Барбара Смит
Грешница на любовта (5)

Глава 5

Къде беше Керн?

Изабел изгаряше от нетърпение да научи нещо за болната си леля и отправи една отнесена усмивка към поредния посетител, който си проправи решително път към нея през претъпканата дневна. Беше късно следобед, в разгара на времето за посещения, и около четирийсет души отпиваха чай и опитваха голямото разнообразие от торти, предлагани от пажове в ливреи.

Слабият, червенокос господин се спря пред нея и се поклони. Лицето му й се струваше познато, но за миг тя не успя да си спомни името му. До него стоеше едрата му майка, намръщена като куче пазач.

— Скъпа госпожице Дарси. За мен е несравнимо удоволствие да ви видя отново. — Той протегна към нея букет бели лилии, вързани с панделка. — Моля, приемете скромния ми дар.

Тя пое букета, като се мъчеше да си спомни името му.

— О, благодаря ви… сър Уудбейн.

Докато Изабел правеше задължителния реверанс, майка му вдигна лорнета си и я огледа внимателно.

— На бала миналата вечер говорихме съвсем кратко и аз съм любопитна да науча повече за вас. Имам братовчеди в Нортумбрия, но не си спомням да съм срещала името Дарси между известните семейства.

— Баща ми не обичаше да се появява често в обществото — излъга Изабел. — Той се задоволяваше с научните си изследвания. В имението си имахме доста голяма библиотека.

— Имение? В коя част на графството сте живели?

— О, на север, далеч от населени места. — Изабел сведе умело поглед. — Страхувам се, че не съм изискана и образована колкото вас, милейди.

— Напротив, вие сте очарователна — възрази баронът. — Направо прекрасна. Вие внасяте нетрадиционен аромат в скучното ни общество.

— А кои са роднините на майка ви? — намеси се отново майка му. — Бих искала да се запозная с потеклото ви.

Изабел си помисли, че ако тези двамата знаеха истината, сигурно щяха да избягат с писъци от стаята. За миг тя се изкуши да направи точно това — да им каже истината, за да види шока върху надутите им физиономии, когато чуеха, че майка й беше обслужвала някои от най-уважаваните лордове и че един от тях беше бащата на незаконната й дъщеря. И че един от тях я беше убил. Може би беше същият…

Хелън се появи и тръгна към тях. В муселиновата си рокля с цвят на слонова кост, тя приличаше на приказно видение.

— О, какви красиви лилии. — Тя се наведе напред към цветята и вдъхна аромата им. — Признавам, че все още не знам дал и да избера рози или лилии за сватбата си. А трябва да помисля и за гардении. Това е ужасно трудно решение.

— Опитай със смесен букет — предложи сухо Изабел, доволна, че Хелън се бе появила и бе променила темата. — Сър, поласкана съм, че ми донесохте цветя.

— Това е само един скромен дар, който изразява моето силно възхищение към вас, госпожице Дарси — побърза да каже той. — Когато танцувахме миналата вечер, вие ме направихте най-щастливия мъж в Лондон. — Майка му изсумтя високо и той млъкна веднага и се изчерви като домат.

Възрастната дама повдигна вежди към Изабел.

— Тези лилии са набрани от моята градина. Трябва да бъдат сложени незабавно във вода, за да не повехнат. — Тя се обърна към сина си. — Тимоти, сега бих искала да поседна.

— Да, мамо. — Той хвърли един последен, изпълнен с обожание, поглед към Изабел, след което поведе майка си към една група възрастни жени, които си разменяха клюки.

— Уудбейн положително е влюбен до уши — прошепна Хелън, когато баронът и майка му вече не можеха да ги чуят.

— А майка му положително е ужасяваща — прошепна в отговор Изабел и предаде букета на един паж, който го отнесе при останалите цветя, които вече бяха подредени върху една странична маса. — Страхувам се, че тя не ме одобрява.

— Тя не одобрява нито една дама, която оглежда сина й.

— Аз танцувах с него само веднъж. Това едва ли ме прави търсачка на богатство — Изабел не добави, че се притесняваше от това, че беше подложена на разпит от някаква стара вещица, която си нямаше никаква друга работа, освен да си пъха носа в чуждите работи.

— Е, той има доход от десет хиляди годишно — каза тихо Хелън — Но дядо му е бил търговец, а ти можеш да си намериш някой по-подходящ. Да обиколим стаята. — Двете се хванаха под ръка и Хелън дръпна Изабел покрай група господа. Когато един младеж понечи да се присъедини към тях, тя го отпъди с махване на ръка и очарователна усмивка. — Виконт Липском — прошепна тя. — Въпреки че ще те направи виконтеса, той е твърде нисък. Ще изглеждаш смешно пред олтара до него.

