Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Secret Affair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 39 гласа)
Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Барбара Смит. Грешница на любовта

ИК „Торнадо“


Глава 1

Лондон, 1822 година

Той възнамеряваше да й даде добър урок.

Застанал в мрака под сянката на едно дърво, мъжът оглеждаше къщата. На външен вид не приличаше на бордей. Бе построена от същия светъл камък, от който бяха построени и съседните домове в тихата уличка. Дъждът обливаше високите прозорци и се спускаше по колоните от двете страни на верандата. Три гранитни стъпала водеха към дискретна бяла врата, чието бронзово чукче блестеше леко в сумрака. От време на време върху дантелените завеси се открояваха силуетите на хора, които се движеха из осветените стаи на приземния етаж.

Според информацията, която беше получил от шпионите си, сега проститутките трябваше да вечерят. На втория етаж се виждаше само мъждукащата светлина на свещ в една от стаите.

Нейната стая.

Изпита прилив на решителност. Никой не трябваше да стане свидетел на срещата им. Възнамеряваше да я изчака в будоара й и да се възползва от изненадата…

Завъртя се на пети и прекоси мокрия паваж. Дъждовните капки се разбиваха в наметалото му. С дрънчене на сбруя край него мина един файтон. Мъжът извърна глава и се вмъкна зад редицата от къщи.

При третата забеляза една обикновена дървена врата, която служеше за входа за прислугата.

Беше отключено и той влезе вътре. Спря се и се огледа в здрача. Откъм предната част на къщата долиташе дрънченето на прибори, примесено с оплакванията на някаква жена и пискливия смях на друга. Вляво от него се намираше вратата за кухнята в мазето. Вратата вдясно водеше към стълбището и той мина през нея.

Стените на коридора на втория етаж бяха покрити с похотливи картини. Златен лъч светлина излизаше от една отворена врата и сякаш го подканваше да тръгне натам.

Вървеше бързо и безшумно. Щеше да я изненада, когато тя се върнеше след вечерята, и веднъж завинаги щеше да сложи край на плановете й.

Прекрачи прага и замръзна на мястото си.

Тя беше в стаята.

Жената седеше на столче пред тоалетната масичка. Прашенето на огъня в камината сигурно беше заглушило шума от стъпките му, защото тя не го забеляза и продължи да реши косата си.

Изглеждаше млада, на не повече от осемнайсет години. Не че възрастта й имаше значение. Като другите жени с нейната професия, госпожица Изабел Дарлинг беше несравнима в манипулирането на мъжете.

Този път обаче си беше намерила майстора.

Тя се любуваше на отражението си в огледалото, като обръщаше леко глава с полузатворени очи, сякаш беше пленена от собствената си красота. Всяко движение на четката повдигаше косата и откриваше съблазнителните форми на тяло, облечено в медночервен пеньоар.

Тялото му реагира с естествена възбуда. Кръвта му закипя и слабините му се стегнаха. Прииска му се да изостави намеренията си и да се възползва от услугите й.

Дяволите да я вземат!

Той стисна пръсти и влезе в будоара, дебелият килим заглуши стъпките му. Една отворена врата в далечната стена откриваше стая, в която се виждаше огромно легло с огледало на таблата. Леглото, в което тя обслужваше клиентите си.

Той застана зад нея и се спря. Тънките му пръсти, облечени в черни ръкавици, се спуснаха върху раменете й и се забиха леко в нежната плът. Кожата й беше като бебешка, топла и мека като коприна.

Четката й застина във въздуха и изненаданият й поглед се стрелна към неговия в огледалото. Очите й бяха големи и кафяви, а миглите й — гъсти.

Тя си пое дълбоко дъх, при което гърдите й се издигнаха и привлякоха погледа му. Той се наведе по-близо, за да ги огледа. Това можеше да му отреди място в ада, но така му се искаше да я вкуси…

Тя изкрещя диво и се обърна рязко, без да става от столчето. Четката за коса се заби в ребрата му. Лицето й беше изкривено от ярост, когато тя замахна отново.

Той сграбчи китката й.

