Барбара Смит
Грешница на любовта (20)

Глава 20

Изабел се събуди от жужене на пчели.

Не, това бяха гласове. Тя премигна в полумрака и се зачуди какво се бе случило този следобед. Съзнанието й сякаш беше замъглено. Крайниците й лежаха тежко отпуснати от двете й страни. Тялото й пулсираше от ленива топлина.

Тя огледа бавно помещението, в което се намираше. Защо лежеше в леглото на майка си?

Преди да си даде отговор на този въпрос, тя отново дочу шепот. Идваше откъм будоара.

Керн?

Тя събра цялата си сила и се опита да се надигне, но й се зави свят. Вратата й се видя двойна, след това тройна. Изабел се строполи обратно върху възглавниците. Едва след няколко минути стаята престана да се върти.

Не беше Керн. Това беше в някакво друго време. Времето, когато той я беше любил в това легло. Дори сега слабините й изгаряха от желание само при мисълта за това и тя се остави на спомена…

Нещо обаче я накара да се съпротивлява. Тя се улови за мисълта, преди да беше изчезнала.

Керн я беше напуснал. Завинаги, защото тя беше отказала да му стане любовница.

Но тя искаше да му бъде любовница. Беше имала намерение да отиде да го потърси.

Нали?

Изабел се намръщи и слепоочията я заболяха. Последното нещо, което си спомняше, беше как се къпе в гореща вана. Леля Кали й беше донесла гореща вода. Леля Мини я беше накарала да изпие чаша чай. Тя си спомняше, че беше излязла от ваната и се беше почувствала ужасно изморена.

Светът беше потънал в мрак и бяха останали само гласовете. По-резкият беше на леля Кали…

Шепотът, който чуваше сега, не приличаше на онзи глас. От будоара се процеждаше слаба светлина. Кой беше тук? Изабел се опита да извика, но от гърлото й излезе само слабо грачене.

Не беше сънувала ваната. Разпуснатата й коса беше влажна. Беше се приготвяла за Керн. Беше възнамерявала да отиде при него и да му каже, че е променила решението си.

Но защо сега беше облечена само в някаква тънка нощница? Да не би да се беше разболяла?

Откъм будоара се чуха стъпки. Тежки мъжки стъпки.

На устните на Изабел се разля лека усмивка. Може би Керн все пак се беше върнал при нея. Може би искаше да се ожени за нея. Той щеше да я вземе в силните си ръце и да я люби…

В спалнята влезе един мъж. Висок и слаб, той носеше запалена свещ.

Терънс Дикенсън.

Замъгленият й мозък не можеше да разбере какво търсеше той тук. Тя се опита да каже нещо.

— Каааакво…?

Гласът й прозвуча провлачено. Езикът й беше надебелял, а устата й беше суха.

Дикенсън сложи свещта на масата до леглото. След това седна и пухеният дюшек се огъна под тежестта на тялото му.

Той се наведе към Изабел.

— Будна си. Толкова по-добре. Предпочитам да знаеш, че съм бил аз.

В замъгленото й съзнание се промъкна тревога. Какво смяташе да прави той?

— Въъърви… си — прошепна дрезгаво тя.

Зловещият му смях накара кожата й да настръхне.

— О, госпожице Дарлинг, за мен е невероятно удоволствие да ви гледам оставена на милостта ми. Вярвам, че нашата среща ще ми хареса повече, отколкото предполагах.

Той говореше, сякаш срещата им беше уредена. Но откъде беше разбрал, че е тук?

Той се изправи, развърза вратовръзката си и я остави на един стол. След това бавно свали скъпото си сако и жилетката. Докато събличаше ризата, той се оглеждаше в огледалото на леглото.

Изабел бе обзета от страх. Въпреки объркването си, тя осъзна ужасното му намерение. Той щеше да я изнасили.

Тя извъртя глава към будоара. Трябваше да избяга. Да намери някоя от лелите си. Те щяха да я спасят.

Изабел напрегна отпуснатите си мускули. Ръцете и краката й тежаха, сякаш бяха натъпкани с олово. Тя събра всичките си сили и се хвърли към другата страна на леглото.

Някаква тежест се стовари върху нея. От сблъсъка тя остана без дъх. Дикенсън я прикова към чаршафите.

— Не толкова бързо, красавице. Още не сме се забавлявали.

