Барбара Смит
Грешница на любовта (3)

Глава 3

Тази вечер Изабел щеше да се появи за първи път в обществото.

Един млад паж и помогна да слезе от каретата на Хатауей. За миг задържа облечената му в ръкавица ръка, докато оглеждаше огромната къща, чиито прозорци блестяха от светлината на свещите и я правеха да прилича на приказен замък. Обзе я паника и сърцето й затуптя учестено. Тази вечер щеше да се присъедини към висшето общество. Тази вечер щеше да танцува с представителите на елита. Тази вечер щеше да остави зад себе си обикновените хора, които се бяха събрали от другата страна на улицата и се възхищаваха на безкрайната върволица от карети, които стоварваха изисканите си пътници пред входа на къщата.

Пажът подръпна дискретно ръка и върна Изабел към действителността: тя задържаше редицата от гости. Младата жена пусна ръката му и му се усмихна.

— Благодаря, господине.

Младежът се изчерви, докато се покланяше леко.

— Да, милейди.

Милейди. Почтителното обръщение я изпълни с радост. С помощта на Хелън бе прекарала последните две седмици в подготовка, усвоявайки правилата на доброто поведение. Изабел се беше научила да танцува под ръководството на учител по танци и се беше сдобила с множество прекрасни рокли, най-хубавата, от които беше облякла сега. Обличането беше най-лесната част от маскарада й. Сега обаче й предстоеше най-голямото изпитание — дали щеше да успее да заблуди тези аристократи?

Изабел се присъедини към колоната от гости, които се качваха по стълбите към заобиколената от колони веранда. Долавяше шумоленето на копринените поли на роклята си, откъслечни думи от разговори и весел смях. Въпреки всичките си страхове и съмнения, беше изпълнена от радостно вълнение. Баща й беше част от този свят.

Изкачваше стълбите с гордо вдигната глава. Имаше право да бъде тук. Да, имаше право. Най-сетне щяха да се държат с нея като с дъщеря на благородник, а не като с незаконно дете на проститутка.

Студени пръсти, облечени в ръкавица, уловиха предмишницата й и я стиснаха силно. Тя вдигна поглед и видя намръщеното лице на лорд Керн. Радостта й бе помрачена мигновено.

Бялата вратовръзка контрастираше рязко с мургавата му кожа и черната му коса, а светлината на факлите хвърляше зловещи сенки в зелените му очи. Той не беше онзи приятен мъж, който бе говорил с нея и с Хелън в каретата. Цялото му поведение излъчваше враждебност.

— За бога, проявете малко повече дискретност.

Той беше майстор на преструвките и успяваше да прикрие мрачната страна на характера си от всички, с изключение на Изабел. Тя не обичаше да бъде мразена, въпреки че по време на годините, през които селските грубияни я бяха обиждали, беше научила какво значи да бъде наранявана.

— Моля? — отвърна с възможно най-високомерния си тон.

— Ако държите да флиртувате със слугите — изсъска той, — поне го правете, когато наоколо няма никой.

— Да флиртувам? — Осъзнавайки, че той имаше предвид пажа, тя се вбеси и снижи гласа си забелязала, че една от дамите пред нея й хвърли любопитен поглед. — Предполагам, че никога не сте казали любезна дума на слуга. В противен случай несъмнено щяхте да възприемете любезността ми.

— За вашата любезност се носят легенди — измърмори той. — Особено по отношение на по-богатите мъже.

— Държите се просташки, милорд — Тя се втренчи в ръката му, която все още стискаше здраво предмишницата й. — Пуснете ме. Можете да си намерите друга, която да придружавате.

Той не я пусна.

— Хелън е единствената друга жена в нашата група. Тя обаче върви след нас с баща си, затова двамата сме принудени да играем вашата игра.

— Прекрасно — процеди през зъби Изабел. — Но когато влезем вътре, ще ви бъда много благодарна, ако стоите далеч от мен.

— Благодарността ви е твърде преждевременна — той се наведе по-близо до нея и тя долови аромата на одеколона му, който предизвика неочаквано разтапящо се чувство в нея. — Бъдете спокойна, госпожице Дарлинг. Нямам намерение да ви изпускам от погледа си нито за миг.