— На ваше място не бих направил това, госпожице Дарлинг.

— Кой сте вие? Кой ви пусна тук?

— Сам се пуснах.

Тя се опита да издърпа ръката си.

— Махнете се, преди да започна да викам.

— Давайте. Останалите жени са твърде далеч и няма да ви чуят.

Той долавяше страха й. Ноздрите й се бяха разширили, а устните й трепереха едва забележимо. Мъжът се наслаждаваше на властта си над нея. Само с едно рязко извиване на ръката си можеше да счупи китката й. Можеше да я накаже за онова, което бе сторила, и за онова, което възнамеряваше да стори.

Измъкна четката от пръстите й и я остави върху тоалетната масичка. След това сложи ръцете си от двете й страни и прошепна в ухото й:

— Това не е начинът, по който се посреща гост. Отразява се зле на бизнеса.

Изабел Дарлинг се дръпна назад и премигна подозрително.

— Не знам кой сте, но не съм ви канила тук. Тази къща е затворена.

— Не и за херцог Линууд.

— За херцог…? — Тя го огледа без притеснение от главата до петите — бяла вратовръзка, сако, сиво наметало, черни панталони и лъснати до блясък скъпи обувки. След това отметна глава, при което косата й се разпиля около стройното й тяло и докосна места, които желязната му воля и самообладание го възпираха да не докосне с пръсти. — Твърде сте млад, за да бъдете Негова светлост. Твърде… твърде…

— Цивилизован — довърши той с нотка на презрение.

Тя дори не можеше да си представи колко се различаваха бащата и синът.

Изабел Дарлинг седеше и го наблюдаваше.

— Вие сте синът на Линууд — каза бавно след малко. — Вие сте Джъстин Кълвър. Граф Керн.

Той потвърди предположението й с подигравателен поклон.

— Виждам, че сте направили необходимите проучвания.

Тя погледна в огледалото и сръчно прибра косата си в кок. Женствеността на движенията й го омагьоса. Желанието да впие устни в меката й кожа се бореше с решителността му да довърши онова, за което бе дошъл тук.

— Вървете си. Аз имам работа с Линууд.

— Вие имате работа с мен. Баща ми е неразположен и аз се грижа за делата му.

— Въпросът е деликатен. — Тя сложи ръце върху тоалетната масичка. — Мога да почакам, докато херцогът се почувства по-добре, за да разговарям лично с него.

— Не. Ще уредим въпроса още сега.

— Напротив, трябва да настоя…

— Настоявайте колкото си искате, госпожице Дарлинг. Няма да постигнете нищо. — Тонът на Керн не оставяше никакво съмнение — Прочетох онези измислени мемоари, или поне частта, която сте му изпратили.

Тя посрещна хладния му поглед.

— Винаги ли отваряте писма, на които пише „поверително и лично“! Това не е почтено. — Обърна му гръб и продължи да оправя косата си. — А сега си вървете.

Керн се задъха от гнева, който едва успяваше да овладее. Тя никога нямаше да се види с баща му. Всъщност никой извън семейството нямаше да се види с баща му.

Успял да се овладее, наведе се напред и й се намръщи в огледалото.

— Чуйте ме добре. Ще имате работа с мен и само с мен. Мога да се обзаложа, че не сте предвидили това, когато сте замислили малката си измама.

В продължение на няколко секунди Изабел Дарлинг остана загледана в отражението му. Цялото й тяло излъчваше изненадана невинност. Миг по-късно на устните й се разля лукава усмивка и впечатлението за непорочност се изпари мигновено.

Тя стана грациозно от столчето, беше толкова ниска, че едва стигаше до рамото на Керн. Докато се отдалечаваше от него, бедрата й се поклащаха чувствено. Пеньоарът й не откриваше толкова много от стройната й фигура, колкото бе очаквал той. Въпреки това Изабел Дарлинг бе въплъщение на мъжките фантазии.

На неговите фантазии.

— Тогава кажете каквото имате да ми казвате — измърка тя.

— Вие притежавате една неморална творба, в която е включен и баща ми. Ако се осмелите да я публикувате, ще се погрижа да ви арестуват за клевета.

