Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Secret Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 45 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Барбара Смит. Грешница на любовта

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Тя беше нахлула в дома му.

Керн свали ръкавиците си и се втурна по главното стълбище, като вземаше стълбите по две наведнъж. Беше се прибрал преди малко и веднага му бяха съобщили, че лейди Хелън Джефрис и госпожица Изабел Дарси го очакват в дневната. Нещастният паж си беше спечелил един строг укор затова, че ги беше пуснал, въпреки че Керн не възнамеряваше да го наказва за провинението му.

Той също познаваше силата на тъмните, хипнотизиращи очи на Изабел. Ако някой трябваше да бъде наказан, това беше само тя.

Хелън го посрещна с чаша чай в ръка на отворената врата на дневната. На устните й беше изписана наивна усмивка.

— О, Джъстин! Толкова се радвам да те видя.

— Милейди. — Той се поклони, влезе в стаята и се огледа бързо Изабел обаче не седеше до масата, на която бе сложен подносът с чая и сладките. Тя не се виждаше и в някой от столовете до прозорците, нито пък четеше книга в ъгъла.

В стаята беше само госпожица Гилбърт, която скочи бързо от мястото си и направи реверанс.

— Милорд! — изписка тя и допря кърпичката до устните си. — О, боже. Ах, горката аз.

Керн се обърна към Хелън.

— Къде е госпожица Дарси?

Хелън се изчерви и се наведе да остави чашата си на сребърния поднос.

— Тя трябваше да остане сама за малко.

— Къде?

— Тя… имаше неотложна нужда.

Керн мигновено осъзна на какво се дължеше изчервяването на годеницата му и колко дяволски хитро бе постъпила Изабел.

— От колко време я няма?

— Може би около петнайсет минути. Сигурна съм, че ще се върне скоро.

Дявол да го вземе.

Той захвърли ръкавиците си и тръгна към вратата, но една малка ръка го хвана за ръкава на сакото.

— Седни, Джъстин — каза Хелън. — Ще ти налея чаша чай, след което можем да прегледаме списъка с гостите за сватбата ни.

— По-късно.

— Сега — каза тя с нехарактерна за нея твърдост. — Ти несъмнено си сърдит, че пренебрегнах желанията ти и дойдох да те посетя. Като независима жена обаче настоявам да упражнявам правото си за самостоятелни решения.

Графът осъзна мрачно, че за това беше виновна Изабел. Тя бе използвала влиянието си, за да измами това сладко, наивно момиче. И всичко това само за да влезе в дома му и да създаде бъркотия.

За да изпълни плана си за изнудване.

— Уверявам те, че не ти се сърдя — каза той и потупа Хелън по ръката с нежност, която прикриваше гнева, който кипеше в него. — А сега, ако ме извиниш, аз също имам неотложна нужда.

 

Изабел беше приклекнала върху леглото и наблюдаваше внимателно херцога. Зелените му очи бяха облещени от удивление, като на дете, чиято играчка е била отнета. Той вече не беше злорадстващият мъж, който й се беше нахвърлил преди няколко минути, и сега лежеше съвсем неподвижно.

За това имаше сериозна причина.

Изабел беше допряла камата си до срамните му части.

— Докоснете ме още веднъж и вече няма да бъдете мъж.

Без да сваля поглед от него, тя пропълзя бавно назад по леглото, като се молеше той да не се опита да я предизвика. Сърцето й биеше учестено. Единствените звуци в стаята бяха шумоленето на полите й и учестеното й дишане. Когато стигна до долния край на леглото, тя спусна крака на пода, стана и се оттегли бавно назад. Все още усещаше ръцете на херцога върху тялото си. Същите онези ръце, които някога бяха доставяли удоволствие на майка й.

Изабел обаче не можеше да си позволи да мисли за това. Трябваше да се възползва от възможността да му зададе още няколко въпроса. Да. Трябваше да се възползва от покорството му.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но не успя.