Изабел потисна надигащия се в нея непочтителен смях.

— Хелън — прошепна тя, — аз наистина нямам никакво намерение да си търся съпруг.

— О, глупости. Всяка дама иска да си намери подходящ съпруг. Какво друго ни остава?

Когато погледна в невинните, блестящи очи на Хелън, Изабел усети как по устните й се разлива усмивка. Досега тя никога не бе имала истинска приятелка. Децата в селото, в което беше израснала я бяха подигравали заради незаконния й произход и тя се беше научила да се справя сама. Тук обаче най-сетне се намираше в безопасност между тези хора, които я смятаха за дама. Тя си помисли, че лесно можеше да свикне с този спокоен живот на посещения при модистката, разходки в парка и приятни разговори преди лягане — ако успееше да забрави тайните си тревоги за леля си. Изабел изгаряше от нетърпение да чуе от Керн какво е казал лекарят.

— Като стана въпрос за брак, къде е годеникът ти днес?

Хелън сви рамене.

— О, Джъстин не обича тези неща. Смята ги за загуба на време.

— Но сигурно ще дойде за вечеря?

— Поне така каза. — Хелън огледа тълпата от гости. — Но и той като татко често понякога се забавя в парламента.

— А чичо ти? — продължи да подпитва Изабел. През изминалите две седмици преподобният лорд Реймънд Джефрис я избягваше като чумава и нито веднъж не се беше появил в дома на брат си. — Прие ли поканата за вечеря този път?

Хелън поклати русите си къдрици.

— Отново отказа. Не разбирам защо искаш чичо Реймънд да ни посещава. Той е скучен и винаги говори за духовни неща. Когато го слушам, ми се приспива.

— Забелязах, че очите ти се затвориха в църквата миналата неделя.

— Така ли? Надявах се, че никой не е забелязал. — Хелън премигна от удивление, след което се разсмя. — О, шегуваш се. Бъди сериозна. Трябваше да ти търсим мъж. — Лицето й се озари и тя стисна ръката на Изабел. — Не е ли вълнуващо? Смея да твърдя, че всеки от господата, с които се срещна снощи, дойде да те посети днес.

„С изключение на един“ — помисли си Изабел, докато двете продължаваха да вървят по дължината на огромната дневна. Нито един от тези младежи не бе познавал Аврора Дарлинг и забавянето на плановете й дразнеше Изабел.

— Вчера вечерта изиграх една партия карти със сър Джон Тримбъл. Не го виждам тук днес.

— Сър Джон? — Красивото лице на Хелън се намръщи. — Не мисля, че го познавам.

— Той рядко се появява в обществото. Страда от подагра.

— За бога, тогава трябва да е на възрастта на баща ми. Не може да се интересуваш от някой толкова възрастен.

— О, аз предпочитам възрастните мъже. — Това си беше чиста лъжа, но така Изабел щеше да има необходимото извинение за следващите седмици. — Те са по-улегнали и е по-малко вероятно да се впуснат в хазарт и оргии.

— Като Джъстин. Той е образец на почтеност.

Сравнението изненада Изабел.

— Лорд Керн не е стар. Той едва ли е навършил трийсет.

— На двайсет и осем е. Предполагам, че винаги съм гледала на него като на по-голям брат. Той е толкова грижлив и любезен и винаги е готов да ме поправи, ако направя някоя грешка. — Хелън въздъхна и забави крачка. — Скъпа братовчедке, искам да ти призная нещо, но трябва да ми обещаеш никога, ама наистина никога, да не споменаваш за това пред него.

— Както искаш.

Хелън се наведе по-близо до ухото на Изабел.

— Понякога си мечтая за смели разбойници. Нямам предвид тези господа тук, а мъже от приказки и легенди. Иска ми се да бъда отвлечена от смел пират или от красив разбойник на кон.

Изабел прехапа силно устната си. Миналата нощ един облечен в черно мъж я беше отнесъл на коня си. Годеникът на Хелън.

„Ти не познаваш лорд Керн. Той е тъмна и опасна личност, по-смел от всеки пират.“

Гърдите й се изпълниха със срамен копнеж. Как можеше да изпитва желание към бъдещия съпруг на Хелън? Тази мисъл беше отвратителна проява на нелоялност. Но Изабел не можеше да отрече желанието си. Тя се бе сгорещила от копнеж, когато той я бе метнал на седлото пред себе си, и се бе чувствала по същия начин, когато я бе отвел обратно в дома на маркиза.

