Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Secret Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 45 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Барбара Смит. Грешница на любовта

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Това беше тя.

Цялото тяло на Керн се стегна, докато той гледаше през прозореца на каретата. Преди няколко минути мъжът бе излязъл от двореца Уестминстър, след като бе напуснал Камарата на лордовете по време на дебатите по някакъв селскостопански закон. За разлика от наследниците на други титли, които убиваха времето край масите за хазарт, Керн вярваше, че трябва да се подготвя за момента, в който щеше да заеме полагащото му се по наследство място в парламента. Днес обаче се бе чувствал толкова неспокоен, че се бе оказало невъзможно да седи на едно място. Бе открил, че не можеше да престане да мисли за нея.

Каретата излезе от правителствения комплекс и навлезе в съседните бедняшки квартали. Графът по навик посегна да дръпне завесите. Когато каретата спря на пресечката между две тесни улички, той я забеляза.

Една жена вървеше по паважа край порутените сгради. Късен слънчев лъч правеше тъмната й коса да изглежда огнена.

Въпреки че виждаше само гърба на жената, той разпозна стройното тяло и походката с поклащащи се бедра. Това беше същото тяло, което го бе преследвало в сънищата му през изминалите три нощи.

Жената сви към един набит, брадат мъж, който я повика откъм някаква странична уличка. Скитникът й подаде една бутилка и когато тя я сграбчи и отпи жадно, той я дръпна към себе си и опипа задника й.

Керн сграбчи дръжката на вратата. Краката му се напрегнаха от порива да скочи и да й се притече на помощ. Тогава каретата подмина двамата и той успя да види лицето на жената. Тя имаше грубата, съсухрена кожа на алкохоличка. В ъгълчето на тесните й устни се стичаше джин.

Напрежението напусна Керн и той се отпусна сред кожените възглавници. Колко глупаво беше да обърка една обикновена уличница с красивата и лукава Изабел Дарлинг.

Загледа се мрачно в гъмжилото от хора — крадци, джебчии, просяци и проститутки, които обикаляха в търсене на клиенти близо до Уестминстърското абатство. Госпожица Дарлинг нямаше причини да упражнява професията си в Дяволския акър. Тя притежаваше луксозен бордей на няколко мили оттук. И сигурно щеше да спечели много от публикуването на мемоарите на майка си.

Керн се намръщи още по-силно и се размърда върху седалката. Можеше да си представи каква сензация щеше да предизвика една такава книга. Цял Лондон щеше да се тълпи, за да се сдобие с нея и да прочете за благородните любовници на Аврора. Скандалът щеше да разтърси обществото и да посрами почтеното име Линууд. Като глава на семейството по време на хроничните заболявания на баща си, Керн трябваше да се подготви за предстоящата криза.

Имаше и още нещо, което трябваше да направи веднага.

Тази задача го притесняваше. Той беше длъжен да предупреди Джордж Джефрис, маркиз Хатауей. През целия си живот бе смятал маркиза за образец на почтеност и джентълменско поведение. Хатауей беше уважаван държавник, в когото се вслушваше дори министър-председателят. През годините той се бе държал повече като баща на Керн, отколкото херцог Линууд.

Връзките между двете семейства бяха от поколения. Дядото на Керн бе отгледал Хатауей и малкия му брат, когато двамата бяха останали сираци, а по-късно Хатауей бе върнал услугата, осигурявайки на Керн напътствията, от които толкова отчаяно се нуждае едно момче, чийто баща изчезва от дома си в продължение на седмици — а понякога и на месеци — и сменя постоянно любовниците си, като се появява само колкото да направи още едно дете на своята нещастна херцогиня.

Керн помнеше майка си като мадона, която никога не се усмихваше и стоеше затворена в покоите си. Тя се разплакваше при най-малката провокация и още от малък той бе знаел, че не трябва да я безпокои. Въпреки това я беше обожавал и бе живял за онези редки мигове, в които му бе отделяла внимание. Сега можеше да разбере тъгата, която бе изпълвала целия й живот. Тя се беше омъжила за един непрокопсан развратник, а Керн беше единственото от шестте й деца, което бе успяло да оцелее.