— Сега, след като най-после привлякох вниманието ви, Ваша светлост, може би ще ми кажете истината. Сложили сте арсеник или някаква друга отрова в храната, която сте дали на майка ми, нали? Може би в кутия шоколадови бонбони.

Той я гледаше втренчено с празен поглед.

— Шоколадови бонбони? Че кога съм ти давал шоколадови бонбони?

— Не на мен. На майка ми, Аврора Дарлинг. Тя беше отровена…

Външната врата зад нея изскърца и в стаята нахлу студен вятър. Бързи стъпки започнаха да се приближават към спалнята на херцога.

Прислужникът.

Коленете на Изабел за малко щяха да се подкосят, въпреки че тя не свали погледа си от херцога. Само ако имаше още малко време.

— Върви си. С Негова светлост имаме личен разговор…

— Внимавай! — извика Линууд и размаха широките ръкави на нощницата си. — Тя има нож.

Една ръка се вкопчи в китката на Изабел и тя извика от болка. Камата се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Миг по-късно тя се озова лице в лице с леденото изражение на лорд Керн.

Керн стискаше силно ръката й. Изабел искаше да възрази, но от гърлото й излезе само сухо грачене. Успя да се овладее и отвърна смело на погледа му. За миг двамата останаха да се гледат в безмълвна борба за надмощие. След това графът я пусна толкова внезапно, че тя политна назад и се блъсна в стената. Не можа да се задържи на крака и падна на пода.

Лорд Керн вдигна камата и я прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Господи. Бяха я заловили. Въпреки това сега Изабел изпитваше някакво странно чувство на безопасност. Беше се спасила от лудия херцог.

— Хлапачката се опита да ми отреже топките. — Линууд сложи ръце върху въпросната част от анатомията си. — Нищо не разбирам. Тя ме подмами, играеше си с мен.

— Госпожица Дарлинг обича да играе игрички — каза Керн и й хвърли смразяващ поглед.

Тя направи огромно усилие, но успя да вдигне брадичката си и се втренчи гневно в него.

— Влязохте тъкмо навреме, милорд. Ако не бяхте дошли, сега баща ви щеше да бъде сопрано.

Керн сякаш не я чу. Той отиде до леглото и помогна на баща си да се пъхне под завивките.

— Успокойте се, Ваша светлост. Тя няма да ви притеснява повече.

— Ти не ми позволяваш да се забавлявам дори с една уличница — изплака херцогът, след това внезапно стовари юмруци върху леглото. — Проклет тъмничар! Това е моят дом и ще се срещам, с когото си искам.

Керн спокойно наля една доза от лекарството в кафявото шишенце и поднесе лъжицата към устните на баща си.

— Пийте.

— Не.

— Пийте — повтори графът.

— Това ще ме кастрира по-бързо от ножа.

— Вас ви кастрира болестта ви. А сега пийте заради собственото си здраве.

Линууд пое течността в устата си, но не я глътна. Той хвърли лукав поглед към сина си, но Керн бързо го стисна за носа и го принуди да преглътне. Линууд се закашля и избърса устата си с ръкава на нощницата.

— Студенокръвно копеле.

— Тук вече грешите. — Керн млъкна, но лицето му остана скрито от погледа на Изабел. — Аз определено не съм копеле.

Изабел тъкмо се беше зачудила на какво се дължеше враждебността в отношенията между бащата и сина, когато вратата се отвори и прислужникът влетя в стаята, облечен в чисто нова ливрея. Когато видя лорд Керн, той започна да се кланя и да се извинява. Графът му даде няколко нареждания и се отдалечи от леглото.

Изабел се изправи и прикри потръпването си, когато той тръгна към нея. Лицето му беше мрачно. Той я хвана за ръката, измъкна я от спалнята и я отведе в коридора. Тя едва успяваше да върви в крак с него, тъй като полите на роклята й пречеха, а бонето й се удряше в бедрото й.

