни.

 

Къщата беше построена от същите светли камъни, както и околните. Високи колони обграждаха верандата от двете страни. Три гранитни стъпала водеха към дискретна бяла врата. Прозорците бяха тъмни, с изключение на мъждукащата светлинка в една от стаите на втория етаж.

Спалнята на Аврора.

Кой беше там?

Керн посегна да почука на вратата, но размисли и вместо това натисна бравата. Беше заключено.

— Ще влезем през задната врата — каза той.

Хатауей кимна мрачно и тръгна след него. Той сигурно също беше изпитал лошо предчувствие, когато бе забелязал мъждукащата светлинка в прозореца. Дали Мини беше влязла там.

Опустошението в спалнята на Аврора сигурно беше причинено от Мини. Тя се беше престорила, че е била нападната. Но защо? В мемоарите нямаше нищо против нея.

Освен ако тя не беше търсила мемоарите. Освен ако сама не се беше наранила с ножа, за да накара Изабел да се прибере в бордея.

Въпреки че вечерта не беше студена, Керн усети хлад. Не бе трябвало да позволява на Изабел да се връща тук. Нямаше да намери покой, докато не я откриеше и тя отново не се озовеше в безопасност в прегръдките му.

Край конюшните цареше мрак. Наблизо изпръхтя кон. Миризмата на разлагащи се боклуци беше станала по-силна след дъжда от предишния ден. Стъпките им отекваха по паважа.

Керн стигна до входа за прислугата и отвори вратата. Хатауей влезе след него. Необходими им бяха няколко секунди, за да свикнат с тъмнината в неосветения коридор. На графа му се стори странно, че от кухнята не се носи миризмата на приготвяна вечеря.

Къде бяха изчезнали всички?

Керн тръгна по тясното задно стълбище. Двамата вървяха бавно в тъмнината. Сигурно щеше да намери Изабел в спалнята й. Тя може би беше решила да подремне малко. Това обясняваше защо прозорецът й не беше осветен.

А може би тя и лелите й се бяха събрали в стаята на Аврора и си говореха за доброто старо време. Или пък се опитваха да успокоят разбитото сърце на Изабел.

Графът обаче не можеше да се отърси от тревогата, която го беше обзела. Отсега нататък той възнамеряваше да държи Изабел колкото се можеше по-близо до себе си. Щеше да се ожени за нея и нямаше да й позволи да наруши брачната си клетва да го почита и да му се подчинява.

Коридорът на втория етаж също не беше осветен. Хатауей посочи към затворената врата на будоара на Изабел. Керн отиде там и долепи ухо до вратата. Отвътре се чуваха някакви гласове. Той натисна бравата, но тя се оказа заключена.

 

Изабел изплю течността право в лицето на Мини.

Възрастната жена изруга, отскочи назад и вдигна престилката си, за да избърше лицето си.

— Неблагодарно момиче. Аз правя само това, което е най-добро за теб. Винаги съм постъпвала така.

Изабел се сви на кълбо на пода. Въпреки всичко малка част от течността мина през гърлото й. Тя знаеше, че когато действието й се проявеше, вече нищо нямаше да може да й помогне.

Дикенсън щеше да я използва, както си поискаше. Леля Мини щеше да му помогне. А Изабел не можеше да направи нищо, за да им попречи.

Оръжие. Трябваше да намери оръжие.

Докато оглеждаше стаята, всичко плуваше пред очите й. Но наоколо нямаше нищо, с което да се защити. Леля Мини се беше погрижила за това.

Изабел бавно осъзна истината. Леля Мини беше унищожила вещите на майка й. Тя беше нарязала роклите, тя беше разляла парфюмите, тя беше преобърнала мастилницата. Тя беше мразила майка й.

Леля Мини беше убила майка й.

Тази ужасяваща мисъл не излизаше от ума на Изабел. Леля Мини искаше Изабел да остане тук. Тя неведнъж бе повтаряла това. В мемоарите си Аврора пишеше, че искала да остави жените и да се премести в провинцията, където да живее само с Изабел.

„Ако е рекъл господ, средствата от публикуването на книгата ми ще ми позволят да напусна този дом на порока завинаги и да отида при дъщеря си в Оксфордшир. Там двете най-сетне ще бъдем заедно.“

Майка й се беше страхувала, че е била отровена от някой от бившите си любовници, желаещ да й попречи да публикува мемоарите си. Само че убийството й нямаше нищо общо с книгата й.