— Тогава докажете, че мемоарите са фалшиви. Това ще направи съдебният процес доста интересен, милорд.

Той стоеше напълно неподвижно, вбесен от дързостта й, но още по-вбесен, защото трябваше да признае, че тя беше права. Изабел Дарлинг притежаваше средство, с което можеше да опетни доброто му име, да превърне баща му в посмешище, семейството му — в обект на клюки и критики.

— Негова светлост се е възползвал от майка ми — продължи Изабел. — Всички би трябвало да научат за непочтеното му поведение. Освен ако, разбира се, не изпълните молбата ми.

— Молба. — Керн се изсмя рязко. — По-точната дума е изнудване.

— Така ли мислите? — Тя почука с показалец по брадичката си. — Хм. Аз бих нарекла това правосъдие.

— Правосъдие? Смятате да принудите баща ми да ви финансира. Да ви представя като дама. Да представи една извънбрачна дъщеря на проститутка във висшето общество.

Погледът й си остана все така непоколебим и безсрамен.

— Точно така.

Керн започна да крачи из будоара.

— Това е смешно. Вие нямате потекло и възпитание. Мястото ви не е сред елита на обществото.

— Не е по-смешно от това баща ви да се явява в кралския двор и да се преструва на почтен.

— Във вените на Негова светлост тече кралска кръв.

— А похотта на развратник тече в неговия… — Тя замълча. — Е, знаете какво имам предвид.

— Майка ви е била курва, която е вършила онова, за което се плаща на курвите.

Изабел пребледня, но не сведе глава. Малките й бели пръсти се свиха в юмруци.

— А на вас кой ви плаща да се държите като праведен сноб, господине?

— Много забавно. С колко злато може да се купи мълчанието ви?

— Не искам вашите пари. Влизането в обществото ще бъде достатъчно.

— За да можете да подлъжете някой богат глупак да се ожени за вас? Не съм съгласен.

Въпреки че жената продължаваше да го гледа по същия начин, както и преди, графът не можеше да се отърси от впечатлението, че Изабел Дарлинг преследваше някаква друга, скрита цел.

— Че защо да не се омъжа добре? Искам живота, който бе отказан на майка ми. Тя беше една бедна женица, която Линууд прелъстил. А след това я оставил на милостта на съдбата.

— Мелодраматични глупости — отрече Керн, сякаш всичко това нямаше значение. — Тя бързо си е намерила друг клиент. Всъщност смея да твърдя, че е обслужвала твърде много мъже още докато е била с баща ми.

Погледът на госпожица Дарлинг потрепна и Керн с радост осъзна, че предположението му се беше оказало вярно. Имало бе и други мъже. И то много. Несъмнено тя знаеше всичко за тях, тъй като беше прочела мемоарите.

А колко мъже бе подмамила Изабел Дарлинг? Колко клиенти бяха прокарвали пръсти по това прекрасно тяло? Колко мъже бяха делили леглото й?

И защо, за бога, на него също му се искаше да го сподели?

Той тръгна към нея.

— Не се правете, че не знаете, госпожице Дарлинг. Жените с вашата професия сте еднакви. Забавлявате всеки, който е готов да плати желаната от вас цена.

— Така ли? Няма сума, която би ме накарала да обслужа вас.

— Да предположим, че се съглася да ви финансирам. Да ви оставя да влезете в обществото, за да осъществите плана си. Какво ще ми дадете вие в замяна?

Когато спря само на няколко сантиметра пред нея, той забеляза, че очите й се разшириха. Във въздуха се усещаше напрежение, сякаш току-що бе паднала мълния. Керн бе дошъл тук, очаквайки да се срещне със загрубяла, опитна проститутка, а не с това изящно момиче с тъмни очи и красиви черти. Колкото и да го ядосваше планът й, не можеше да не се възхищава на смелостта й. Тя не отстъпи дори и сега.

Тялото му изгаряше от желание по нея, но той успя да се въздържи, въпреки че клепачите й потрепнаха леко, което му показа, че тя беше готова да отстъпи. Устата й беше мека и чувствена, устните й — леко разтворени и откриваха блестящи бели зъби.

