Барбара Смит
Грешница на любовта (14)

Глава 14

Тялото й изгаряше за него. Безсрамен копнеж я караше да се движи неспокойно. Дрехите й бяха захвърлени някъде и ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло, галеха гърдите й, движеха се надолу, още по-надолу, за да успокоят тръпнещото място между краката й. Най-сетне можеше да му се отдаде свободно. Удоволствието я издигаше все по-високо и по-високо. Тя усещаше как той целува ухото й, бузата й…

Някой ближеше лицето й. Изабел отвори очи и премигна на утринното слънце, чиято светлина проникваше през завесите. Намираше се в леглото си в дома на Хатауей и освен Милорд до нея нямаше никого.

Кученцето подуши ухото й и езикът му остави влажна диря по бузата й. Тя се разсмя, седна в леглото и го вдигна на ръце. Милорд продължи да ближе врата и лицето й, като размахваше радостно опашка.

— Престани, чуваш ли? — Тя го сложи в скута си и започна да гали петнистата му козина, докато не успя да го успокои. — Глупаво куче. Развали ми един прекрасен сън.

А сънят й наистина беше прекрасен. Тя все още усещаше вътре в себе си остатъчна топлина, сякаш някакъв вечен огън я гореше за Керн. Откакто той я беше целунал в операта предишната вечер… не, откакто се беше запознала с него, Изабел беше обречена да гори в чистилище на вечно раздразнение. Тя вече не можеше да отрича, че го желаеше с тялото и душата си. Искаше онова, което се беше заклела да не пожелава — любовник благородник.

Ако се отдадеше на Керн, Изабел несъмнено щеше да тръгне по пътя на моралното падение, по който беше вървяла майка й. Дори нещо повече — това щеше да провали разследването й и единствения й шанс да открие убиеца на майка си. Защото ако легнеше с него, колко време щеше да може да остане в този дом, знаейки, че беше предала доверието на Хелън, която й беше като сестра?

Изабел притисна кученцето към себе си, сякаш топлината му щеше да й донесе успокоение. Вече беше свикнала с елегантния вид на този дом. Погледът й огледа просторната стая с нейните завеси от бледосиня коприна, легло с балдахин и мебели от махагон. Вечер, когато всички си легнеха, тя обичаше да чете седнала в креслото пред мраморната камина. А сутрин обичаше да фантазира, че е дама… че се радва на удобства и уважение… че принадлежи завинаги на този свят.

Тази мисъл я привличаше като някаква прекрасна мечта. Всъщност тя можеше да има този живот, ако приемеше зестрата на Хатауей. Въпреки че сумата не беше голяма според стандартите на висшето общество, пет хиляди фунта бяха достатъчни да й осигурят за съпруг някой изискан джентълмен.

Но напоследък мечтите й бяха приели доста опасен обрат. Когато си помислеше с кого щеше да дели брачното си ложе, тя се сещаше само за Керн.

Дори ако той беше свободен, пак нямаше да се омъжи за нея. Графът знаеше миналото й, знаеше как тя се беше настанила в този дом. Знаеше, че Изабел не беше дама. За него тя винаги щеше да си остане дъщеря на проститутка.

Той обаче я беше целунал с цялата страст на мъж, прегръщащ любимата си. Дори беше проявил готовност да се бие с Дикенсън заради това, че я беше обидил. Докато не си беше спомнил.

Тя прегърна отново Милорд и допря буза до меката му козина. Една мисъл хвърляше светлина в мрака, който изпълваше сърцето й. Керн я желаеше. Независимо че за една незаконна връзка не можеше да става и дума, той все пак я желаеше. Също толкова, колкото и тя него.

Тя, разбира се, нямаше намерение да приеме предложението на Хатауей. Просто не можеше да го направи. Дори ако то беше искрено и не представляваше скрит подкуп, Изабел никога нямаше да бъде способна да приеме подобна сума от един благородник.

Остави кучето встрани и отметна завивката. Нямаше смисъл да мечтае за недостижими неща. Един ден щеше да напусне този начин на живот. Колкото и да я изкушаваше зестрата, щеше да се върне в своя свят. Там, където й беше мястото.