Тя бе починала, когато той бе навършил десет години. Той си спомняше смътно как я бе видял да лежи в ковчега със скръстени върху гърдите ръце. Когато бе настъпил моментът да бъде затворен ковчегът, той бе изпаднал в паника, защото си я беше представил обвита в тъмнина и нападната от червеи. Той се беше нахвърлил върху викария, бе ритал и крещял, докато лорд Хатауей не го беше изнесъл навън и го беше държал докато не се бе наплакал и изтощил напълно.

Линууд не бе присъствал на погребението. По това време той бе някъде из континента и въпреки че беше побързал да се върне у дома си веднага след като бе научил, че жена му е тежко болна, бе пристигнал с една седмица закъснение за погребението й.

На сутринта, когато Керн бе тръгнал за първия си срок в Итън, баща му отново не се беше появил да го изпрати, тъй като не бе успял да се събуди след поредната, изпълнена с разврат нощ. Хатауей се беше отбил да пъхне в ръцете на момчето кесия със златни монети и да помаха за довиждане на отдалечаващата се карета.

Керн винаги бе знаел, че ще се ожени за единствената дъщеря на Хатауей, когато тя навършеше пълнолетие. Подобно на него, лейди Хелън Джефрис също бе загубила майка си като малка. Сега Хелън беше на осемнайсет години, а той на двайсет и осем. Двамата щяха да се оженят след два месеца, малко преди края на сезона. Бракът беше напълно приемлив за него, тъй като лейди Хелън бе както хубава, така и с добър характер, а и така двете известни семейства щяха да се сродят завинаги.

Ако Хатауей все още го смяташе за добра идея. Ако Керн успееше да оцелее след бурята, предизвикана от някоя си Изабел Дарлинг.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на вратата, когато каретата зави зад ъгъла на площад „Гросвенър“. Дяволите да я вземат онази проклета продавачка на похот. Ако някога я видеше отново, може би щеше да се изкуши да удуши кучката и веднъж завинаги да сложи край на долния й план.

Конете спряха пред голяма градска къща от светъл камък. Един паж, който носеше запалена факла, отвори вратата на каретата. Керн си сложи шапката, излезе навън и застана неподвижно за известно време, като вдишваше хладния вечерен въздух. Той се подготви да се срещне с Хатауей.

Дискретността беше най-ценното качество на маркиза. Сега Керн трябваше да го уведоми, че поради годежа си с него дъщерята на Хатауей можеше да стане обект на присмех. Честта задължаваше Керн да оттегли предложението, което й беше направил.

Той се изкачи бавно по стълбите, които водеха към заобиколената от колони входна врата, където го посрещна един слуга, който го въведе във вестибюла. Керн познаваше тази къща също толкова добре, колкото и собствения си дом: от мраморното стълбище до фамилните портрети върху ламперията на стените.

— Хатауей тук ли е? — обърна се той към слугата, който пое палтото и шапката му.

— Да, милорд, но е зает с гост от провинцията.

По дяволите! Керн беше нетърпелив да приключи неприятната задача, заради която беше дошъл тук. Сега щеше да му се наложи да овладее нетърпението си и да изчака.

— Въведи ме тогава — той долови гласове и даде знак на слугата да тръгне напред, след което го последва в дневната стая с нейния висок таван, тапицирани в зелено шезлонги и позлатени столове.

— Лорд Керн — обяви слугата.

Погледът на графа бе привлечен към камината, където стоеше домакинът му. Дребен, но внушителен мъж, лорд Хатауей притежаваше гордото излъчване на военен герой. Гъстите му бели вежди бяха смръщени, а посивялата му руса коса беше неестествено разрошена.

Наблизо седеше по-малкият му брат, преподобният лорд Реймънд Джефрис, пастор на църквата „Сейнт Джордж“. Раменете му бяха прегърбени под финия плат на свещеническите му одежди. Той стискаше с две ръце дръжката на бастуна си и притискаше тъпия му край, забит в килима. На лицето му беше изписано нехарактерно за него мрачно негодувание.