Никога през живота си Керн не беше правил предложение на обикновена проститутка. Тази обаче го възбуждаше толкова, че той не можа да издържи. Наведе глава към нейната, повдигна брадичката й с пръст.

— Вещица — измърмори. — Подходила си съвсем неправилно още от самото начало. По-разумно би било да потърсиш моето благоразположение.

Златисти искрици проблеснаха в кафявите й очи. Той усети, че потръпна леко. Миг по-късно тя му обърна гръб и се отдалечи.

Изабел застана зад един стол. Тялото й излъчваше гняв, но когато заговори, гласът й беше съвсем спокоен.

— Вие сте също толкова противен, колкото и баща ви. — Ще ме въведете в обществото… или ще публикувам мемоарите до един месец.

Керн стисна зъби. Какъв глупак беше, че се беше оставил хубостта й да му замае главата. Ако похожденията на баща му бъдеха разкрити в печата, щеше да настъпи истински ад. Скандалът щеше да опетни името на цялото му семейство и щеше да се отрази дори и на годеницата му, лейди Хелън Джефрис. Подобно нещо сигурно щеше да провали годежа му.

Но той нямаше — не можеше — да отстъпи пред такова изнудване. Това беше противно на всичките му принципи.

Керн тръгна към Изабел Дарлинг Тя остана на мястото си, като мъченик, застанал предизвикателно пред дебнещ го лъв. Не, по-скоро като аморална кучка. Зад физическата й красота се криеше грозен характер.

Този път той даде воля на яростта си. Пръстите му се увиха около нежния й врат и той усети пулса й през тънката материя на ръкавиците.

— Играете опасна игра, госпожице Дарлинг. Но ще ви се наложи да си намерите друг идиот.

— Няма да посмеете да ми откажете — каза тихо тя.

— Напротив — той я изгледа презрително. По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.

Тя изсъска неволно и се втренчи смело в него въпреки обидата. Дори и сега мекотата на кожата й продължаваше да го възбужда. Керн се отврати от желанието си да я събори на пода и да получи освобождаването, което тя продаваше на останалите мъже.

— Виж ти, виж ти — каза протяжно един дрезгав женски глас откъм вратата. — Каква мила картинка.

При тези думи Изабел се опомни и отстъпи назад толкова бързо, че сякаш стаята се завъртя около нея. А може би това усещане се дължеше на замайващия ефект от твърде дългото вглеждане в безмилостните зелени очи на граф Керн.

Същинско въплъщение на арогантността, той се обърна спокойно към жената, която току-що бе застанала на вратата, сякаш само преди миг не бе държал Изабел за гърлото. Тя все още усещаше натиска на пръстите му, гладки и заплашителни, способни да задушат живота й. Потисна желанието си да потръпне и се загледа в Кали, която прекрачи прага на будоара й.

Твърде силното полюшване на бедрата й привличаше погледа към съблазнителното й тяло. Годините не се бяха отразили много на Каландра Хюз, на лицето й имаше само няколко бръчки, а бронзоворусата й коса прикриваше сивите косъмчета. Тя обожаваше мъжете — или по-скоро, вниманието, което й оказваха.

Сякаш беше изпълнителка в мюзикхол, тя бавно свали дантеления шал от врата си и откри дълбокото деколте на роклята си.

— Засрами се, Изабел — измърка, без да сваля нито за миг светлосините си очи от лорд Керн. — Не трябва да пазиш такъв красавец само за себе си.

Изабел се вцепени.

— Това е личен разговор.

— Сигурна съм, че е така. — Кали се приближи до Керн и се наведе напред, за да му позволи да огледа по-добре гърдите й. — И кой сте вие, господине?

Той сякаш не чу въпроса й.

— Извинете ме, госпожо. Тъкмо си тръгвах.

— Толкова скоро? — Тя се нацупи съблазнително и плъзна ръка под неговата. — Може би предпочитате компанията на жена, която има по-голям опит в деликатното изкуство на задоволяване на господа…

— Лельо Кали — прекъсна я Изабел. — Има нещо, което искам да обсъдя с теб.