Причината за това се намираше под възглавницата й.

Изабел извади тънкото томче със спомените на майка й. Познатата гледка на дневника с неговата бронзова заключалка й придаде увереност. Тя вървеше по правилния път и трябваше да получи възмездие за смъртта на майка си.

Изабел отиде да се измие, след което свали нощницата си и започна да се облича.

Една мисъл не й даваше покой. Независимо колко егоистично беше това, на нея й се искаше да си намери съпруг, който да я обича и да се отнася към нея с уважението, дължимо на една дама. Тя не се нуждаеше от дворец, а само от удобна къща в провинцията, в която да може да създаде семейство. Затвори очи и притисна роклята, която държеше към гърдите си. Гледката отново изплува пред очите й — децата й тичаха по поляната с баща си… и когато тя се затича към тях, усмихнатият мъж, който я посрещна, беше Керн.

Дали чувството, което изпитваше към него, не беше любов? Тази мисъл я накара да потръпне от желание. Но как беше успяла да се влюби в единствения човек, който не беше подходящ за нея?

Външната врата се отвори рязко. Милорд изджавка силно. Изабел надникна в спалнята и видя Кали да влиза забързано в стаята й. Въпреки че беше облечена в семпла черна рокля с колосана бяла престилка, Кали пак не изглеждаше като почтена жена. Тежките й гърди опъваха горната част на роклята й по шевовете. Няколко руси къдрици се бяха измъкнали изпод бонето й. Тя вървеше, като леко поклащаше съблазнителните си бедра. Кали несъмнено беше предизвикала търкания между мъжката част от прислугата и на Изабел й оставаше само да се надява, че тя щеше да спази обещанието си да не легне с някой от тях.

— Значи си будна — Кали отиде до прозореца и дръпна завесите. — Добре. Тази сутрин няма време за излежаване.

Разтревоженият й тон стресна Изабел. Тя бързо облече роклята си, преди Кали да успее да забележи вътрешния джоб.

— Да не би Хелън да иска да тръгне по-рано тази сутрин? Снощи не ми спомена подобно нещо.

— Не става дума за нея. Има проблеми у дома. Големи проблеми.

Сърцето на Изабел се сви. Пръстите й замръзнаха във въздуха.

— Леля Пърси? Да не е…?

— Не, тя е добре. Този път е Мини. — Кали бръкна в джоба на престилката си, извади лист хартия и го подаде на Изабел. — По-добре виж това. Аз не мога да чета много добре и може би не съм го разбрала правилно.

Изабел разтвори бележката с треперещи пръсти. Тя разпозна елегантния почерк на леля Ди, преди да погледне към подписа. Бележката беше болезнено кратка.

Миналата нощ някакъв скитник беше нападнал леля Мини.

 

Керн стоеше пред леглото и гледаше втренчено баща си.

Херцог Линууд се размърда в съня си. Свит на кълбо като малко дете, той лежеше на една страна под завивките. На светлината на свещта, която гореше на масата до леглото, бузите му изглеждаха хлътнали и жълтеникави, а носът му беше прорязан от подобни на паяжина вени. Докато спеше, той изглеждаше странно беззащитен. Един болен старец, който отдавна бе изживял най-добрите си години.

Въпреки че отдавна минаваше пладне, тежките завеси все още бяха спуснати и в спалнята беше тъмно като през нощта. В топлия въздух се долавяше сладникавата миризма на лауданум. Предишната вечер, по време на посещението на Керн в операта, Линууд бе имал пристъп.

Лекарят се надяваше, че херцогът ще се възстанови частично, ако останеше упоен в продължение на няколко дни, за да събере сили организмът му.

Линууд потръпна, сякаш изпитваше болка. Устните му се раздвижиха и той изстена.

Керн потисна състраданието, което напираше в него. Не трябваше да се интересува какво щеше да се случи с този стар развратник. Не трябваше да му се иска да облекчи страданията на баща си. Херцогът си беше заслужил мястото в ада. Линууд беше въплъщение на всички онези причини, поради които Керн въздържаше желанието си към Изабел Дарлинг.