Тя се овладя да не потръпне. Какво искаше да каже той с тази заплашителна забележка? Лорд Керн притежаваше властта да провали всичко. Само една дума и тя щеше да бъде разобличена.

Близостта на останалите гости правеше личните разговори невъзможни. Двамата продължиха да се движат към масивните врати, предадоха палтата си на един слуга и се наредиха зад гостите, които очакваха да бъдат поздравени от домакините. Изабел чу Хелън да говори с баща си, след което лорд Керн се присъедини към разговора им и се разсмя на една от забележките на Хелън, при което чертите му се смекчиха от топлина и чар.

Докато ги наблюдаваше, Изабел изпита силно чувство на празнота. Всички, освен нея, имаха правото да бъдат тук по рождение.

— Госпожице Дарси?

Лорд Хатауей протегна ръка, предлагайки й да я придружи до домакина и домакинята. Тя се вгледа в лицето му, търсейки проявената от Керн враждебност, но откри само хладна учтивост. Това я накара да се почувства още по-виновна, че използваше този мъж и дъщеря му като пешки в играта си. В първите няколко дни, които беше прекарала в дома на маркиза, Хатауей не й беше продумал нито дума. Напоследък обаче поведението му беше започнало да се променя леко. Докато се хранеха миналата вечер, беше похвалил маниерите й. Тази вечер, по време на пътуването насам, беше вметнал в монолога на Хелън няколко комплимента за преобразяването на Изабел. Може би наистина я приемаше.

— Колебаете се — отбеляза маркизът. — Не се страхувайте, Уинфри не хапят.

Изабел го хвана под ръка и се усмихна сърдечно.

— Благодаря, милорд. — След това добави импулсивно: — Държите се повече от сърдечно. Оценявам това.

Маркизът не й се усмихна в отговор. Тъмните му очи потъмняха още повече, сякаш съжаляваше за това, че бе проявил любезност към жената, която го изнудваше.

— Любезността ми се дължи само на загрижеността ми за Хелън — каза сухо той. — За вас ще бъде по-добре, ако запомните това.

— Разбира се. — Колко глупаво бе постъпила, като си бе мислила, че може да бъде приета от тези хора. Въпреки че беше облечена като дама, тя притежаваше душата на човек извън техния кръг. И беше сред тях само с една цел.

Хатауей поведе Изабел напред и я представи на домакините като своя далечна роднина от провинцията. Лорд и лейди Уинфри я поздравиха учтиво и тяхното одобрение я накара да почувства облекчение. Беше минала първия изпит. След малко Хатауей се присъедини към група мъже, които си говореха за политика, докато лорд Керн придружи Изабел и Хелън по голямото стълбище, което водеше към балната зала.

Дългата зала беше украсена като египетски базар и по стените висяха подобни на палатки драперии. В ъглите бяха поставени палми, а кристалните полилеи блестяха като звезди на фона на тъмното небе. В една ниша в далечния край на залата се намираха музикантите, които сега настройваха инструментите си. Прислужници, облечени в арабски дрехи, предлагаха питиета на гостите. Очакването, което се долавяше във въздуха, повдигна отново доброто настроение на Изабел и учести пулса й.

Тя беше тук, наистина беше тук. Беше една от малкото избрани, които бяха допуснати на бал във висшето общество. Тя почука с върха на балната си обувка по полирания под на залата. Тази вечер можеше да се случи всичко. Очакваха я хиляди нови преживявания, също толкова привлекателни, колкото и съкровищата от пещерата на Аладин.

Дори намръщеното лице на Керн не можеше да помрачи настроението й. Най-сетне Изабел имаше възможност да задейства плана си и възнамеряваше да се позабавлява добре в процеса на изпълнението му. Тя усещаше прилепналия към бедрото си скрит вътрешен джоб, в който се намираше тънкият дневник на майка й. Изабел го носеше винаги със себе си, заедно с една малка кама. Възнамеряваше да си уреди срещи с няколко господа, споменати в спомените. И щеше да започне още тази вечер.