Враждебността, която витаеше във въздуха, изненада Керн. Той имаше смътното чувство, че присъствието му дразнеше лорд Реймънд. Това само по себе си озадачаваше графа, тъй като той винаги се бе чувствал добре дошъл в този дом и към него винаги се бяха отнасяли като към член на семейството.

На един шезлонг встрани от вратата се бяха настанили две жени, обърнати с гръб към Керн. Русата лейди Хелън Джефрис се обърна да го поздрави с усмивка, изражението й беше толкова безгрижно, че той усети прилив на решителност да се бие, за да получи ръката й.

Но само един поглед към другата жена беше достатъчен да пропъди всички нежни чувства.

Единствено тя не се обърна с лице към него. Сиво боне скриваше чертите й от погледа му. Късното следобедно слънце правеше тъмните й къдрици да изглеждат като пламтящи. Тя се държеше като принцеса, с изправени рамене и вдигната глава. Само преди три дни той бе поставил ръце върху тази гладка бяла кожа.

Не. Сигурно отново бе започнал да халюцинира.

Керн се приближи към шезлонга. Тя седеше спокойно, сложила ръце в скута си. Беше облечена в скромна, сива рокля.

Миг по-късно той се втренчи в лукаво чувствените кафяви очи на Изабел Дарлинг.

Искаше му се да отхвърли онова, което виждаше. Как, по дяволите, копелето на една проститутка беше успяло да се вмъкне в един от най-почтените домове в Англия? Какви лъжи беше наговорила на Хатауей? Какви истини бе казала на Хелън?

Огънят в камината съскаше, сякаш се забавляваше. Изабел Дарлинг стана от мястото си с победоносна усмивка и тръгна към графа, на няколко крачки пред него, тя направи грациозен реверанс.

— Лорд Керн — измърка. — Каква чест. Братовчедка ми ми е разказвала толкова много за вас.

— Братовчедка? — повтори смирено той.

— Ами, да. Аз съм братовчедка на лейди Хелън. Госпожица Изабел… Дарси. — Тя замълча, като го гледаше изпод миглите си, сякаш го предизвикваше да се опита да опровергае думите й.

Керн възнамеряваше да отвърне нещо, но преди да успее да отвори уста, Хелън се приближи и хвана Изабел под ръка.

— Не е ли това една прекрасна изненада, Джъстин? Не знаех, че съм имала братовчедка. Тя току-що пристигна в града.

— И вече се представя сама на господата — подметна кисело преподобният лорд Реймънд и размърда пръсти около изработената от слонова кост дръжка на бастуна си. — Най-добре ще е някой да научи това момиче на обноски.

— О, боже, да не би да обърках нещо? — Изабел вдигна ръка до бузата си и се изчерви силно. — Моля да извините провинциалните ми маниери.

— Засрами се, чичо Реймънд, поставяш гостенката ни в неудобно положение. — Хелън придружи Изабел обратно до шезлонга. — Скъпа Изабел. Нали мога да те наричам Изабел?

— Нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Не трябва да се обиждаш — каза Хелън и потупа ръката й. — Тук всички сме от едно семейство и е напълно нецивилизовано от страна на татко и чичо да се държат толкова грубо. Та ти току-що пристигна.

— Страхувам се, че ви се натрапвам — на всички ви. — Изабел сведе глава и откри нежната извивка на врата си. — Както казвах, ненавременната смърт на родителите ми ме остави в не съвсем завидно финансово положение. Може би бихте могли да ми препоръчате някой почтен пансион…

— За бога, в никакъв случай. И дума да не става да живееш у непознати. — Хелън се изкиска. — Е, и ние сме ти непознати, но се надявам, че няма да е за дълго. Надявам се, че скоро ще бъдем приятели.

— Колко сте мили — промълви тихо Изабел. — Толкова успокояващо е да знам, че живея на безопасно място… сред хора, които мислят за мен.

Тя лъжеше толкова умело. Керн усети как в него се надига ярост.