Той усети топлина в слабините си. Самата мисъл за нея беше достатъчна да го възбуди. Тя беше завладяла мислите му и преследваше тялото му. Колкото и да се опитваше, той не беше в състояние да накара мозъка си да я забрави за повече от няколко минути. Когато започнеше да мисли за нещо по-безопасно, мислите му неизменно се връщаха обратно към нея, към стройното й тяло и веселия й поглед, към устните й, които с еднаква лекота можеха да го ругаят и да го целуват.

Миналата вечер той бе изпитал готовност да убие човек заради нея. Графът се уверяваше, че този глупав импулсивен порив не се дължеше на желанието да защити честта й, а по-скоро на това, че той не можеше да понесе мисълта, че някой друг мъж може да я докосва. Дори ако той самият не можеше — не трябваше — да докосва съблазнителното й тяло.

Дължеше вярност на Хелън. Тя беше неговата избраница, неговата бъдеща съпруга, непорочната жена, с която щеше да сподели остатъка от живота си. Той бе дал честната си дума на Хелън да не бъде като останалите мъже и да не сее дивото си семе навсякъде, където му се прииска. Беше й дал този обет след възмутителния инцидент на четиринайсетия му рожден ден.

Керн стисна зъби и си наложи да не мисли за това. Миналото вече нямаше значение, освен в онези случи, в които го беше научило на нещо и го беше превърнало в мъж на честта.

Той нямаше да се държи като Линууд. Нямаше.

Керн се обърна и излезе от спалнята, като кимна на прислужника, който чакаше в другата стая. Докато слизаше по стълбите и тръгваше към дома на Хатауей, графът усети нов прилив на решителност. Тази сутрин той бе провел един безполезен разговор с преподобния лорд Реймънд Джефрис. Керн трябваше да уведоми Изабел, че свещеникът все още твърдеше, че не знае нищо за убийството.

Освен това той беше обещал на Хатауей да държи Изабел под око. Дори само за това трябваше да потисне привличането, което изпитваше към нея. Щеше да започне, като си припомнеше всички причини, поради които Хелън беше по-подходяща за него от една красива натрапничка.

И щеше да го направи веднага.

Когато стигна до голямата къща на площад „Гросвенър“, един прислужник тръгна да извести за пристигането му, а графът остана да чака в дневната. Керн се чувстваше неспокоен и изпълнен с енергия, докато чакаше двете жени да слязат. С изключение на няколко думи, които трябваше да размени насаме с Изабел по отношение на разследването, той възнамеряваше да отдели внимание само на годеницата си.

След няколко минути Хелън влезе сама в дневната. Милорд се мъкнеше след нея, което означаваше, че Изабел също щеше да се появи скоро. Тя не ходеше никъде без безценния си помияр.

Хелън вдигна кученцето и го сложи в скута си. Керн почувства вина, че я беше пренебрегнал.

— Джъстин! Татко го няма, днес ще бъде в парламента. За малко да изпуснеш и мен. След малко ще излизам да пазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен?

Той й целуна ръка.

— Страхувам се, че днес няма да имам време за това.

— Заради баща ти е, нали? — Тя го погледна с разбиране и докосна ръкава му. — Татко ми каза, че херцогът е имал пристъп. Страшно съжалявам.

— В момента той си почива. Не можем да направим нищо.

— Сватбата ни е след малко повече от месец. Мислиш ли, че трябва да я отложим?

Тази идея се стори доста привлекателна на графа, но той бързо отхвърли тази възмутителна мисъл. Керн отведе Хелън до един шезлонг и се настани до нея.

— Разбира се, че няма да я отложим. Той ще се оправи за две седмици. Доктор Садлър ме увери в това.

— О, толкова се радвам да го чуя. — Тя се наведе напред, сякаш искаше да му довери някаква тайна. — Не искам и най-малката неприятност да помрачи сватбата ни. О, това ще бъде най-хубавият ден в живота ми. Искам да ти кажа какво меню съм избрала за закуска.