— По-късно.

— Веднага. Гостът ми може да си излезе и сам.

Кали изглеждаше разочарована, но пусна ръката на Керн. Графът се поклони официално на двете жени. Острият му поглед се вторачи за миг в Изабел и тя отново усети онова странно чувство в стомаха си. Той я караше да изпитва тревога още от мига, в който се бе появил за първи път в огледалото й и я бе уплашил до смърт. Керн излезе от будоара, без да поглежда назад.

„По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.“

Изабел стисна едно шишенце с парфюм и за миг се изкуши да го захвърли след него. Отвращаваше се от начина, по който я караше да се чувства той, сякаш беше червей, който би искал да смачка със скъпата си обувка. Графът не беше нищо повече от един богат сноб, който смяташе, че стои над онези, които нямаха щастието да притежават неговото богатство.

Може би бе убеден, че всичко между тях беше уредено, но Изабел беше на друго мнение.

— Е — каза Кали и отклони вниманието на Изабел от графа. — За какво толкова важно искаше да говорим?

Изабел се опита да пропъди червенината от бузите си.

— За нищо. Просто не исках да тръгнеш с него.

— Разбирам. — Кали се приближи замислено до нея. — Значи малкото момиченце на Аврора най-сетне бе посетено от джентълмен. Кой е той?

— Един арогантен тъпанар.

Кали повдигна леко вежди.

— Не са ли такива всички мъже? — Тя отиде до тоалетната масичка и оправи златистите си къдрици, като същевременно наблюдаваше Изабел в огледалото — Чудех се защо се държиш толкова тайнствено напоследък. Сега вече знам. Най-накрая си си намерила обожател.

Изабел потърси някакво обяснение.

— Баща му е бил приятел на майка ми и това е всичко.

— Колко забавно. Сега пък синът е харесал дъщерята. Но това не трябва да ме учудва. Ти си също толкова красива, колкото беше и Аврора.

На Изабел й се искаше да може да отрече това. Въпреки че всеки път, когато видеше отражението си, не можеше да не забележи невероятната прилика с лицето на майка си, тя все пак се чувстваше неудобно, както когато като малка грубияните я бяха обиждали заради незаконния й произход.

— Нашата Изабел си има свой собствен чар — обяви ниската, закръглена жена, която влезе в будоара сега. Леля Минерва, или Мини, както обичаше да я нарича Изабел, изпълни стаята с енергия. — Бих искала да знам какво търсеше лорд Керн в тази къща.

— Лорд Керн? — Устните на Кали се разтвориха от изненада. Тя посочи към вратата, през която си беше тръгнал графът — Наследникът на Линууд? Той ли беше?

— Да. Видях го да излиза, каза ми, че е влязъл през задния вход. Ти си виновна, Каландра Хюз, че отново си забравила да заключиш вратите. Можеше да влезе някой скитник и да ни създаде проблеми.

— Не съм слугиня, че да проверявам дали вратите са заключени — отвърна обидено Кали.

— Ще си изпълняваш задълженията като всички останали, госпожичке, ако не искаш да се озовеш на ъгъла на някоя улица в Уайтчапъл.

— О, не, госпожице Всемогъща Мини. — Кали приближи другата жена. — На смъртното си легло Аврора обеща, че винаги ще имам дом тук.

— Ако спазваш правилата в този дом. А това означава да изпълняваш задълженията си, а не да лежиш до обяд и да се гиздиш до вечеря.

— Слушай, стара вещице. Това, че не си толкова красива, колкото мен…

— Престанете! — Изабел застана между двете жени. — Незабавно прекратете тази караница. Не ви прилича.

Мини се втренчи гневно в Изабел в продължение на няколко секунди, след което сведе глава.

— Извинявай. Понякога проклетият ми ирландски характер взема връх. Майка ти постоянно ме хокаше за това.