— Сигурно търсите работа като гувернантка или компаньонка — каза той. — Позволете ми да ви помогна да си намерите добро място. Незабавно.

— Благодаря, милорд, но моите проблеми едва ли трябва да занимават една толкова високопоставена личност като вас.

— Напротив, аз се възхищавам на хората, които търсят честен начин да си изкарват прехраната. Притежавате ли някакви специални умения?

Намекът му накара Изабел да пребледнее. Погледът й срещна неговия и той видя негодуванието и решителността й да си проправи път в обществото. Тя му хвърли една лъчезарна усмивка.

— Съжалявам, но предложението ви за помощ закъсня, милорд. Малко преди да влезете, братовчедка ми ми предложи място в домакинството си.

— Не просто място, тук ще имаш дом. — Очите на Хелън блестяха от сълзи на съчувствие. — Изабел ще бъде моя компаньонка. Тя ще ме придружава в обществото. Нали, татко?

Изражението на маркиза не издаваше мислите му.

— Разбира се — каза безизразно той. — Госпожица Дарси трябва да остане у нас за сезона. Настоявам за това.

Керн се намръщи от изненада. Защо, по дяволите, Хатауей приемаше измислиците на Изабел за чиста монета? Едва ли беше толкова глупав…

Керн сграбчи облегалката на един стол и му се прииска това да беше вратът на Изабел.

— Откъде точно идвате, госпожице Дарби?

— Дарси — поправи го тя, без да отмества поглед от неговия. — Пристигнах с пощенската кола от Нортумбрия. Пътувах почти четири дни.

— Странно. По акцента бих ви взел за лондончанка.

— Скъпата ми покойна майка е прекарала детството си в Лондон. Несъмнено съм възприела нейния акцент.

„И разпуснатото си поведение също.“ Той се изкушаваше да я изобличи, но Хелън бе прехапала устни в очакване, а той не искаше да й причини болка — поне не преди да беше стигнал до дъното на тази заплетена история. Той се обърна към домакина.

— Хатауей? Никога не си споменавал, че семейството ти има клон с име Дарси.

Маркизът сякаш се вцепени. В тъмните му очи се появи тревожно пламъче.

— Връзката е доста далечна. Въпреки това госпожица Дарси е добре дошла тук.

— Разбирам. Тя носи ли препоръчително писмо?

— Това е невъзможно. Всичките й роднини са вече покойници. — Предупредителната нотка в гласа му показа на Керн, че не трябваше да задава повече въпроси.

Графът се втренчи в Хатауей. Маркизът знаеше истинската самоличност на Изабел. Но откъде? Невъзможно беше той да се е срещал с Аврора Дарлинг. Хатауей не можеше да бъде един от мъжете, описани в мемоарите.

Дали?

Невъзможно.

Тогава Хатауей хвърли един поглед на брат си, който гледаше с усмивката на човек, стиснал до болка зъби. Десет години по-млад от маркиза, преподобният лорд Реймънд Джефрис бе имал развратна младост. Той накуцваше в резултат на един отдавнашен дуел, скандалът, за който брат му бе успял да потуши без много шум. Инцидентът обаче го беше накарал да улегне, да се ожени за момиче от почтено семейство и да се прехранва от патронажа на Хатауей.

Лорд Реймънд. Разбира се!

В миналото лорд Реймънд сигурно бе имал връзка с Аврора Дарлинг и сега Хатауей — както винаги — се опитваше да предпази брат си от евентуален скандал.

Свещеникът се изправи с помощта на бастуна си.

— Иска ми се да имах време за празни приказки, но трябва да подготвя литургия за утре.

— Погрижи се да е интересна — каза Хелън. — С братовчедката Изабел ще те слушаме от семейната пейка.

— Темата на проповедта ми ще бъде „Аз съм добрият пастир и познавам стадото си.“ Никой от нас не може да излъже Всевишния, защото Той винаги знае какви тайни крием в сърцата си. — Хвърли мрачен поглед на Изабел, след което си тръгна.

— Ще те изпратя — каза Хатауей.