Тя започна да му описва ентусиазирано блюдата. Известно време той я слушаше, като се намесваше с предложения, когато беше необходимо, но през цялото време не сваляше поглед от лицето й. Хелън имаше малко, красиво лице, косата й беше събрана на кок — класическа английска красавица. Оживените й сини очи и усмихнатите й устни й придаваха почти момичешки вид и тя гледаше на света като вечно обляна в слънце градина, която не познава тъмнината на нощта. Хелън се вълнуваше от тривиалните неща — балове, обикаляне на магазините и светски задължения.

Разликата във възрастта им беше десет години, но той се чувстваше много по-стар, почти дядо в сравнение с нея. Такъв ли щеше да бъде животът му с нея — безкрайно дърдорене за менюта, мода и клюки, повърхностно обсъждане на нещата без никакво задълбочаване в същността им? Тази мисъл го тревожеше. Той потисна безпокойството си и си напомни, че Хелън беше непорочна, лоялна и скромна, а това бяха качествата на идеалната съпруга. Тя имаше и добро сърце, за което свидетелстваше и фактът, че беше успяла да убеди Хатауей да даде зестра на Изабел.

Изабел. Керн усети прилив на енергия. Мисълта за нея го изпълни със силен копнеж. Къде беше тя, по дяволите? По-добре щеше да бъде, ако си беше в стаята и се приготвяше за излизането по магазините с Хелън.

Ако Изабел беше тръгнала да разпитва поредния заподозрян, на Керн щеше да му се наложи да я намери. Ако беше направила някоя глупост и отново се беше поставила в опасност, той щеше да я заключи в стаята й и да прибере ключа. След това тя можеше да си говори колкото си иска, че той няма никаква власт над нея.

След като чу с всички подробности как Хелън бе избрала тортата за сватбата им, той не успя да сдържи нетърпението си.

— Изабел с теб ли ще бъде днес?

— О, не. Днес я няма.

Мускулите на графа се напрегнаха.

— Няма я?

— Тази сутрин излезе да посети някаква приятелка на майка й, която се била разболяла внезапно. Предложих да я придружа, или поне да изпратя Гили с нея, но тя отказа и взе само прислужницата си. — Хелън се намръщи объркано и погали ушите на кучето. — Каза, че може да не се прибере тази нощ. Не е ли странно? Не знаех, че познава толкова добре някого в Лондон.

Керн стисна зъби. За него изчезването на Изабел не беше никак странно. Той дори знаеше къде беше отишла тя.

 

Изабел задържа подноса с чая на дланта си, докато отваряше вратата на спалнята с другата си ръка. Тя влезе в мрачната стая и остави подноса на масата до леглото.

— Заповядай — каза тя с най-веселия си глас.

— Ето, това е моето скъпо момиче — каза с обич леля Мини. — Не си се възгордяла толкова, че да не помогнеш на старите си лели.

Мини седеше облегнала гръб на възглавниците. Посивяващата й коса се спускаше по раменете й, а тялото й беше обвито от огромна червена нощница. Тя приличаше на грамадна черешова торта.

— Разбира се, че не съм се възгордяла. — Изабел наля чаша горещ чай и добави малко сметана и захар. Тя понечи да подаде чашата на Мини, но се поколеба, когато погледът й падна върху превръзката на предмишницата на леля й. — Можеш ли да държиш чашата?

— Мисля, че да. — Мини хвана предпазливо чинийката с пръстите, които се подаваха от превръзката. Със здравата си ръка Мини вдигна чашата и я допря до устните си. Движенията й бяха бавни и премерени, сякаш болката и шокът от нападението все още не бяха отминали.

Изабел я наблюдаваше потресена. Тя седна в края на леглото.

— Как е ръката ти?

— Дяволски ме боли. Но не се притеснявай, ще се оправя. Късмет извадих, че копелето се уплаши и избяга. Само като си помисля, че той можеше да забие ножа в сърцето ми.