Той отърка слабините си в бедрата й и тя усети възбудата му. Тялото му беше долепено до нейното. Тя се опита да вдигне коляно.

Дикенсън се изсмя на безуспешния й опит.

— Да не мислиш, че ще се хвана пак на този номер. Този път ще правиш каквото ти казвам.

Той хвана ръката й, дръпна я към панталоните си и започна да търка пръстите й срещу себе си. Погледът му се изпълни с доволство и той изстена.

— Неее! — изкрещя Изабел и ощипа члена му през панталоните, като вложи цялата си сила.

Дикенсън изкрещя. Хватката му се отпусна. Изабел се опита да се освободи, но нощницата се беше оплела в краката й.

Той я зашлеви.

— Кучка!

Изабел извика от болка. Тя падна задъхана по гръб и затвори очи.

Чуха се други стъпки и някой избута Дикенсън встрани. Някаква мека и успокояваща фигура вдигна Изабел и я притисна към себе си.

— Хайде, дете. Успокой се. Леля ти е тук. Леля Мини. Беше спасена!

Изабел се вкопчи трепереща във възрастната жена.

— Пооомооогни… ми.

— Разбира се, че ще ти помогна, миличка. Не се съмнявай в това.

Мини започна да гали нежно косата на Изабел и тя се почувства ужасно изморена и в безопасност, въпреки че Дикенсън все още седеше пред леглото.

Леля Мини сякаш имаше някаква магическа власт над него. Той не направи нищо, за да й се противопостави, а само седеше, гледаше двете жени злобно и търкаше наранения си член.

— Тя трябва да бъде наказана — каза мрачно той.

— Непохватно копеле — скастри го Мини — Не тя, а ти заслужаваш наказание.

— Тя не искаше да се съгласи.

— Разбира се, че не е искала. Ти й се нахвърли като разгонен бик.

— Другите жени оценяват уменията ми в спалнята.

— Умения, друг път. Нали бях там и чух всичко.

Изабел чуваше разговора им в просъница. Сигурно сънуваше. Това беше невъзможно. Леля Мини не можеше да познава Дикенсън, не можеше да го е оставила да се нахвърли върху нея.

— Може и да съм подплашил малко момичето — каза намусено Дикенсън. — Но мислех, че си й дала опиум, за да я накараш да не се съпротивлява.

— Така е. Но това не ти дава правото да се държиш като обикновен мръсник.

Упоена? Беше упоена? От леля Мини?

Тази мисъл подсказа на Изабел, че беше предадена. Тя се опита да осъзнае смисъла на тази лудост, въпреки че главата й беше замаяна. Чаят. Той й се беше сторил по-сладък от обикновено…

— Зааащо? — „Защо си направила това с мен?“

— Тихо, бъди добро момиче — каза Мини и я потупа по бузата. — Само лежи и остави тревогите на леля си. Няма да му позволя да те нарани. Ще изпиташ само удоволствие, най-прекрасното удоволствие, което някога си познавала.

— Този път ще се погрижа да й бъде приятно. — Дикенсън се ухили и сложи ръце на копчетата на панталона си. — Давай да свършваме с тази работа. Нали искаше да го направим тази вечер?

Изабел отново усети как я обзема паника. Тя се вкопчи в ръката на Мини и се опита да се издърпа нагоре. Стаята се завъртя около нея. Пред очите й причерня.

— Сприии го… Моляяя теее. — Тя изричаше думите бавно и провлачено, сякаш полагаше нечовешки усилия да не падне в някаква пропаст.

Мини се наведе към нея и започна да масажира врата й.

— Недей, миличка, няма за какво да се тревожиш. Отпусни се и лежи спокойно. Аз ще бъда до теб и ще му попреча да ти навреди. При мен си в безопасност. — Гласът й беше тих, сладък, убедителен. — Отърси се от страховете си, моето момиче. Просто твоят Джъстин ще се люби със своята Венера и толкова. Няма нищо страшно. Той ще те гали… ще те докосва нежно… и удоволствието ще дойде, ако не се опитваш да му попречиш. Просто се остави в ръцете на Джъстин, позволи си да си спомниш колко прекрасно е да го усещаш…

Въпреки съпротивата на Изабел, тихият глас на Мини сякаш я омагьосваше с хипнотична сила и я правеше напълно безпомощна. Клепачите й станаха невъзможно тежки. Джъстин. Тя почувства заслепяваща болка. Да, Джъстин щеше да дойде тук. Копнееше да бъде докосвана от него, да усеща опитните му ръце върху тялото си.