Двамата братя напуснаха дневната, съпроводени от силното тропане на бастуна на лорд Реймънд, което бе израз на безмълвен гняв. Двамата бяха наклонили глави един към друг и Керн едва успя да се въздържи да не тръгне след тях и да им поиска обяснение.

Той все пак щеше да говори с маркиза. Щеше да го притисне да сложи край на този маскарад. Този път Хатауей не трябваше да предпазва брат си от скандала. Много по-лошо можеше да стане, ако Изабел Дарлинг успееше да се омъжи за някой аристократ.

Керн усети леко докосване върху ръката си. Лейди Хелън му се усмихна.

— Ще останеш ли за вечеря, Джъстин?

Тя имаше ясните очи и порцелановата кожа на току-що завършило училище момиче, но за първи път наивността й го раздразни.

— Поканен ли съм?

Хелън го погледна озадачено, почти обидено.

— Разбира се. Винаги си добре дошъл.

Графът се засрами от собствената си грубост. Тя, разбира се, нямаше никаква представа на какво се дължеше лошото му настроение. Хелън не познаваше мрачната страна на живота.

Той сложи нежно ръка върху нейната.

— Разбира се, че ще остана за вечеря, ако с това ще ти доставя удоволствие.

— Сигурен ли си? Ако имаш други планове…

— Нямам.

Изабел Дарлинг стоеше и ги наблюдаваше с леко повдигнати вежди. Погледът й не пропускаше нищо и ако се съдеше по извивката на красивите й устни, терзанията на Керн я забавляваха.

— Смея да кажа, че причината за колебанието на Негова светлост съм аз, милейди. — Тя се наведе съзаклятнически напред и за миг Керн се уплаши, че щеше да разкрие тайната си, за да опетни невинността на Хелън. След това Изабел продължи. — Несъмнено той се страхува, че твоята братовчедка от провинцията може да го постави в неудобно положение, като използва неподходяща вилица.

Хелън се изкиска.

— О, Джъстин не е чак толкова придирчив. А и ти определено не си селянка.

— Облечена съм като такава, това е несъмнено. — Тъмните й очи му се присмиваха и въпреки волята си той усети отново привличането й. — Какво ще кажете, милорд? Дали няма да бъде по-лесно да направите дама от една прокажена, отколкото от мен?

Момиченцето беше използвало собствените му думи срещу него. Той се поклони официално.

— Преувеличавате, госпожице Дарси. Не бих си и помислил да се правя на Пигмалион, но подозирам, че ще успеете да се справите доста добре и сама.

Погледите им се срещнаха: неговият — твърд, нейният — загадъчен мамещ, привличащ. Керн не можеше да свали очи от нея, макар да осъзнаваше, че Хелън е застанала до него, без да знае как се измъчва годеникът й.

— Сезонът започва прекрасно — каза усмихнато Хелън и плесна с ръце. — О, с какво нетърпение го очаквам! През следващите седмици двете ще се забавляваме много добре.

 

Тя беше успяла. Беше се вмъкнала в кръга на елита!

Изабел усети, че коленете й се подкосяват, и приседна на един стол в огромната тоалетна стая на лейди Хелън. Чувстваше се облекчена от това, че беше успяла да се измъкне от враждебното присъствие на лорд Керн в дневната. Когато го беше видяла да влиза, Изабел се беше уплашила за първи път в живота си, че може да припадне. Бе очаквала той да я изобличи и се бе приготвила да чуе как я обявява за измамница.

Той обаче не беше го направил. Очевидно искаше да защити годеницата си от неприятните последствия, независимо колко много щеше да бъде наранена гордостта му. Неговата себеотдайност я изненадваше. Какво ли щеше да бъде и тя да можеше да предизвика подобна любов у някой мъж?

Изабел си наложи да се осъзнае. Лорд Керн просто бе показал задължителната за един джентълмен галантност към дамата си. Хатауей също бе действал по същия начин, за да защити единствената си дъщеря.