При тази мисъл сърцето на Изабел се сви. Когато бе сменила превръзката, тя бе видяла голямата порезна рана, която минаваше по цялата дължина на предмишницата на леля й. Гледката я беше потресла.

— Трябваше да бъда тук — каза тя за кой ли път. — Трябваше да помогна да го подгоните. Можех да повикам нощната стража. Можехме да го хванем.

— Света Богородице, ако ти беше тук, нямаше да успееш да помогнеш с нищо. — Мини се намръщи, докато оставяше чашата в чинийката. — Ние, разбира се, искаме да се върнеш у дома, където ти е мястото. Но станалото, станало. Няма смисъл да говорим повече за това.

Спокойствието, с което Мини приемаше случилото се, не накара Изабел да се почувства по-добре.

— Не мога да не се чувствам отговорна за това. Аз съм виновна, че този ужасен мъж е дошъл тук. И… и те е наранил. — В гърлото й заседна буца и тя наведе глава, когато се сети за гледката, която беше видяла в будоара на Аврора.

— Хайде, хайде, миличка. — Мини я потупа по гърба. — Всичко ще се оправи. Ти ще се върнеш в хубавата, голяма къща и ще забравиш за нас.

Изабел вдигна глава.

— Не съм ви забравила. Никога не бих могла да ви забравя.

— Но може би ще започнеш да харесваш лекия живот на една дама толкова много, че няма да искаш да се върнеш тук. — Мини въздъхна тежко. — Не можеш да се сърдиш на една стара жена за това, че си мисли такива неща.

Изабел отново се почувства виновна. Спомни си за зестрата и за тайните си мечти.

— Знам къде ми е мястото, лельо. Наистина. — Но дали беше така? Не позволяваше ли на мечтите си за принца да замъглят здравия й разум? Керн. О, Керн.

— Здравейте, дами. — Кали се появи на вратата на спалнята. Тя беше захвърлила бялата престилка и беше разкопчала деколтето на роклята си, излагайки на показ част от едрите си гърди. Сините й очи хвърляха доволни пламъчета. — Разкарайте мрачните изражения от лицата си. Имаме гости, затова извадете най-неприличните си усмивки. Особено ти, Изабел. — След това добави с шеговит шепот и намигване: — Лорд Керн е тук.

Когато Кали излезе, Мини се обърна към Изабел.

— Какво е това? Дошъл е да те посети благородник?

Изабел усети, че се изчервява. По цялото й тяло се разля топлина. Тъкмо беше започнала да мисли за него, и той се беше появил тук.

— Ще сляза долу да го видя.

— Чакай — Мини я сграбчи за китката. След това я погледна с мъдрите си очи и Изабел се почувства, сякаш възрастната жена беше успяла да проникне в дълбините на душата й. — Ти изпитваш нещо към този мъж. Не отричай, забелязах го по погледа ти. Леля ти Мини винаги те е познавала по-добре от всеки друг.

— Да — прошепна Изабел. — Имам… чувства към него.

— О, моето момиче, да искаш да легнеш с мъж няма нищо срамно. Ти вече си жена и имаш женски нужди. Време е да приемеш това.

Да не би леля Мини да я подканваше да се отдаде на Керн? Въпреки удивлението си, Изабел почувства силен копнеж. Колко прекрасно щеше да бъде да го направи, да изпита с него насладите, за които бе чувала да говорят лелите й…

В коридора се чуха стъпки и Кали се появи отново, като пристъпи встрани, за да даде път на госта.

Керн застана на вратата — едра, мрачна фигура на фона на мрачния коридор. Високомерните му зелени очи огледаха кичозното обзавеждане и се спряха на леглото, на което Изабел седеше до Мини.

Изабел усети как се вледенява и се почувства уязвима пред него. Трябвало бе да се досети, че той ще се появи, графът винаги успяваше да я намери, независимо къде отиваше тя. Този път обаче бе искала той да не я намери, за да не види резултата от ужасната й немарливост и твърдоглавие. В гърлото й отново заседна буца и тя преглътна с усилие.