То се дължеше само на егоизма на леля Мини да задържи Изабел в бордея.

Над съзнанието на Изабел се спусна мъгла. Опиумът. Тя се опита да мисли, да запази разума си, но умът й бе обвит от топла мъгла и тя престана да усеща каквото и да било, освен смътно чувство за опасност. Повече от всичко й се искаше да се сгуши и да затвори очи. Крайниците й сякаш тежаха по сто килограма. Изабел смътно усети как в стомаха й се разлива топлина. Джъстин. Колко много й се искаше той да я прегърне. Тя се раздвижи неспокойно по коравия килим.

Изабел чу гласа на Мини, който идваше някъде много отдалеч.

— Така, детето ми. Виждам, че си глътнала достатъчно от лекарството, за да се почувстваш по-добре. Скоро ще осъзнаеш, че всичко това е в твой интерес.

— Отдръпни се. Тя е готова за мен.

Той се извисяваше над нея. Изабел се опита да фокусира замъгления си поглед, но образът му се разцепи на две. Не трябваше да му позволява да я докосне…

— Вдигни я и я сложи на леглото — нареди му леля Мини.

— Ти за какъв ме мислиш, за слуга ли?

— Направи каквото ти казвам. Няма да позволя момичето ми да бъде използвано на пода, сякаш е някаква улична кучка.

Дикенсън измърмори нещо и се приближи предпазливо до Изабел, сякаш всеки момент очакваше тя да избухне отново. На нея обаче не й бяха останали сили. Опиумът беше проникнал във вените й и я караше да се чувства слаба и отпусната.

Дикенсън приклекна до нея и сложи ръце под тялото й. Студените му ръце я изтръгнаха от вцепенението й. Тя потръпна и извика тихо:

— Неее!

Керн и Хатауей тъкмо се чудеха дали да почукат или не, когато дочуха приглушения вик.

Звукът прониза Керн като стрела. Изабел.

— Отдръпни се! — нареди той.

Маркизът едва успя да отскочи встрани, когато Керн се хвърли с рамо към вратата. Дървото изскърца. Той повтори опита си и този път ключалката поддаде и вратата отлетя встрани.

Графът нахълта в будоара, следван от Хатауей. В стаята беше тъмно и нямаше никого. Слаба светлинка се процеждаше изпод вратата на спалнята.

Керн се втурна натам, обзет от страх. Един бърз поглед му беше достатъчен да огледа всичко.

Терънс Дикенсън стоеше гол до кръста до огромното легло. Мини беше коленичила в горната част на леглото. Тя държеше главата на Изабел, галеше косата й и я успокояваше.

Изабел лежеше сякаш подготвена за жертвоприношение, съвсем неподвижна, облечена само в тънка бяла нощница.

— Господи! — избухна Хатауей.

На Керн му причерня пред очите. Той изръмжа диво и се нахвърли върху Дикенсън. Възрастният мъж отстъпи бързо назад, спъна се в някакъв стол и падна на килима.

Той се сви уплашен и вдигна ръка, за да се предпази от гнева на графа.

— Аз… мога да обясня. Мини ме накара. Н-но… н-ни-що не се получи. В-всичко беше г-грешка.

— Много голяма грешка.

Керн вдигна Дикенсън от пода и стовари юмрук в челюстта му. Чу се силно изпращяване и главата на Дикенсън се отметна назад. Той се удари в стената и се строполи на пода, където остана да лежи неподвижно, със затворени очи.

Керн отиде до леглото. Мини се опита да покрие Изабел с тялото си, но маркизът я издърпа безцеремонно и изви ръцете й зад гърба.

— Ау! — извика тя. — Внимавайте с ръката ми.

— Ще си получиш заслуженото лечение. В затвора „Нюгейт“.

— „Нюгейт“! По какво обвинение?

Хатауей я гледаше безмилостно.

— По обвинение в убийството на Аврора Дарлинг.

Керн седна на леглото. Изабел мяташе глава върху възглавницата, като мърмореше нещо неразбираемо. Връхчетата на гърдите й бяха ясно очертани под плата на нощницата, която се увиваше по стройното й тяло. Господи, Мини беше повикала Дикенсън тук, за да изнасили Изабел.

Керн усети как отново го обзема ярост, примесена с нежност. Той докосна бузата на Изабел.

— Изабел.