— След малко той ще те докосне, ще те възбуди. Няма по-прекрасно усещане от това. Остави го да те гали, да се слее с теб. Остави се удоволствието да те отнася все по-високо и по-високо. Прекрасното удоволствие…

Съзнанието й се замъгли съвсем, удавено в лепкавото вълнение, което пулсираше във вените й. Слабините й изгаряха от възбуда. Изабел се чувстваше омекнала и влажна от желание, копнееща за облекчение на болката в себе си. Някой повдигна края на нощницата й и тя се чу да изстенва тихо, когато хладният нощен въздух погали голите й крака.

Джъстин. Тя се размърда неспокойно върху хладния чаршаф. Кожата й беше станала невероятно чувствителна. Сега той щеше да я докосне. Щеше да легне върху нея и да я отнесе в рая. Изабел го желаеше толкова силно.

Топлата му ръка се спусна върху бедрото й.

 

— Крайно време беше, по дяволите! — тросна се Керн. — Вече два пъти идвам да те търся тук днес. Къде беше?

Лорд Хатауей току-що беше влязъл в библиотеката. Той се втренчи в графа.

— И ти имаш наглостта да идваш в дома ми? — Той посочи към отворената врата. — Махай се оттук!

Керн отиде до вратата и я затвори.

— Не и преди да съм казал каквото имам да ти казвам.

— Вече каза достатъчно. Заради теб Хелън страда много. Заради теб тя се отдръпна от обществото, за да не бъде унижена пред очите на всички.

— Ще се погрижа всички да разберат, че вината за развалянето на годежа е само моя.

— Но няма да отнемеш мъката, която й причини! — Хатауей размаха юмрук. — Моли се тя бързо да осъзнае, че ще й бъде по-добре без теб.

— Да не би да намекваш за връзката ми с Изабел Дарлинг? — попита гневно графът.

— Много добре знаеш, че точно това имам предвид. Как си посмял да прелъстиш момиче, което се намираше под моята опека? Ти нямаш скрупули и чест.

Керн реши да го предизвика нарочно.

— Кажи ми защо толкова много те е грижа какво ще се случи с незаконната дъщеря на една курва?

Маркизът му обърна гръб и отиде да си налее чаша бренди.

— Аз бях отговорен за нея — подхвърли той през рамо. — Докато Изабел живееше тук, тя се държеше като дама…

Керн направи четири бързи крачки, изби чашата от ръката на маркиза и тя падна с трясък на пода.

— Изабел Дарлинг влезе в този дом с изнудване — каза хладно Керн. — Тя излъга Хелън и я накарала повярва, че е нейна братовчедка. И след всичко това ти й предлагаш пет хиляди фунта в случай, че се омъжи за джентълмен. Искам да знам защо.

Хатауей отвърна поглед.

— Нямам какво да ти кажа. Вече сме обсъждали това.

Керн сграбчи маркиза за реверите и го блъсна в една полица за книги. Няколко тома паднаха на пода.

— Дяволите да те вземат, ти си страхливец и лъжец. Ти ще я признаеш. Ще ми кажеш коя е тя в действителност. Веднага!

Гърдите на Хатауей се повдигнаха, но той не направи опит да се освободи. Погледът му беше втренчен шокирано в Керн.

— Досетил си се — каза той с дрезгав глас. — Как?

— Това няма значение. Просто го кажи. Поне веднъж в двуличния си живот кажи истината.

— Добре тогава! Изабел… е моя дъщеря.

Признанието отекна в съзнанието на графа. Той бе знаел истината, когато бе дошъл тук, но отново се почувства отвратен от подлостта на Хатауей. Това беше човекът, на когото Керн се беше възхищавал през целия си живот.

Графът пусна Хатауей и се отдалечи.

— Ти си Аполон. Изабел е родена от връзката ти с Аврора Дарлинг. Връзка, която е била прекратена в нощта преди сватбата ти.

Хатауей се отпусна в един стол и сведе глава.

— Да.

— Когато ти се ожени, аз бях само на девет години — каза Керн — Въпреки това си спомням церемонията в църквата. Спомням си как си мислех, че някой ден искам да бъда джентълмен като теб. Само че мъжът, на когото се възхищавах, само няколко часа по-рано бил станал от леглото на любовницата си.