— Е, аз не виждам нужда да се извинявам — каза Кали, като отметна русата си коса, — тъй като Изабел наруши правилото да не приемаме мъже в къщата. Тя е причината всички ние да обещаем да се откажем от проституцията. Но може би нашето малко момиченце вече не е толкова чисто както преди.

Мини си пое гневно дъх и Изабел вдигна ръка, за да предотврати наближаващия сблъсък.

— Изпратих господина да си върви и това е краят на историята.

— Той ще се върне — каза Кали. — Виждала съм този поглед и у други мъже. Запомни от мен: ще се върне. — С тези думи тя излезе от стаята.

— Ама че жена — Мини размаха юмрук — Човек може да си помисли, че тя е херцогиня Линууд, а не проститутка. Не й обръщай внимание, миличка. По-късно ще си поговоря с нея.

— Моля те, недей.

— Хайде, хайде — Мини се загледа в Изабел — Ти си ми скъпа като собствена дъщеря. Няма да позволя на никого да те обижда.

Изабел успя да се усмихне разсеяно. Въпреки че не бяха роднини, тя се държеше с Мини и останалите жени, сякаш й бяха лели. Мини често я бе посещавала в провинцията, където майка й Аврора я беше пратила да живее под грижите на гувернантка, далеч от бордея. Когато миналата година майка й беше починала, Изабел се бе върнала в Лондон. Не че бе имала някакъв избор. Разточителна до крайност, Аврора Дарлинг бе пропиляла спестяванията си и бе умряла бедна.

Мини избърса с престилката си една статуетка на богиня, изработена от алабастър.

— Сега искам да ми кажеш защо лорд Керн дойде да те посети.

Изабел отвори уста, но бързо я затвори. Не бе смятала да каже на лелите си толкова скоро. Е, графът беше издал тайната й.

Проблемът й беше толкова голям, че коленете й се подкосиха и тя трябваше да седне на един шезлонг. Изабел се опита да пропъди болката, но ефектът от срещата й с лорд Керн се прояви отново и тя усети как очите й се изпълват с горчиви сълзи на раздразнение.

— Света Богородице! — Мини се плесна с ръка по бузата — Вярно е, че имаме нужда от пари, но не ми казвай, че си се продала на негово благородие.

— Разбира се, че не съм! — Изабел си спомни момента, в който той я беше обвинил, че е проститутка, и тя се бе зачудила — само за миг — какво ли би било да се съблече за него, да го остави да я докосва по всички начини, за които бе чувала от лелите си.

— Тогава да не те е обидил? — Мини седна до Изабел и обви ръка около нея, за да я успокои. — Само ми кажи и аз ще се погрижа за този кръвопиец.

— Нямаше нищо такова.

— Тогава защо се е промъкнал през задния вход, за да те види?

— Защото… — Изабел се зачуди дали да не излъже нещо, но проницателният поглед на другата жена изискваше истината, също както и онзи път, когато още едва проходила бе взела една от блестящите диамантени обеци на майка си. — Защото писах на баща му.

— На Линууд? И какво може да иска едно малко момиче като теб от такъв стар козел като него?

Изабел скочи на крака.

— Извини ме. Наистина не ми се говори повече за това.

Тя се втурна в спалнята — спалнята на майка й — и започна да отваря напосоки чекмеджетата, докато не намери квадратно парче лен измежду бельото. Изабел избърса бузите си с треперещи ръце. Дяволите да го вземат лорд Керн за това, че беше дошъл тук.

„По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.“

Изабел отметна глава назад и се втренчи в тавана с изящните позлатени корнизи. Обидните думи на графа не излизаха от ума й. Той нямаше никаква представа колко дълбока рана й беше нанесъл. Нямаше как да знае колко силно бе мечтала да бъде приета в обществото, което щеше да отблъсне детето на една куртизанка.

Когато бе видяла отражението на графа в огледалото, тя сякаш бе видяла самия дявол — онези очи с такъв необичаен зелен цвят, гарвановочерната му коса, суровото изражение, което можеше да разтопи метал. Огромен и застрашителен, той се бе извисил над нея, беше я изненадал и бе провалил подготвения й в продължение на седмици план.