Страстта й можеше да бъде само моментно увлечение, естествена женска реакция на мъжко присъствие. Сега обаче й се струваше невероятно, че можеше да желае мъж, който я презираше.

— Да бъдеш отвлечена, не е толкова романтично, колкото изглежда — отбеляза Изабел. — Един разбойник ще се държи с теб грубо и вулгарно. По-вероятно е да се отвратиш от него, отколкото да се влюбиш в него.

Хелън въздъхна леко.

— Милата Изабел, винаги толкова практична. Не трябва да мислиш, че не съм доволна от Джъстин. Ние сме обещани един на друг от деца. Той е толкова хубав и образован и ми е много скъп — В края на стаята те се обърнаха и тръгнаха обратно към гостите, като при това подминаха отворената врата към фоайето. — Видя ли това?

— Какво? — Изабел хвърли един бегъл поглед към аристократите, които убиваха времето си наоколо.

— Там, в ъгъла. Господин Чарлз Мобри отново се беше втренчил в теб.

Мобри стоеше в другия край на стаята. Той беше пристигнал пръв днес и бе подарил на Изабел букет виолетки, придружени от сладникава поема, възхваляваща красотата й.

— Аха — каза Изабел. — Това е мъжът, който сравнява устните ми с узрели череши, а очите ми — с шоколадови бонбони.

Хелън се изкиска.

— Това само доказва колко силно е влюбен в теб. Несъмнено, скоро ще ти направи предложение.

— Какво предложение? — попита един тих глас зад тях.

Изабел се обърна рязко. Топла вълна премина по тялото й, когато видя лорд Керн да стои зад тях. Той беше истинско въплъщение на съвършенството. Сакото очертаваше широките му рамене и контрастираше с елегантната му бяла вратовръзка. Никой не би си и помислил, че само преди няколко часа той бе метнал Изабел на гърба на коня си и я бе притискал толкова интимно, сякаш двамата бяха любовници.

— Джъстин! — изписка Хелън и му подаде ръка за целувка. — Каква прекрасна изненада. Защо не си в парламента?

Той се поклони официално.

— Не можех да остана далеч от теб. — Сви устни едва забележимо, когато се обърна към Изабел — Пък и реших, че някой трябва да наглежда госпожица Дарси.

„Не се безпокойте, нямам намерение да ви изпускам от погледа си нито за миг.“

Сърцето й подскочи. Дали знаеше, че я привлича? Зелените му очи я гледаха хладно, Изабел не беше способна да проникне в тях и да прочете мислите му. Едно нещо обаче беше напълно сигурно: тя не го привличаше.

— Колко мило от твоя страна — каза усмихнато Хелън. — Но тук е пълно с мъже, които са готови да се заемат с ролята на защитници на братовчедка ми.

— Виждам. — Той огледа гостите. — А сега ще ми кажете ли кой на кого е направил предложение?

— Никой — отвърна бързо Изабел. — Това са само клюки, които не си струват да бъдат повтаряни.

— Пък и още е твърде рано. — Хелън намигна тайно на Изабел и хвана графа под ръка. — О, Джъстин, радвам се, че си тук. Толкова много исках да чуя мнението ти по един важен въпрос.

Той хвърли изпълнен с подозрение поглед на Изабел, след което отново насочи вниманието си към Хелън.

— Някакъв проблем ли има?

— Много неприятна дилема. Може би ти можеш да ми помогнеш да я разреша. Какви цветя предпочиташ за украса на църквата за сватбата ни — лилии или рози? Братовчедката Изабел ми предлагала използвам различни цветя и това е един много добър компромис, но аз исках първо да обсъдя въпроса с теб, в случай че имаш някакви предпочитания.

— Каквото и да избереш, нямам нищо против — каза той и потупа ръката й. — Осланям се на безпогрешния ти вкус.

Той й се усмихна с обич, която беше напълно противоположна на студения му характер. Докато ги гледаше — принцът с неговата мрачна красота и божествената му руса принцеса, Изабел се почувства като натрапничка. Те бяха родени в този свят на привилегировани, докато тя само се правеше на дама и въпреки че беше успяла да се промъкне в техния кръг, никога нямаше да се чувства част от него. Все някога, независимо дали искаше или не, тя щеше да бъде принудена да се върне към стария си начин на живот.

„Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница…“

Тя си наложи да не съжалява. Нищо добро нямаше да излезе, ако започнеше да мечтае за красиви дрехи и изискани балове, или пък да желае да бъде част от света на Хелън. Изабел беше длъжна на всяка цена да помни истинската цел, заради която се намираше тук — откриването на благородника, който беше убил майка й, а бащата на Керн беше на първо място в списъка на заподозрените.