Клепачите й потрепнаха. Тя се размърда неспокойно и ръцете й се вкопчиха в него.

— Джъъъстин?

— Тук съм, скъпа. — Той отметна една къдрица и я целуна по челото. — Тук съм.

Тя отвори очи. Замъгленият й поглед го огледа и на устните й бавно се разля щастлива усмивка.

— Неее… сънуувам ли?

Тя заваляше думите. Керн почувства паника и се обърна към Мини.

— Какво си й дала, по дяволите? Отрова ли?

— Разбира се, че не — отвърна нацупено тя. — Само малко опиум. Обичам я повече, отколкото ти някога би могъл.

— Да я обичаш? Ти не знаеш какво е обич, но познаваш егоизма и злобата. — Той вдигна Изабел на ръце и я притисна към гърдите си. — Не сънуваш — прошепна графът. — Аз наистина съм тук. И никога вече няма да те напусна.

— Не! — извика Мини. — Не можеш да ми я вземеш.

— Може, госпожо, може — обади се мрачно Хатауей. — И ако стане онова, което съм намислил, никога повече няма да видите Изабел.

Той дръпна Мини към вратата. Тя заби пети в килима и се опита да се измъкне от хватката му.

— Как смеете! Нямате право да ми я отнемате! Не точно вие.

— Имам пълното право да го направя и вие прекрасно знаете това.

— Ха. Подхвърляхте на горкото момиче по някоя друга монета от време на време. Аз се погрижих тя никога да не получи мизерните ви подаяния. Не исках да обърка парите с обичта.

Хатауей стисна още по-силно ръцете й и изсъска в ухото й:

— Кражба. Още едно престъпление, за което ще трябва да отговаряш пред магистрата.

— Няма да посмеете. Ще се наложи да признаете пред света за връзката си с Аврора. Ще се наложи да признаете, че сте баща на Изабел.

Изабел премигна объркано.

— Тааатко?

Хатауей я погледна, без да пуска Мини, която все още се опитваше да се измъкне. Чертите на лицето му се смекчиха.

— Да — каза той с глас, който показваше, че думите излизаха от сърцето му. — Да, вярно е. Аз съм баща ти.

Изабел поклати бавно глава и разпуснатата й коса погали Керн.

— Тиии… и мааама…

— Аз я обичах. С цялото си сърце. Ако притежавах половината от смелостта на твоя Джъстин… — Маркизът не можа да довърши.

Очите му заблестяха и той отвърна глава встрани.

Мини бе обзета от внезапна ярост и успя да се измъкне от хватката му. Тя се втурна към вратата, но Хатауей се метна след нея и успя да я повали на пода. Този път той взе един шал и върза ръцете й зад гърба. Мини го засипа с порой от цветисти ругатни.

Изабел потръпна и Керн притисна лицето й към рамото си. Ръцете й се вкопчиха с всичка сила във врата му. Единственото нещо, за което графът беше способен да мисли, беше да я отведе от тук и да й помогне да забрави предателството, което бе преживяла тази нощ. Хатауей изправи Мини на крака.

— Ще изпратя кочияша обратно да отведе онзи там — каза маркизът и кимна към Дикенсън, който все още лежеше в безсъзнание на пода.

— Ще ги закарам при магистрата — каза Керн. — Ти не трябва да се забъркваш във всичко това.

— Не. Крайно време е да постъпя правилно. — Хатауей погледна към Изабел и изражението му се смекчи. — Пък и, струва ми се, ти си доста зает.

Изабел се раздвижи в ръцете на графа. Гърдите й се притиснаха към него с влудяваща чувственост. Наркотикът очевидно беше премахнал всички задръжки. Меките й устни се плъзнаха по гърлото му и той усети възбуждащата влага на езика й. Тялото му не закъсня да реагира.

Хатауей се втренчи с леден поглед в графа.

— Младежо, предлагам ти незабавно да се погрижиш да узакониш връзката си с дъщеря ми.

Керн не можа да се въздържи и се ухили широко.

— Както желаете, милорд.

 

Два часа по-късно каретата на Линууд се отправи на север.

Вътре Керн беше притиснал Изабел към себе си. Стройното й тяло беше увито в топла мантия, която я покриваше от главата до петите. Под нея тя беше облечена само в нощницата си, тъй като Керн бе решил, че не иска да я буди, когато тя бе заспала по пътя към дома му.