Когато този следобед тя бе отишла при маркиза и бе показала на него и брат му някои заклеймяващи записки от дневника на майка си, Хатауей беше побеснял. Лицето му бе почервеняло толкова силно, че Изабел се беше уплашила, че може да му стане нещо. За негова чест, той не се беше нахвърлил върху нея, нито пък се бе опитал да отрече истината, както бе направил отначало лорд Реймънд. Маркизът бе останал дълго загледан в нея, скрил мислите си зад каменно изражение. След това, точно когато Изабел бе започнала да смята, че всичко е загубено, се бе съгласил с условията й. За да защити репутацията на брат си, Хатауей щеше да я приеме в дома си и да я представи пред обществото като своя далечна родственица.

За разлика от лорд Керн, който беше отказал да я подкрепя. Ако знаеше, че подозира баща му в убийство, той сигурно щеше да я удуши със собствените си ръце.

Изабел почувства нов прилив на решителност да постигне целта си. Мини й бе осигурила допълнителна информация, която потвърждаваше подозренията, за които майка й пишеше в мемоарите си. Изабел си спомни за доказателството, което беше открила преди три дни.

След като бе разказала на Мини истината за убийството, по-възрастната жена се беше отпуснала върху леглото и се беше загледала в пода. След известно време тя бе вдигнала поглед.

— И мислиш, че Линууд е отровил Аврора?

— Или някой от останалите й любовници. Кой друг може да е бил?

— Бях забравила за това и досега не съм ти го казвала — бе започнала бавно Мини, — но сега… Чудя се дали да ти го кажа.

— Какво? Знаеш ли кой е бил? Знаеш ли кой е направил това с мама?

— Вечерта, преди Аврора да се разболее, аз видях един джентълмен да влиза в спалнята й. Беше твърде тъмно и не разпознах лицето му, а и тогава това не ми направи никакво впечатление, защото тя не обичаше да се месим в живота й… Не, сигурно грешиш. Майка ти умря от треска.

— Не греша и онова, което си видяла, го доказва — бе заявила уверено Изабел. — Онзи мъж сигурно й е дал отровата. А аз възнамерявам да го открия.

Очите на Мини се бяха разширили от удивление и тя бе стиснала ръцете на Изабел.

— Не прави нищо прибързано, дете. Не можеш да се бориш с такива влиятелни мъже. Остави всичко така, както си е.

— Не мога. Все някак ще успея да го открия и ще го накарам да си плати за престъплението.

От този момент Изабел отказваше да се вслушва в съветите на леля си да се откаже от намерението си. Нищо не можеше да й попречи да потърси възмездие за смъртта на майка си. Нито огромното предизвикателство да стане част от висшето общество, нито това, че щеше да й се наложи да минава за дама, нито дори заплахата от това, че трябваше да се среща с арогантни аристократи като лорд Керн.

— Скъпа братовчедке, изглеждаш ми замислена — каза през смях лейди Хелън. — Престани да витаеш из облаците и ми кажи какво мислиш за тези.

Изабел премигна към момичето, което беше застанало пред нея. Хелън беше протегнала ръце напред, за да й покаже две рокли. И двете бяха последна дума на модата и подхождаха на момиче с бялата кожа и стройното тяло на Хелън. По погледа й Изабел осъзна, че тя очакваше някакъв коментар.

— Много са красиви — каза Изабел.

— Шивачката ми ги изпрати тази сутрин. Е, коя да бъде?

— Коя какво?

Хелън се изкиска.

— Коя от двете искаш да облечеш за вечеря, разбира се?

— О! — Нещо стегна гърлото на Изабел.

Тя протегна ръка и погали меката коприна. Колко щедро от страна на Хелън да дели гардероба си с нея. Изабел се беше подготвила за среща с някаква разглезена млада дама, но Хелън я беше посрещнала с отворени обятия. Някак си това правеше цялата измама малко по-трудна.

— Не мога ли да нося онова, с което съм облечена сега?

— Не, за бога. Татко държи на официалното облекло по време на вечеря. — Хелън се обърна и започна да тършува из огромния гардероб — Джъстин е същият като него в това отношение. Не можем да ги разочароваме.

Изабел се вбеси.

— Лорд Керн не може да ти казва какво да обличаш. Той все още не е твой съпруг.