— Можем да говорим долу — каза му и се надигна от мястото си. — Извини ме, лельо Мини.

— Недей да се измъкваш с госта ни — скастри я Мини. — Първо искам да поговоря с него.

Керн отиде до леглото и огледа възрастната жена.

— Когато чух, че някой се е разболял, предположих, че става дума за Персефона. Очевидно съм сгрешил.

— Ужасна история — намеси се Кали и потръпна. Тя се настани на столчето пред тоалетната масичка и намести роклята си, като умело повдигна ръба й така, че откри глезените си. — Аз, разбира се, не бях тук, но Диана ми каза, че писъците я събудили…

— Това не е проблем на негово благородие — прекъсна я Изабел. Тя искаше Керн да си тръгне и затова оправи завивките, взе чашата от Мини и я сложи върху подноса, като през цялото време не престана да се мръщи на графа. — Нямате ли работа в парламента? Може би трябва да отидете на търга в Татърстолс? Ако нямате друга работа, Хелън ще се зарадва, ако отидете на пазар с нея.

При споменаването на годеницата му той се намръщи леко.

— Най-важната ми работа е да разбера какво се е случило тук — каза той. — Мини? Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш?

— С удоволствие — отвърна тя с достойнството на дама. — А ти седни, момиче. Нервираш ме, като стоиш права.

Със свито сърце Изабел се отпусна в стола до леглото. Какво друго й оставаше, освен да изхвърли Керн навън? Но това беше невъзможно, той беше твърде силен за нея.

Не, той щеше да остане тук и да започне да си пъха носа в чуждите работи, докато не научеше всичко. И щеше да разбере как Изабел беше застрашила живота на жените, които я бяха отгледали.

Мини притисна ранената си ръка към гърдите.

— Снощи се случи нещо ужасно — започна драматично тя. — Събудих се от някакъв шум. Като знаех, че Пърси е болна, първата ми мисъл беше да отида при нея, че тя може да се е събудила и да ме е повикала.

— По кое време стана това? — попита Керн.

— В малките часове, малко преди разсъмване. Веднага станах от леглото и отворих вратата. В коридора беше тъмно като в рог, но аз тръгнах пипнешком, както съм правила неведнъж. — Тя замълча с мрачно лице. — Близо до стълбището някакъв мъж изскочи от мрака и ме повали.

— Мъж — повтори Керн. Той се намръщи на Мини и започна да крачи бавно напред-назад из стаята. — Успя ли да го огледаш?

Тя поклати глава.

— Както казах, беше тъмно. Успях да различа само някаква сянка. Когато той ме блъсна, аз посегнах към него с надеждата да хвана крадливото копеле. Разбрах, че има нож, твърде късно.

— Едър ли беше, или дребен? Набит или слаб?

— Не успях да забележа. — Мини направи гримаса и сложи ранената си ръка върху юргана. — Болката беше толкова силна, че не си спомням нищо друго. Мръсникът успя да избяга.

— Ти си изпищяла — напомни й Кали. — Диана каза, че крясъците ти трябва да са разбудили целия квартал. Горката Пърси за малко да откачи.

— Те тук ли са? — попита Керн. — Искам да говоря с тях.

Кали стана от мястото си.

— Ще ги повикам, милорд.

Тя излезе от стаята. Изабел остана да седи нещастна. Керн все още не беше чул цялата история. Той не осъзнаваше, че мъжът, който беше нападнал Мини, не беше обикновен крадец. Това беше фактът, който тя не искаше графът да научи, защото така Керн щеше да разбере, че тя беше причината за снощния инцидент.

Няколко минути по-късно Кали се върна, като подкрепяше една крехка жена с посивяла коса, облечена в розова рокля с волани. Леля Пърси се усмихна, когато забеляза Керн, и той скочи да й помогне да се настани на един шезлонг с грижовността, която един джентълмен би проявил към леля си.

На Изабел й се прииска да можеше да се скрие някъде. Ами ако снощи бяха нападнали леля Пърси? Тя не беше достатъчно силна да издържи на шока. Ако това се бе случило и тя бе умряла, вината щеше да бъде на Изабел.