— Направих онова, което смятах за правилно.

— Правилно? Ти ме накара да мисля, че си по-добър от Линууд. Че си човек с морал и съвест. Докато през цялото време ти си продължавал връзката си с куртизанка.

— Аз обичах Аврора. Да я оставя, беше най-трудното решение, което съм вземал в живота си.

— А какво ще кажеш за това, че си изоставил Изабел?

— Тогава още не знаех, че Аврора е бременна. Пък и тя беше проститутка. Бракът с нея беше немислим. Нямах избор.

Колкото и да му беше неприятно това, Керн разбираше пред каква дилема е бил изправен Хатауей. Той самият беше развалил годежа си с Хелън, за да предложи на Изабел да стане негова любовница. С какво това го правеше по-различен от маркиза?

— Когато разбрах, че Аврора е бременна — продължи маркизът, — беше твърде късно да направя каквото и да било. Съпругата ми също беше забременяла. Трябваше да запазя раждането на Изабел в тайна.

— Можел си поне да посетиш Изабел тайно.

— Плащах за къщата й, за дрехите й, за гувернантката й. Погрижих се тя да бъде отгледана далеч от бордея.

— Тя е имала нужда от баща, а не от банкова сметка, по дяволите.

— Да не мислиш, че през всичките тези години не съм бил загрижен какво ще стане с нея? Защо според теб й позволих да стане част от семейството ми? Това нямаше нищо общо с проклетите мемоари, а представляваше само едно извинение да опозная собствената си дъщеря. — Той млъкна и зарови лице в ръцете си.

— Значи с брат ти сте имали връзка с една и съща жена.

— Когато той тръгна с нея, аз го презирах, въпреки че, не я бях виждал от много години. Но не можех да го виня, че е бил пленен от красотата й.

— Когато разбра, че Изабел търси убиеца на майка си, ти поиска от мен да й попреча. Защо? — попита графът. — Само от разкриването на своята тайна ли се страхуваше?

Хатауей се намръщи.

— Ако мислиш, че Реймънд е убиецът, грешиш. Брат ми не е отровил Аврора.

— Аха — каза тихо Керн, вперил поглед в маркиза. — Но дали не си го направил ти?

Хатауей пребледня.

— Ти наистина ли ме подозираш в такова чудовищно нещо?

Керн се мразеше за тези подозрения, но искаше единствено да предпази Изабел и нямаше друг избор.

— Имал си мотив да желаеш смъртта й. Тя е знаела тайната ти. Тя и единственият човек, на когото се е доверявала. Сър Джон Тримбъл.

— Той ли се свърза с теб?

— Не. Тази сутрин отидох при него. Бил е отровен.

— Господи! Сигурен ли си?

— Така каза лекарят. Освен това каза, че снощи Тримбъл е споменал името Аполон.

— Тримбъл дойде при мен вчера сутринта. Задаваше ми въпроси за нощта, в която Аврора се разболяла. Признавам, че ме ядоса много. — Маркизът погледна Керн и добави: — Когато си тръгна, Тримбъл спомена, че му се виел свят. Все ми е едно дали ми вярваш или не. Нямам намерение да се защитавам от такова долно обвинение.

Керн му вярваше. Хатауей не беше отровил Тримбъл и не беше убил и Аврора. Тогава кой беше убиецът?

— Когато е бил тук, Тримбъл случайно да е посещавал Кали, прислужницата на Изабел?

Хатауей поклати глава.

— Не, поне доколкото знам. Той се появи малко след като вие с Изабел си тръгнахте. Говорих с него и той си замина.

Странно. Мини бе заявила, че Тримбъл искал да разпита Кали. Дали го беше направил без знанието на Хатауей? Дали тогава Кали беше отровила Тримбъл? Нещо тук не се връзваше…

Хатауей се изправи и втренчи стоманения си поглед в графа.

— Като стана дума за Изабел, искам да знам какви са намеренията ти спрямо нея.

— Намеренията ми… — повтори отнесено Керн.