Тя се обърна към графа.

— Как е Негова светлост Линууд?

Топлината, смекчаваща чертите на графа, беше заменена от хладна арогантност.

— Доста добре. А вие забавлявате ли се, като приемате обожателите си?

— Братовчедка ми има повече обожатели от дъщеря на херцогиня — измърмори гордо Хелън. — Не е ли прекрасно това, Джъстин? Успехът й е замайващ. Получихме купища покани за балове, соарета и вечери.

Графът се втренчи мрачно в Изабел.

— Истинско чудо, наистина.

— Може и трябва да попитам — продължи упорито Изабел — защо никога не сме били канени на вечеря с вас, милорд? Ако състоянието на баща ви наистина се е подобрило, струва ми се, че е проява на лоши обноски да бъдем пренебрегвани. Сега, като си помисля, като че ли майка ми е познавала баща ви. Бих искала да подновя това познанство.

— Не си ми споменавала затова досега — каза радостно Хелън. — Представяш ли си колко е малък светът…

— Скъпа, ние ти пречим да изпълняваш задълженията си на домакиня — прекъсна Керн годеницата си с учтив, но твърд тон. — Не трябва да ни позволяваш да отнемаме цялото ти време. Аз ще остана с братовчедка ти.

— Както кажете, милорд. — Хелън стисна ръката на Изабел — Толкова много ми се иска вие двамата да бъдете приятели. — Тя се усмихна и се отдалечи към гостите си.

Без да обръща внимание на любопитните погледи, които му хвърляха посетителите, Керн хвана Изабел под ръка и я поведе към една уединена ниша близо до пианото. Ядосваше се на себе си за това, че ясно усещаше копринената й кожа. Въпреки че не го показваше, гневът му кипеше с всичка сила. Пусна я и каза тихо:

— Знам каква игра играете, госпожице Дарлинг.

— Аз не играя игри, милорд. — Тя потърка ръката си на мястото, където я беше държал. — Игрите са за хора, които си нямат друга работа и си губят времето с глупави забавления.

— Искате да притеснявате баща ми с мемоарите на майка си. Все още се надявате да го изнудите. Е, аз няма да ви позволя това.

Тя вдигна брадичка и зададе въпроса, който я измъчваше:

— Искам да говоря с лекаря на Линууд. Изпратихте ли го при леля Пърси?

— Да.

— И? — В гласа й се долавяше тревога. — Какво каза? Как е тя?

— Добре е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства. Доктор Садлър каза, че е бил озадачен от силата на някои от симптомите. Предполага, че организмът й не е много силен.

— Някога тя беше много здрава жена — каза с нотка на горчивина Изабел. — Предписал ли е някакво лекарство?

— Дал й е една доза морфин, за да успокои болката. Утре ще отиде да я види отново. Страхувам се, че не може да се направи нищо друго, освен да се чака състоянието й да се подобри.

Независимо колко малко уважаваше Изабел Дарлинг, графът не обичаше да бъде носител на лоши вести. Тя се беше облегнала на пианото, сякаш не можеше да стои на краката си без подкрепа. Челото й беше смръщено и тя беше прехапала долната си устна със снежнобелите си зъби. Керн усети опасно смекчаване в себе си и изпита силно желание да я притисне към себе си и да я успокои. Не му харесваше, че тя проявяваше загриженост за другиго, освен за самата себе си. Много по-лесно му беше да заклеймява една лукава жена, която се осмеляваше да изнудва по-високопоставените от нея.

— Усмихнете се, госпожице Дарлинг — каза тихо той. — В противен случай хората ще си помислят, че се караме.

Това свърши работа. Гърбът й се изпъна като струна и тя изправи рамене. След това изви устни в пародия на усмивка.

— Извинете ме, ако съм ви поставила в неудобно положение с проявата на загриженост за леля си. А сега, ако ми дадете адреса на доктор Садлър, ще му изпратя хонорара му.

— Въпросът е вече уреден.

— Не искам подаяния от вас.

— В такъв случай приемете това като подарък за братовчедката на бъдещата ми съпруга.

Тя се втренчи изпитателно в него и той усети как кожата му настръхва.

— Не искате да се свържа с доктор Садлър, нали? — попита бавно тя. — Мислите, че смятам да го питам нещо за Линууд.

— Не замесвайте баща ми в това.

— Кажете ми тогава от какво страда той? Да не би да е от болестта на леля Пърси? Затова ли предложихте да я прегледа неговият лекар?