— Но скоро ще бъде — Хелън се обърна, като притискате към гърдите си една светлосиня рокля. — Не изпитваш ли най-голямо страхопочитание, когато го гледаш? Той е толкова хубав, толкова умен, толкова идеален, че никога не знам какво точно трябва да кажа пред него.

„Аз се сещам за няколко ругатни.“

— Казвай му онова, което мислиш, и толкова. Карай го да се вслушва в мнението ти.

— Като го казваш така, изглежда много лесно. Но аз признавам, че се страхувам да не го отегча с празни приказки за балове, клюки и незначителни неща. Той прекарва голяма част от времето си в парламента.

— Но той няма работа там — не можа да прикрие изненадата си Изабел. — Баща му е все още жив.

— Джъстин казва, че се подготвя за времето, когато ще стане член на Камарата на лордовете. А по отношение на политиката аз съм напълно невежа. — Хелън въздъхна. — Ти как успяваш да говориш с него с такава лекота?

Хелън изглеждаше непресторено разтревожена и Изабел прехапа устни, за да не каже на момичето, че лорд Керн е един надут досадник.

— Аз не съм сгодена за него — каза тя. — Може би затова не се притеснявам от величието му.

— А и сигурно си с няколко години по-възрастна от мен. — Хелън побърза да добави: — О, глупости, не исках да кажа, че няма да можеш да си намериш съпруг, а само, че вероятно имаш по-голям опит от мен в светските дела. През последните години не съм излизала от класната стая, където ме учиха на всичко, което трябва да знае и може една дама. — Лицето й засия и тя се усмихна лъчезарно. — Трябва да се омъжа на деветнайсетия си рожден ден, на десети юни. Знаеше ли това?

„Осемнайсет и започва деветнайсетата.“ Изабел седеше неподвижно на мястото си. Нейният рожден ден беше на дванайсети юни. Хелън грешеше, по някакво странно съвпадение, разликата във възрастта им беше само два дни. Но колко различен беше животът им. Изабел бе израснала с майка куртизанка и лели проститутки, докато Хелън бе расла заобиколена от сигурността и уважението, които се полагаха на една дама с благородно потекло.

— Не — отвърна тихо тя, — не знаех.

— Сватбата ми ще е прекрасна. Ще бъде най-интересното събитие на сезона — Хелън се завъртя из стаята, като не пускаше синята рокля. — Само си представи как вървя между пейките в църквата „Сейнт Джордж“, хорът пее, розите цъфтят и всички се усмихват. Ще бъде прекрасно като в приказка.

Докато я гледаше, Изабел изпита силен копнеж. На петгодишна възраст тя си бе мечтала да бъде принцеса. Тази мечта я беше привличала и обгръщала като топла вълна. Беше си представяла как ще живее в дворец и никога вече няма да яде пюре от ряпа. През деня щеше да се разхожда с кучето си, което щеше да се сгушва до нея вечер. В крайна сметка, нали баща й щеше да бъде кралят.

Когато навърши осем, Изабел вече бе разбрала, че приказките са лъжи. Тя живееше в бедна селска къща и редовно ядеше пюре от ряпа. Кучетата бяха мръсни същества и не трябваше да иска да има куче. Нямаше баща, а само майка, която живееше далеч и която не можеше да бъде притеснявана с детински молби. Така й казваше намусената госпожица Дод, която я учеше на задължителните за младите дами знания и умения.

На дванайсетгодишна възраст Изабел вече знаеше, че не е и дама. Беше се родила не в красиво имение, а на някакво износено одеяло. Беше предмет на селските клюки, защото я бяха изгонили от града. Майка й беше заета да върши непристойни неща с богати господа.

Но от време на време Аврора вземаше дъщеря си при себе си и тогава Изабел се чувстваше толкова щастлива! Мама я обсипваше с целувки и я обличаше в коприна и дантели, сякаш Изабел беше някаква кукла. През следобедите те наблюдаваха господата и дамите, които се разхождаха в Хайд парк, а вечер обикаляха покрай красивите домове на благородниците, чиито обитатели се бяха събрали около масата и не се хранеха с пюре от ряпа.