След малко и Диана влезе в стаята с разпусната коса, която стигаше чак до кръста й, облечена в кафяв пеньоар. Дори и тънките бръчки на възрастта не можеха да скрият красотата й. Тя хвърли един смръщен поглед на графа и се настани на леглото до Мини, като дори не се опита да дръпне надолу роклята си, когато ръбът й се вдигна чак до коленете й.

Изабел видя Керн да поглежда към тези дълги, стройни крака и бе обзета от някакво чувство, което беше по-силно от тревогите й. Прииска й се да скочи и да покрие леля Ди с нещо. Това желание беше толкова изненадващо силно, че Изабел трябваше да стисне с ръце седалката на стола. Особено когато Керн се приближи до Диана.

— Доколкото разбрах — каза той, като гледаше надолу към нея, — ти си спяла, когато Мини е била нападната снощи.

— Да.

— Да си чула някакъв шум, преди тя да извика? Стъпки може би?

— Нищо. Снощи спах необичайно добре — поне, преди да бъда разбудена. — Тя говореше предизвикателно, с подозрението, с което се отнасяше към всички господа.

— Когато излезе от стаята си, видя ли мъжа?

Диана поклати глава.

— Трябваха ми няколко минути да намеря и запаля свещ и той успя да се измъкне. Входната врата беше оставена широко отворена. Мини лежеше на пода и кървеше.

— Намерихте ли оръжието?

— Беше захвърлено на стълбите — отговори Мини. — Изабел, покажи го на негово благородие.

Изабел стана и неохотно отвори чекмеджето до масата. Не й се искаше да се докосва до ножа, след като знаеше за какво беше послужил. Тя потръпна, когато си помисли колко по-лошо можеше да бъде.

Керн се приближи, взе ножа и го разгледа внимателно.

— Обикновен кухненски нож. Няма отличителни белези.

— Да, и възнамерявам да го задържа там — каза Мини, показвайки, че ножът трябваше да бъде върнат в чекмеджето. — Ако онзи мръсник се върне, можете да сте сигурни, че ще го кастрирам.

Керн не каза нищо. Той се върна при Пърси, която гледаше с големите си очи.

— Госпожо, вие чухте ли нещо необичайно?

— Съвсем нищо. — Тя потръпна. — Съжалявам, но от лекарството, което вземам вечер, ми се доспива. Чух как Минерва извика, но нищо преди това.

Керн се върна при Диана.

— Забавлява ли някого снощи?

— Не. Не смяташ ли, че щях да кажа, ако беше така? — Тя направи гримаса на отвращение — Последния път, когато бяхте тук, ви казах, че нямам голяма полза от свине. Особено в леглото ми.

Кали се усмихна лукаво.

— Това че никога не успя да научиш каква е разликата между прасе и член си е твой проблем.

— А ти никога не си се интересувала какви животни вкарваш в леглото си — отвърна Диана, — стига да имат две топки и мека пръчка, с която да си играеш.

— Прътовете на моите клиенти винаги са били по-твърди отколкото на твоите — каза ехидно Кали. — Ако искаш съвета ми, мъжете сигурно щяха да се държат по-добре с теб, ако не лежеше като студена риба.

— Достатъчно — прекъсна ги троснато Мини. — Сигурна съм, че негово благородие не иска да ви слуша кавгите.

Изабел прехапа устна. Керн се беше облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше замислен. За какво ли мислеше? Изабел не искаше той да си създаде лошо впечатление за лелите й. Искаше й се да осъзнае, че въпреки професията си те бяха добри жени, които я обичаха с цялото си сърце. Откакто Изабел се помнеше, всеки път, когато тя бе идвала да ги посети, те бяха преставали да се срещат с клиенти. Вярно, че Кали не се беше въздържала един-два пъти, но през последната година те бяха престанали да забавляват мъже, макар това да означаваше, че бе трябвало да се лишат от луксове като вино, нови рокли и бижута.