— Не — Керн си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се отърси от тежестта в гърдите си. Само той и няколко доверени слуги знаеха за пристъпите на лудост, в които изпадаше баща му. Той се наведе напред, почти до самото й ухо. — Чуйте ме, госпожице Дарлинг, и ме чуйте добре…

Той бе прекъснат от един писклив глас, преди да успее да довърши.

— Какво си шепнете там в ъгъла? — извика една пълна жена, седнала в позлатен стол в средата на дългата стая. — Заклевам се, милорд, двамата с госпожица Дарси се държите като заговорници.

Лейди Уудбейн, проклетата крава. Зад нея стоеше синът й, втренчен влюбено в Изабел.

— О, вие ми развалихте изненадата — отвърна учтиво Керн. — Госпожица Дарси ми помагаше да избера сватбен подарък за лейди Хелън.

Дори от това разстояние той видя как Хелън се изчерви от задоволство и притисна ръце към малките си гърди. Колко сладка беше тя, когато се вълнуваше като дете. А той не я заслужаваше, защото я лъжеше. Графът се зарече да й се реваншира, като й купи най-хубавия сватбен подарък, който можеше да бъде купен с пари.

— О, извинете — каза баронесата. — Просто исках да попитам дали госпожица Дарси не би ни изсвирила нещо на пианото.

Графът отстъпи назад, за да даде възможност на Изабел да отиде до столчето пред пианото, но тя не помръдна от мястото си. Лицето й беше бледо като платно.

— Страхувам се, че не свиря — каза тя на баронесата.

— Не свирите? — Възрастната жена повдигна вежди. — О, хайде, просто сте твърде скромна. Няма дама, която да не може да свири и да не пее.

— Не и аз, мадам. Никога не съм учила музика. Родителите ми не смятаха това за важно.

— Виж ти! Това е странно възпитание. — Баронесата хвърли един поглед на сина си, сякаш искаше да му каже „нали ти казах“. — Много странно, наистина.

— Не е чак толкова странно колкото възпитанието на онези, които никога не се научават на добри обноски — каза Керн. — Хелън, би ли ни посвирила?

Лейди Уудбейн остана на мястото си, като премигваше в недоумение, а лорнетът й падна от месестата й ръка, сякаш баронесата не беше сигурна дали язвителната забележка бе отправена към нея или не. Изабел Дарлинг стоеше с вдигната гордо глава и я гледаше предизвикателно.

Хелън седна пред пианото. Керн не знаеше на какво се дължеше внезапното му решение да се притече на помощ на Изабел. Той отново изпитваше дяволско привличане към нея, към тази изнудвачка, която беше успяла да го накара да направи немислимото и да я защити. Същата тази жена, която по-скоро щеше да посрами фамилното му име, отколкото да му благодари за помощта.

Звуците на пианото изпълниха стаята и всички погледи се насочиха към Хелън. Керн се наведе отново към Изабел и каза тихо:

— Както казвах, забранявам ви да се свързвате с Линууд.

— Забранявате ми? — прошепна тя в отговор и му хвърли един кокетен поглед. — Засрамете се, господине, използвате твърде силни думи за човек, който няма никаква власт над мен.

Той стисна зъби.

— Въпреки това вие ще ме послушате. Ако ви открия в близост до Линууд, няма да ви се размине.

 

 

Истинските признания на една куртизанка

Най-похотливият от любовниците ми беше Зевс.

За разлика от по-предпазливите господа, херцог Л. не беше от хората, които си свършваха работата в стаята ми и си тръгваха по тъмно, той често обичаше да излиза с мен и ние се появявахме по периферията на обществото. Аз самата се наслаждавах на тайната шега, която двамата играехме на онези, които биха отблъснали една жена с моята професия.

Един такъв паметен случай бе, когато отидохме на опера и се настанихме в частната ложа на херцога. Там, докато седяхме под сенките, хвърляни от лампите на сцената под нас, Зевс бръкна под роклята ми и ме задоволи под съпровода на един червендалест тенор и едно красиво сопрано. След това аз си позволих волности с мъжествеността му и двамата прекарахме така един прекрасен час. Никой не можа да се досети за неприличните неща, които вършехме, защото се преструвахме, че гледаме операта, докато ръцете ни трескаво почитаха свещените за Купидон места.

С времето ние се опознахме и на други необичайни места, като брега на езерото в парка „Сейнт Джеймс“ през една лунна нощ и тоалетната стая на елитна модистка на Бонд стрийт в средата на един следобед. Веднъж той дори подкупи пазача на Уестминстърското абатство и тази история нямаше да бъде пълна без разказа за онова, което направихме до гробницата на Девствената кралица…