Слугите в къщата му се бяха разтичали да изпълнят заповедите му — личният му прислужник беше наредил куфарите на господаря си, готвачката бе напълнила една кошница с деликатеси, а конярите бяха впрегнали конете. Всички бяха гледали с любопитство графа, но никой не се беше осмелил да го попита защо тръгваше на дълъг път през нощта, при това в компанията на млада дама без придружител. Той не им бе дал никакви обяснения. И без това сами щяха да разберат всичко след няколко дни.

Елитът също щеше да научи. Керн се усмихна в тъмнината, когато се сети за клюките, които щяха да бъдат разпространени. Всичко, от което той се нуждаеше, се намираше до него.

Изабел се размърда, протегна се и въздъхна. Клепачите й се повдигнаха и тя премигна към него. Ръката й се плъзна по палтото му, сякаш искаше да се увери, че той наистина беше до нея.

— Джъстин?

Той я целуна по челото.

— Как се чувстваш?

— Малко по-добре… не толкова замаяна. — Тя се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намираше. — Къде ме водиш? В дома на Линууд ли?

— Не, скъпа. Отвличам те.

Изабел се намръщи.

— Отвличаш ме? Но… аз бих дошла доброволно с теб навсякъде. Тъкмо исках да дойда при теб и да ти кажа това, когато леля Мини… — Тя замълча и прехапа долната си устна със снежнобелите си зъби. — Още не мога да повярвам, че всичко това наистина се случи. През всичките тези години… тя ми беше като втора майка…

Керн долови тревогата й и прокара ръка през копринените й къдрици.

— Не се измъчвай, любов моя. Ти не си знаела, че тя е толкова зла. Никой от нас не знаеше.

Изабел си пое дълбоко дъх.

— Помниш ли, когато леля Пърси се разболя? Леля Мини сигурно я е отровила, за да се опита да ме убеди да напусна дома на Хатауей и да се върна в бордея. — Внезапно Изабел изтръпна. — Останалите ми лели…

— Спят спокойно — довърши графът. — Лично се уверих в това. Оставих нареждания на доктор Садлър да отиде при тях утре сутринта и да се погрижи никоя от тях да не пострада. Той ще отиде да види и Тримбъл.

— Значи сър Джон… не ми е баща.

— Не, не е.

Изабел остана да го гледа съвсем неподвижно.

— Лорд Хатауей… той наистина ли е…

„Аз нямам баща. И ако се опитате да ми докажете противното, никога няма да ви простя.“

Керн си наложи да не мисли за това.

— Да, скъпа, Хатауей е твоят баща. Открих истината малко преди да дойда при теб. — Той обхвана лицето й в ръцете си. — Изабел, съжалявам, ако тази новина ти причинява болка, но според мен, ако му дадеш малко време, той ще ти покаже, че наистина те обича и винаги те е обичал. Той преживя доста тревоги заради теб.

Тя обърна глава към прозореца на каретата и се загледа навън в нощта.

— Странно е. Усещам, че… в крайна сметка не мога да го мразя. Той ми е дал сестрата, която винаги съм искала да имам. — Гласът й стана дрезгав. — Сестрата, която нараних толкова силно.

Керн я прегърна.

— На Хелън й трябва време, за да осъзнае, че двамата с нея не сме създадени един за друг. Тя ще го разбере, когато открие голямата си любов.

Изабел въздъхна леко. Обърна се изцяло към графа и притисна плътно тялото си към неговото. Ръката й се зарови под палтото му и започна да гали леко гърдите му. Тя се настани по-удобно до него. Двамата бяха сами в полумрака на каретата и пътуването им щеше да продължи с часове. Керн си спомни за нощницата, с която тя беше облечена под мантията и как платът подчертаваше гърдите и бедрата й. Трябваше само да разтвори мантията и…

Но тази нощ Изабел беше преживяла нещо ужасно и той трябваше да прояви уважение към нея и да не се възползва от уязвимостта й.

Тя погали бузата му.

— Джъстин, аз избързах, като отхвърлих предложението ти. Искам да бъда твоя любовница. Искам това с цялото си сърце.

Той усети силна възбуда при тези нейни думи. Тя все още не знаеше накъде пътуваха.

— Има нещо, което трябва да ти кажа…

Гласът му заглъхна, когато пръстите й го погалиха интимно.

— Но ако наистина ме искаш, има няколко правила, които ще трябва да спазваш — каза Изабел.