— Да, за бога. Не ми харесва мисълта, че Изабел ще ти бъде любовница. — Хатауей задиша тежко и стисна юмруци. — Въпреки че никога няма да може да се омъжи за благородник, аз се надявах, че ще успее да си намери съпруг с добър доход и да живее почтен живот. Ти обаче успя да я съсипеш. — Не съм свършил. Ти ограби бъдещето на Изабел. Въпреки, че стореното не може да се поправи и по всичко личи, че ще трябва да търпя тази връзка, настоявам да се държиш добре с нея. В противен случай ще отговаряш пред мен. — Бащинският гняв на маркиза подейства по странен начин на Керн. Той усети как яростта му се изпарява.

— Изабел няма да бъде моя любовница. Тя ще бъде моя съпруга.

— Съпруга?

— Аз я обичам. Тя ме научи да следвам сърцето си, а не правилата на приличието.

Изненаданото изражение на Хатауей отстъпи пред предпазливо облекчение.

— Брак. Никога не си бях представял… Но, да, може да се получи. Двамата можете да заминете за провинцията за известно време. Скандалът ще отшуми все някога. А и Хелън ще свикне. Струва ми се, че приятелството й с Изабел й липсва. — Той отиде до стария портрет на красивата дама с перуката и се загледа в него. — Знаеш ли, че Хелън първа забеляза приликата? А аз не можех да й кажа, че Изабел й е сестра. Затова Изабел прилича толкова много на майка ми.

Керн отиде до маркиза и също се загледа в картината. Едва сега той забеляза невероятната прилика в скулите и очите, в усмихнатата уста. Изабел притежаваше същата воля и гордост. Защо му беше отнело толкова дълго време да осъзнае това?

— Някой ден Изабел ще бъде херцогиня — каза Хатауей.

— Нейна светлост Линууд. Никой няма да смее да й се подиграва. А ако някой все пак посмее, аз ще се погрижа за него.

— Не — заяви твърдо Керн. — Аз ще се погрижа за него.

Хатауей го погледна със съжаление.

— Да. Ти заслужи това право. — Той отиде до прозореца и се загледа в спускащия се здрач. — Тя все още не знае кой съм аз.

„Аз нямам баща. И ако се опиташ да ми докажеш противното, никога няма да ти го простя.“

Керн си спомни сълзите в очите й. Едва сега разбираше защо Изабел бе искала да му попречи да научи всичко за миналото й. Тя се срамуваше, защото мислеше, че той ще разбере, че собственият й баща я смяташе за неудобство, което трябва да бъде скрито някъде надалеч.

— И няма да узнае — каза графът. — Поне засега. Може би с времето, когато нещата се поуталожат, тя ще бъде готова да приеме истината.

Маркизът кимна, без да се обръща.

— Доверявам се на преценката ти по този въпрос. Да се надяваме, че Минерва също ще прояви достатъчно разум и ще си държи езика зад зъбите.

Тези думи стреснаха Керн.

— Мини знае кой си?

— Да, тя и Тримбъл бяха единствените, които знаеха. След смъртта на Аврора трябваше да намеря начин да изпращам пари на Изабел. Затова се свързах с Минерва.

— Пари? — Озадачен и разгневен, графът се втренчи в гърба на Хатауей. — Ти не си давал никакви пари на Изабел през изминалата година.

Маркизът се обърна с лице към събеседника си.

— Грешиш. На всяко тримесечие депозирах по хиляда фунта в сметка на името на Минерва. Тя трябваше да използва средствата за нуждите на Изабел.

Четири хиляди годишно — това беше почти богатство. Но къщата беше порутена, жените се хранеха лошо, а Изабел беше принудена да носи стари дрехи.

— Мини не е давала парите на Изабел. Мини се е преструвала, че са напълно разорени — изговори на висок глас подозренията си Керн. — Освен това Мини е последният човек, който е видял сър Джон Тримбъл преди посещението му при теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хатауей. — Че Минерва е отровила Тримбъл? Но защо?

— Може би той е започнал да й задава твърде много въпроси за смъртта на Аврора — каза мрачно Керн. — Може би Мини знае повече, отколкото казва. Много повече.

Погледът на Хатауей се изпълни с див страх.

— Изабел не може да остане там — каза той и тръгна към вратата на библиотеката. — Ще я доведа тук.

Керн го хвана за ръката.

— Но тогава тя ще разбере, че си й баща. По-добре ще бъде аз да отида сам.

— Не — каза маркизът с тон, който показваше, че няма намерение да спори по въпроса. — Аз не бях до Изабел, когато тя растеше. Нямам намерение да я изоставям и сега.