Той не можеше да я заплашва, нямаше да му позволи това. Хелън чакаше долу и графът можеше само да беснее, след което да остави Изабел на мира. Но какво значение имаха няколко гневни думи, след като тя беше постигнала целта си и бе говорила с херцога?

Не че беше научила нещо полезно. Щеше да й се наложи да се върне тук…

— Линууд е полудял — каза тя. — Затова не го пускате да излиза от стаята си. Не можете да сте сигурен, че ще се държи прилично на публично място.

Керн й хвърли един мрачен поглед.

— В момента лудият не е той.

С тези заплашителни думи той отвори една от множеството врати от двете страни на коридора и вкара Изабел в някаква огромна спалня. Спуснатите завеси на прозорците не позволяваха на дневната светлина да влезе в стаята. Столовете и леглото бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат.

Графът я пусна и започна да крачи с едва сдържан гняв до камината и обратно. Токовете на обувките му чукаха отчетливо по дървения под.

Изабел усети как кожата й настръхва и смелостта й започна да отслабва пред проявата на студена мъжка ярост.

— Бих искала да се върна при лейди Хелън. Тя сигурно се чуди какво ме е задържало толкова дълго.

Тръгна към вратата, но Керн й препречи пътя.

— Нека да се чуди. Сигурен съм, че ще успеете да измислите някаква лъжа.

— Не е прилично да оставаме насаме. Ще предизвикаме скандал.

— Трябваше да помислите за това, преди да се опитате да подмамите един възрастен мъж. — Керн я изгледа, сякаш я смяташе за достойна само за презрение. — Вие несъмнено сте се опитали да подсладите изнудването, като сте му предложили тялото си. Искам да знаете, че аз имам правен контрол върху делата на Линууд, така че усилията ви са били напразни.

— Не съм го изнудвала.

— Така ли? Тогава да не сте се надявали да заемете мястото на майка си в леглото му?

Изабел сграбчи една от колоните на леглото. Защо я болеше толкова от незаслужените обиди на Керн?

— Не съм се опитвала да подмамя баща ви в леглото. Той само си представяше това. Вие познавате болестта му по-добре от мен.

— Но освен това познавам и вашето лукавство. Вие бихте предложили тялото си на всеки, който носи панталони.

— В такъв случай паметта ви изневерява, милорд. При първата ни среща вие бяхте този, който ми направи предложение.

— Така е — каза той с тих и заплашителен глас. — Жалко, че никога не съм си позволявал да опитам онова, което с такава лекота давате на другите мъже.

Керн тръгна към нея и по тялото на Изабел премина странно усещане. Той излъчваше сила като разгневен бог, слязъл от небесата, за да накаже някой провинил се смъртен. Мрачната решителност, изписана на лицето му, би трябвало да я уплаши, но Изабел стоеше като омагьосана и не мръдваше от мястото си. Беше обзета от някакво странно вълнение и нямаше да може да побегне дори ако животът й зависеше от това.

Ръцете му се увиха около тялото й, пръстите му повдигнаха брадичката й, но преди той да използва сила, тя се надигна на пръсти да го посрещне. Графът изстена името й и тя затвори очи, за да се наслади по-добре на близостта на мускулестото му тяло. Целувката му сякаш я разтопи и Изабел се почувства обзета от треска. Езикът му проникваше в устата й с агресивна интимност. Божественият екстаз на страстта я караше да чувства много по-осезателно празнотата вътре в себе си, нуждата да бъде запълнена от този мъж.

Керн. Господи, тя целуваше лорд Керн. Диво. Без да мисли.

— Не — прошепна Изабел и обърна глава встрани. — Трябва да спрем. Това не е прилично.

— По дяволите приличието — измърмори той и отново я целуна дълбоко.