Тогава Изабел отново започваше да си фантазира, че е принцеса. С годините разшири фантазиите си с надеждата да срещне някой принц. Той щеше да се влюби в нея от пръв поглед и да я отнесе на коня си в замъка, където двамата щяха да живеят щастливо до края на живота си. Тя щеше да доведе там и мама и двете щяха да бъдат известни дами, на които всички щяха да се възхищават.

Разбира се, смъртта на майка й я беше върнала към горчивата действителност. Както винаги. И ето, че сега Изабел най-после живееше в дворец. С тази разлика, че не тя беше принцесата. Тази роля се падаше на лейди Хелън.

Красивата, сладка, наивна лейди Хелън, която се движеше из стаята, сякаш танцуваше със своя невидим принц.

— Опасно е човек да вярва в приказки — почувства се задължена да каже Изабел. — Някой ден може да го събудят доста грубо.

— О, боже! — Хелън спря пред Изабел и се загледа в нея със съчувствие. — Ти си преживяла толкова много ужасни неща, но аз възнамерявам да ти покажа колко прекрасен може да бъде животът. И за да те уверя, ти ще бъдеш една от придружителките ми на сватбата ми.

— Струва ми се, че това не е много мъдро…

— Моля те, Изабел, трябва да се съгласиш. Ще започнем да пазаруваме още в понеделник. И докато избираме булчинската ми рокля, ще накупим дрехи и за теб. Моите дрехи не подхождат на цвета на кожата ти. Ако искаш да впечатлиш обществото, ще ти трябват бални рокли, обувки, ветрила и хубави бонета.

Това беше точно предложението, което Изабел се беше надявала да чуе, тъй като не разполагаше с много пари. Старата й сива рокля й беше останала от дните, когато бе учила в провинцията, а роклите, които бе наследила от майка си, бяха твърде неприлични за една млада дама, която твърдеше, че е израснала в провинцията.

— Как ще реагира баща ти на тези разходи?

— Ще остане доволен. Татко е най-щедрият и най-възпитаният джентълмен на света. Сама ще се убедиш в това.

Не. Изабел никога нямаше да повярва, че това може да се отнася за Хатауей или за някой друг благородник. Набожният му брат беше използвал майка й, беше се възползвал от нуждата от обич, която бе изпитвала Аврора.

Въпреки това Изабел затаи дъх, когато усети мрачен копнеж. През целия си живот тя бе изпитвала нужда от баща, който да я прегръща, когато се чувства наранена, да я слага вечер в леглото и да я разказва приказки, да споделя надеждите, мечтите и страховете й. Тя искаше да има защитата, близостта и любовта, които се долавяха в гласа на лейди Хелън.

Радостта на Изабел от първоначалния й успех се изпари и бе заменена от горчивина. Дали Хатауей се беше съгласил да изпълни желанията й само за да защити безценната си репутация? Дали пък не беше действал в името на дъщеря си, за да я предпази от скандал? Отговорът караше Изабел да се чувства омърсена, сякаш бе опетнила с нещо това щастливо семейство.

— Толкова се радвам, че ще живееш у нас — Очите на Хелън блестяха, докато се настаняваше на колене пред стола на Изабел и я хващаше за ръцете — Ще бъдем най-добри приятелки. Ти ще бъдеш братовчедката — не, сестрата, за която винаги съм си мечтала.

Допирът на тези топли, доверчиви пръсти само засили неудобството на Изабел. С огромно усилие тя успя да си наложи да се усмихне. Лейди Хелън не знаеше истинската причина за присъствието на Изабел тук. Въпреки това истината можеше да излезе наяве, и то доста скоро, ако тя успееше да докаже, че лорд Реймънд бе отровил Аврора Дарлинг.

Междувременно Изабел трябваше да разследва още един мъж. Аврора се беше опитала да прикрие истинската му самоличност, но в мемоарите си беше оставила улики, които не бяха убягнали на Изабел. Тя се беше досетила за самоличността на баща си.

Сега възнамеряваше да го открие.