Но дали тяхната саможертва имаше някакво значение за един благородник като Керн? Едва ли, ако се съдеше по арогантното му намръщено лице. Тя си представи сцената през неговия поглед: Кали, наведена напред, за да му позволи да огледа гърдите й, Мини, на леглото в своята червена нощница, Диана, която го дразнеше с разголените си крака, изтощената от борбата си с неприятната болест Пърси.

Никога досега Изабел не беше усещала толкова силно колко дълбока пропаст отделяше нейния свят от неговия. Но всички тези жени бяха нейното семейство и тя ги обичаше. Не беше необходимо да търпи неговото презрение към тях.

Тя скочи на крака.

— Леля Мини е права. Негово благородие вече чу достатъчно. Сигурна съм, че има друга, по-важна работа.

— Напротив — възрази Керн, като я оглеждаше с присвити очи — Имам още един въпрос.

— Искате да знаете какво е търсил мъжът снощи — предположи Мини. — Е, мога да ви кажа, че не е търсил пари или други ценности. Дошъл е да открадне мемоарите на Аврора.

Изабел не можеше да се помръдне. Керн неведнъж я беше предупреждавал за опасностите, свързани с разобличаването на убиеца. Сега той знаеше, че с неразумното си поведение Изабел беше застрашила живота на лелите си.

— Мръсникът е обърнал стаята на Аврора с главата надолу — добави Кали. — Трябва да видите каква бъркотия е там. Съсипал е и няколко много хубави рокли.

— А мемоарите? — попита Керн. — Намерил ли ги е?

— Питайте Изабел — каза Диана. — Тя ги е скрила някъде. Дори на нас не иска да каже къде са.

Никой нямаше и най-малка представа, че книгата се намираше в тази стая, скрита в тайния джоб на роклята на Изабел. Тя се почувства горда от изобретателността си.

— Книгата на мама е на сигурно място. Това е всичко, което трябва да знаете. — Тя се наведе и прегърна Мини, като внимаваше да не докосне ранената й ръка. — Съжалявам, че пострада.

— Недей, миличка. — Мини я притисна към себе си за миг. — Не трябва да се тревожиш за мен.

— С ваше разрешение — обади се графът, — бих искал да огледам стаята на Аврора. Може би мъжът е изпуснал нещо, което може да ни разкрие самоличността му.

— Отлична идея — каза бавно Мини. Тя присви очи първо към Изабел, след това към Керн. — Скъпа, заведи лорд Керн в спалнята на майка си. Остани с него, докато той огледа всичко.

Изабел се вцепени. Какво се опитваше да направи леля й?

— Смятах сама да оправя стаята — възрази тя. — Той няма да разбере, ако нещо не е както обикновено, така че няма смисъл да го притесняваме.

— Щом ти не искаш, ще отида аз — предложи Кали и стана от мястото си. — За мен ще бъде удоволствие да правя компания на негово благородие.

— Но каква работа ще свърши той тогава? — подметна Диана и се протегна лениво. — Ще бъде твърде зает да отбива домогванията ти.

Мини реши спора.

— Това е задължение на нашата Венера — заяви твърдо тя. — Става дума за нещата на майка й.

— Венера? — попита Керн.

Той се обърна и се втренчи в Изабел.

— Така я кръсти Аврора — обясни Диана. — Венера Изабел Дарлинг.

— Мисля, че името е прекрасно — обади се Пърси. — Но не смятате ли, че трябва да уважаваме желанията на Изабел?

Мини се сви и на лицето й се изписа гримаса.

— Прости на уморената старица, моето момиче. Изпуснах се, без да искам. Може би трябва да подремна малко, докато ти помагаш на негово благородие. — Тя вдигна уморено глава към Керн. — Вярвам, че лорд Керн няма нищо против помощта ти.

Графът се беше втренчил в Изабел. Тя усети как изгарящата топлина се спуска към стомаха й. Изабел знаеше, че трябваше да възрази, но думите не излизаха от устата й. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко много искаше да остане насаме с него.

Без да сваля поглед от нея, той каза:

— Нямам нищо против.