Изабел затаи дъх, когато голямата му длан обхвана гръдта й и започна да я опипва с опитността на познавач. Този жест, който й се беше сторил толкова отвратителен от страна на стария херцог, сега възпламеняваше сетивата й. Тя знаеше, че не трябва да позволява такива волности на Керн, но и тя също искаше — нуждаеше се — да усеща допира му. Искаше й се същата тази ръка да опознае цялото й тяло. Обзе я силно вълнение. Искаше й се онова, за което бе чувала да си говорят лелите й искаше да почувства плът върху плът.

Сякаш отгатнал мислите й, той посегна зад нея и започна да разкопчава роклята й, без да отделя устни от нейните. Ръцете му трепереха — по същия начин, по който трепереше и тя от силата на чувствата, които я изпълваха. Плъзна пръсти по лицето на графа и усети мекотата на кожата му и копринената му коса. Колко невероятно беше, че можеше да възбуди толкова силна страст у мъж, когото бе смятала за безчувствен и безсърдечен. Колко невероятно беше самата тя да се чувства толкова възбудена. Струваше й се, че някакво друго същество се беше вмъкнало в тялото й, някакво чувствено създание, което живееше от удоволствията на плътта.

Изабел усети хладния въздух върху гърба си и потръпна леко, докато Керн се опитваше да развърже връзките на корсета й. Корсетът се разхлаби и тя му помогна да го плъзне надолу, докато не остана покрита само с тънката ленена долна риза. С едната си ръка графът я придърпа към себе си, а с другата свали ризата й. След това улови едната й гръд в ръката си и се загледа в нея със замъглен поглед.

— Красива! Господи, ти си толкова красива!

Страхопочитанието в гласа му изпълни със задоволство. Той наведе глава и впи устни в зърното й, докато Изабел не усети, че коленете й се подкосяват, и тя полита назад, повличайки го със себе си. Двамата паднаха върху леглото, Изабел се озова под Керн и тежестта му изкара въздуха от гърдите й и върна способността й да мисли разумно.

Дори през гънките на полите на роклята си тя нямаше как да сбърка твърдия кол, притиснат към бедрото й. Изабел бе чувала доста често лелите си да описват мъжката анатомия и вечната нужда на мъжете да се съвкупяват. Като се имаше предвид колко силна бе нейната собствена нужда, от катастрофата ги делеше само една крачка.

Тя сложи ръце на раменете му и се опита да го отблъсне, но със същия успех можеше да отблъсне и гранитна стена.

— Керн, не. Не трябва да правим това. Не можем.

— Можем, и още как — измърмори той срещу гърлото й. — Желая те. Имам нужда от теб.

Това бяха думите, които тя беше мечтала да чуе прошепнати от някой безименен любовник в самотното й легло. Графът премести устни към гърдите й и горещината на целувките й започна да сломява съпротивата й. След тона той посегна надолу и се опита да вдигне роклята й.

Мемоарите. Той можеше да открие дневника. Малката книжка беше у нея…

Тази мисъл я отрезви. Керн беше неин заклет враг, единственият човек, който можеше да провали плановете й.

— Чуй ме — опита се да го спре тя. — Това не може да продължава повече.

— За бога, престани да говориш. — Той захапа нежното зърно на едната й гръд.

Изабел си пое дълбоко дъх, за да се противопостави на еротичното удоволствие и на безумното желание, което пораждаше близостта на този мъж. Тя хвана брадичката му с длани, повдигна лицето му и го накара да я погледне в очите. Примитивната страст, която видя в тях, беше ужасяваща… и удивително съблазнителна.

Тя изрече с мъка думите.

— Хелън чака долу.

Той се загледа в нея с полузатворени очи, докато пръстите му галеха кожата й и караха вълни на удоволствие да преминават по тялото й. Изабел видя мига, в който той осъзна смисъла на думите й. Очите му се разшириха и безумието го напусна. Ръцете му я стиснаха по-силно, но само за миг. Той изстена от раздразнение, след което скочи от леглото.