Той не беше в състояние да мисли.

— Правила.

— Да. Ще посветиш живота си само на мен и на децата, които може да ни се родят. Ще забравиш за всички останали жени. Никоя друга няма да те докосва така.

Когато божествените й пръсти се увиха около него, графът сподави стона си и се опита да запази разума си.

— Изабел, любов моя… изслушай ме. За това да бъдеш моя любовница…

— Мм. И ако направите това, което искам от вас, аз също ще ви посветя своя живот, милорд. — Внезапно тя коленичи пред него. Керн загуби ума и дума, когато ръцете й започнаха да го докосват бавно. — Мой си — прошепна тя — Само мой.

В слабините му гореше истински пожар. Той усещаше топлия й дъх. Толкова близо.

— Знаеш ли, че понякога подслушвах лелите си, докато си говореха какво правят с мъжете? — продължи тихо Изабел. — Разказите им ми се струваха шокиращи и същевременно възбуждащи. И никога не съм предполагала, че и аз ще мога да правя такива неща с някой мъж… докато не срещнах теб.

Тя потърка бузата си в твърдата му мъжественост. След това обърна глава и го целуна с най-интимна целувка.

Керн се почувства, сякаш щеше да експлодира.

Той заби пръсти във възглавниците на седалката и се опита да се овладее. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Огън кипеше във вените му, докато Изабел го галеше с ръце и устни. Когато това възбуждащо мъчение стана непоносимо, графът я взе в скута си и трескаво вдигна мантията и нощната й до кръста. Ръцете му се плъзнаха по гладкия й задник. Задъхана, Изабел го възседна и се вкопчи в раменете му.

Той я докосна между краката и усети, че тя беше влажна и готова за него. Изабел се спусна надолу, докато топлината на тялото й не го обгърна изцяло. Той пъхна ръка между телата им, за да я гали, и тя изстена от удоволствие, докато движеше бедрата си. Само след няколко минути извика името му и вътрешните й мускули се стегнаха конвулсивно около него. Керн сподели удоволствието с нея и изля семето си в тялото й.

Двамата се отпуснаха доволни. След известно време графът долови лекото поклащане на каретата и уханието от косата на Изабел. С пресипнал глас той каза:

— Обичам те, Венера Изабел Дарлинг.

— И аз те обичам. — Тя се сгуши до него. — Мм. Струва ми се, че никога не бих могла да бъда по-щастлива.

— Когато разбереш къде отиваме, може би ще промениш мнението си.

Пръстите й се плъзнаха по лицето му, сякаш тя все още не можеше да повярва, че не сънува.

— В имението ти в Дербишър, разбира се. Ще живея в дома на вдовицата.

Той поклати глава.

— Опитай отново.

Изабел се изправи бавно. Тя надникна през прозореца в тъмнината на нощта.

— Не мога да си представя. Къде отиваме?

— В едно малко градче на границата с Шотландия.

— Шотландия! — възкликна тя. — Но защо? — Гласът й заглъхна и Керн долови внезапна тревога у нея.

Вече не можеше да не й каже.

— Отиваме в Гретна Грийн, любов моя. Това е най-близкото място, където можем да се оженим, без да чакаме разрешително. — Когато тя остана да седи неподвижна и безмълвна, Керн продължи: — Не съм поискал ръката ти официално. Ще се омъжиш ли за мен?

Отначало Изабел не каза нищо. След това се хвърли в обятията му с радостен вик.

— О, Джъстин! Не съм предполагала, че… Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Той прокара доволно пръсти през разрошената й коса.

— Аз също имам няколко правила, които искам да спазваш. Първото и най-важното е да ми обещаеш, че винаги ще стоиш близо до мен и няма да се забъркваш в неприятности.

— Съгласна. Та аз не искам да се отделям от теб. — Тя се усмихна нежно. — Невероятно е, че се чувствам толкова щастлива. Невероятно и прекрасно.

— Няма да ти бъде за последно. — Той придърпа лицето й и я целуна страстно. — Аз възнамерявам да прекарам остатъка от живота си, като те правя щастлива.

Изабел положи глава върху рамото му и въздъхна доволно. Чувстваше се толкова добре, освободена от тайните на миналото си. Керн й беше дал толкова много — тя се гордееше от себе си и се чувстваше силна от вечната си любов. И я беше накарал да повярва, че мечтите се сбъдват.