Тя бе очаквала, че ще трябва да преговаря с един болнав мъж, застаряващ безскрупулен аристократ, който лесно щеше да се съгласи да изпълни желанията й. Всички благородници искаха на всяка цена да запазят безценната си репутация неопетнена. Тези страхливци бяха посещавали майка й под прикритието на тъмнината и винаги си бяха тръгвали преди разсъмване.

Сега Изабел проклинаше собствената си наивност. Трябвало бе да отиде в имението на Линууд и да поиска среща с херцога. Твърде много зависеше от приемането й във висшето общество. То беше първата стъпка към узнаването на истината. Никой не можеше да й помогне, ако херцогът отнесеше тази истина със себе си в гроба.

— Заради мемоарите е, нали? — обади се Мини иззад нея. — Намерила си мемоарите на Аврора и ги използваш за постигането на някаква глупава цел.

Изабел се обърна рязко и видя, че жената беше застанала в рамката на вратата с ръце на хълбоците.

— Откъде знаеш за дневника на мама? — попита Изабел. — Аз го открих едва преди месец.

Мини сви рамене.

— Помня, че тя пишеше често в онази малка тетрадка. Въпреки че никога не говореше много за това.

Изабел бе открила съвсем случайно малкото томче, което майка й беше скрила в пресата за дрехи.

— Съжалявам. Трябваше да ви кажа, когато открих мемоарите, но… — Тя замълча и прехапа устни. Истината беше, че не бе искала да сподели намеренията си с „лелите“ си. Дневникът беше твърде скандален, твърде красноречив. И твърде показателен за недостатъците на майка й.

Мини стоеше неподвижно на мястото си.

— И какви преувеличени глупости описва Аврора?

— Разказва истории за… мъжете, които са споделяли живота й през годините. Това е всичко. — Типично в стила си, майка й не даваше точни дати, но правеше поетични описания на бурните си любовни връзки с редица благородници.

Изабел бе прочела с удивление мемоарите от началото до края. Едно нещо беше да си представя как майка й забавлява господата, които са я посещавали, съвсем друго бе да научи подробности за сексуалния й живот. А когато бе отворила последната страница, Изабел бе останала шокирана от записаните думи…

— Тогава, да не би да изнудваш Негово превъзходителство? — Мини гледаше неодобрително — Да не би да си го заплашила, че ще публикуваш мемоарите, ако той не си плати?

Мини бе отгатнала част от истината. Изабел реши да се възползва от това.

— Мама не остави нищо ценно. Знаеш колко неразумно харчеше. Прекрасно би било да се махнем от Лондон с теб, леля Кали, леля Ди и леля Пърси. На леля Пърси й е особено необходим свежият въздух в провинцията. А останалите… трябва да се освободим от всичко това. — Изабел посочи с ръка към стаята с тапицериите й от розов сатен, позлатени гълъбчета и дантели. Да се живее тук, бе все едно да се живее върху сватбена торта.

— Това обаче не е всичко — каза бавно Мини. — Чудя се дали не искаш да разбереш кой е баща ти. Какво пише в дневника за него?

Изабел усети как стомахът й се свива болезнено. Отиде до прозореца, открехна завесите и се загледа в тъмната улица.

— Мама го нарича Аполон. Не посочва истинското му име, а само, че е бил благородник. — След това тя попита тихо: — Сигурна ли си, че мама никога не ти е говорила за него?

— Не — Мини въздъхна тежко. — Аврора умееше да пази тайни, това е сигурно. Тя живя сама тук, докато не се роди ти. Тогава той я изостави… както и теб. — Тя замълча. — Но Линууд не е баща ти, ако това е, което си мислиш. Аврора се запозна с херцога едва след твоето раждане.

Изабел вече го знаеше от мемоарите на майка си. Тя продължи да гледа встрани, тъй като Мини винаги бе успявала да разчете изражението й безпогрешно.

— Благодарна съм на бога за малката услуга, която ми е направил.

— Онова, с което си се заела, не е много разумно, моето момиче. — Мини се раздвижи из спалнята зад гърба на Изабел. — Баща ти не се интересува от теб. Нито веднъж не дойде да те види. Дори не знаеш как е истинското му име.