Изабел усети как я изпълва съжаление. Чувстваше се празна… самотна… опустошена. Реакцията й беше безсмислена, защото нямаше за какво да съжалява. Трябваше да се радва, че беше успяла да отблъсне Керн. Трябваше да се наслаждава на очевидното му неудобство.

— Недей да лежиш така — изръмжа той през рамо. — Покрий се.

Нареждането му я накара да седне върху леглото. Тя успя да вдигне ризата, след което се зае с корсета. С крайчеца на окото си Изабел забеляза, че графът отива до едно огледало и започва да оправя вратовръзката си. Когато се обърна към нея, той отново се беше превърнал в изискания благородник с безупречни дрехи и прическа.

— Можеше да предложиш да ми помогнеш — тросна се тя, докато се напрягаше да достигне връзките на корсета на гърба си. — Не мога да оправя тези връзки.

Устните му се свиха неодобрително, но той приближи до леглото.

— Обърни се.

Тя се подчини, но само защото времето минаваше. Скръсти ръце пред гърдите си, за да задържи корсета да не падне. Докато Керн стягаше връзките, пръстите му докоснаха кожата на гърба й и тя си пое дълбоко дъх, за да потуши огъня, който допирът му подпали в нея.

— Много ли е стегнато? — попита той.

Тя почувства, че я обзема необяснима срамежливост, и само поклати глава. Странно беше мъж да й помага да се облече, при това аристократ като този. Какво ли си мислеше за нея? Несъмнено случката преди малко беше потвърдила стократно всичките му най-лоши предположения. Сега сигурно я обвиняваше, че го беше подвела и че самият той няма никаква вина.

Графът не каза нищо. Закопча роклята й и я изчака да оправи косата си и да си сложи бонето. След това отиде до вратата, отвори я и й даде път като истински джентълмен.

Самообладанието му раздразни Изабел. Той се държеше, сякаш нищо не се беше случило. На Изабел й се искаше да разруши високомерието му, да му напомни, че и той е обикновен мъж като всички останали. Искаше й се да му докаже, че изисканите му обноски бяха само преструвка.

Отиде до него и прокара пръсти по бузата и устните му.

— Не се тревожете, милорд. Малката ви тайна е в безопасност. Поне засега.

Зелените му очи проблеснаха за миг и това беше единственият признак, че той бе застанал нащрек.

— Аз нямам тайни.

— Вече имате. — Устните й се извиха в закачлива усмивка. — Кой знае, някой ден и аз мога да реша да напиша мемоарите си.

 

 

Истинските признания на една куртизанка

Икар винаги идваше при мен под прикритието на мрака.

Най-предпазливият от любовниците ми, преподобният лорд Реймънд Л. се забавляваше в късните часове, когато любопитните погледи не можеха да видят падението му. При мен той задоволяваше странната си склонност да се облича в моето бельо и да се прави на паднал ангел.

Сещам се за едно паметно нощно посещение. Бях прекарала най-приятна вечер с някакъв джентълмен от Корнуол и когато той си тръгна, аз си легнах само за да бъда събудена в малките часове от някой, който ме опипваше и шепнеше неприлични предложения в ухото ми. Икар беше облякъл копринена риза и чифт чорапи с жартиери, но това нямаше никакво значение за мен, защото инструментът под тези женски дрехи си беше съвсем мъжки. Какви еротични наслади споделихме тогава в тъмнината! Когато най-сетне страстта ни бе задоволена, ние се отпуснахме, сякаш горещата ни среща бе стопила ангелските му криле.

Може би се чудиш, скъпи читателю, защо съм търпяла любовник, който се срамуваше да бъде видян с мен. Може би защото бях дъщеря на строг провинциален викарий и обичах да подмамвам добрите свещеници в грях. А може би — о, да! — исках да успокоя разбитото си сърце, да запълня празнината, оставена от загубата на първата ми истинска любов.

Моят най-скъп Аполон.