— Той е пращал пари на мама за моето обучение.

— Ха! Веднага след смъртта на Аврора спря да изплаща тази мизерна сума. Но ние все още не сме стигнали до приюта, така че не е необходимо да се опитваш да го намериш.

— Не съм казвала, че го търся — отвърна Изабел.

Тя се беше вкопчила здраво в кадифената завеса. Преди много време, когато още бе вярвала в приказките, си бе представяла баща си като крал на някакво вълшебно кралство. Когато селските деца й се бяха присмивали, бе копняла да им докаже, че наистина е принцеса. Изабел бе изчакала едно от редките си посещения в Лондон, за да зададе на майка си всички въпроси, които я бяха вълнували.

Никога нямаше да забрави изражението на Аврора тогава. Разплакана, майка й се беше оттеглила в спалнята си. Когато бе видяла вечно веселата си майка обзета от меланхолия, Изабел бе останала потресена и болката й се беше превърнала в презрение към човека, който ги беше изоставил. Тя не се интересуваше от него като свой баща и никога нямаше да се заинтересува.

Не, Изабел имаше друга причина да се опита да го намери. Причина, която нямаше нищо общо с парите. Ако всичко се развиеше добре, скоро той щеше да разбере, че тя беше разкрила самоличността му от мемоарите на майка си.

— Все още изглеждаш твърде разстроена — каза Мини. — Да не би Аврора случайно да е писала нещо за болестта, от която си отиде?

Устата на Изабел пресъхна.

— Само няколко реда.

— И какво точно пише? — Мини се приближи до нея. — Кажи ми, миличка. Можеш да се довериш на леля си.

Тихият, успокояващ глас пропъди опасенията на Изабел. Тя не бе казала на Мини цялата истина, защото не искаше да даде на леля си повод да се опита да попречи на плановете й. Не й беше признала, че една-единствена цел я изпълваше с решителност да влезе във висшето общество, независимо от рисковете. Изабел се беше зарекла да постигне тази цел, когато бе прочела последните ужасяващи редове от мемоарите на майка си.

Може би все пак трябваше да каже за това на Мини. И без това тя рано или късно щеше да разбере.

Изабел се обърна колебливо към леля си. Мини стоеше с наклонена на една страна глава и изражението й показваше загриженост. Изабел си пое дълбоко дъх и изрази с думи едно ужасно подозрение.

— Мама пише, че… че някой иска да й попречи да довърши дневника си.

Мини присви очи.

— Да й попречи? Кой?

— Един от господата, които са й били любовници. — Изабел изрече ужасната мисъл, която не й даваше мира от един месец. — Разбираш ли, той е отровил мама. Тя е била убита.

 

 

Истинските признания на една куртизанка

Април 1821

Миналата нощ Зевс дойде при мен.

Неочакваното му посещение в будоара ми ме зарадва, защото той се държа, сякаш не бе минало никакво време от ужасната ни караница преди толкова много години. Възрастта не е пощадила и Негова светлост Л. Той обаче изглеждаше нетърпелив да изиграе бика на моята Европа и аз го накарах да се поизпоти доста. Едва след като ме покори най-славно, той изясни истинската цел на посещението си — нареди ми да прекратя писането на мемоарите си.

Не мога да разбера как Л. е узнал тайната ми, защото не съм говорила с него от години. Може би, ако не бях толкова ядосана, щях да успея да разбера кой е бил шпионинът му. Също като Хера в яростта си, аз изпратих моя Зевс да си върви с жестоко одрано ухо.

Сега, когато той е научил тайната ми, могат да го последват и други. Тези мои похотливи любовници не биха искали да видят подвизите си отпечатани в книга. Те са високопоставени мъже, също толкова могъщи, колкото и безсмъртните богове на Олимп, с чиито имена съм ги нарекла — и по-сладострастни, отколкото би могла да се надява една жена.

Всъщност, колкото повече мисля върху възможностите, толкова по-нетърпеливо очаквам да се срещна отново с всеки един от тях.