Стомахът й се сви неволно. Щеше да започне с мръсника, който може би беше баща й…

Лорд Керн й се поклони.

— Бих искал да ви поканя за втория танц.

— Благодаря, но не е необходимо — отвърна твърдо Изабел. — Разбираемо е да предпочетете компанията на годеницата си.

— О, но Джъстин вече ми обеща първия кадрил и един валс по-късно — каза Хелън и махна с облечената си в ръкавица ръка. — Трябва и ти да му обещаеш два танца. Така другите господа ще му завидят за късмета и ще започнат да се тълпят около теб.

Изабел се засмя с престорена срамежливост.

— Наистина, всичко това е толкова необичайно за едно селско момиче като мен. Може би ще бъде най-добре да остана незабелязана за известно време…

— И да се криеш сред палмите? — Хелън се изкиска. — Не ставай глупава, Изабел. Заклевам се, ти си една от най-красивите дами тук. Не мислиш ли така, Джъстин? Не е ли братовчедка ми несравнимо красива?

„Тя е змия. Лукава, отровна змия, предрешена като изискана дама.“

Керн стисна зъби, за да не изтърси нещо необмислено. Как можеше Хелън да бъде толкова сляпа? Изабел Дарлинг беше подигравка с представата за крехка, непорочна женственост.

Въпреки че младостта й придаваше определена свежест, тя изглеждаше твърде предизвикателна и екзотична в нефритенозелената рокля, която обгръщаше плътно гърдите й и се спускаше по очертанията на тялото й. Тя нямаше нужда от бижута, за да привлича погледите към пълнотата на млечнобелите си гърди. Роклята подчертаваше цвета на кожата й, кафявите й очи и лекия намек за огън в къдриците й. Едва ли някой би могъл да я обърка със срамежлива девица.

Никой, освен Хелън. Сладката, наивна Хелън. Той определено предпочиташе нейната деликатна руса хубост пред предизвикателната чувственост на Изабел.

Керн се обърна към годеницата си, взе ръката й и я целуна.

— Скъпа, признавам, че се възхищавам само от теб. — След това хвърли един бегъл поглед към Изабел и добави: — Не се съмнявам обаче, че госпожица Дарби може да бъде привлекателна за определен тип мъже.

— Госпожица Дарси — поправи го Хелън с изненадваща острота. — Наистина, Джъстин, можеш да се постараеш поне да запомниш името на братовчедка ми. И ако искаш да продължаваш да ме посещаваш, ще споделяш възхищението ми от нея. Държа вие двамата да бъдете най-добри приятели.

Раздразнен, че Изабел вече беше успяла да си спечели привързаността на Хелън, той се насили да се извини.

— Моля за извинение, госпожице Дарси.

— Няма нищо. Аз също не помня добре имена. — Тя се приближи до един оазис от палми, където бяха поставени столове за онези, които бяха твърде стари, за да танцуват.

— Музикантите ще засвирят скоро, така че най-добре ще е да си намеря място, откъдето да мога да гледам.

— Бързо, Джъстин — каза Хелън и подръпна графа за ръкава. — Трябва да представиш Изабел.

Блясъкът в сините й очи го накара да изпита лошо предчувствие.

— Да я представя ли?

— Разбира се. Знаеш много добре, че тя не може да танцува, ако не бъде представена официално на партньора си. Трябва да намерим най-подходящия мъж тук. — Хелън се обърна и огледа хората в балната зала, които вече започваха да се подреждат за първия танц.

— Аз наистина не искам да ви притеснявам — каза Изабел. — Мога спокойно да изчакам…

— О, прекрасно! — Хелън се вглеждаше в другия край на залата. — Господин Чарлз Мобри стои сам до онази колона. Ти си учил с него в Итън, нали, Джъстин?

— За съжаление — отвърна Керн.

— Той не само че е наследник на виконт Елсингтън, но има и доход от двайсет хиляди годишно — довери Хелън на Изабел. — Малко е резервиран, но ти ще успееш да го накараш да се отпусне. Елате и двамата и побързайте.

Хелън се опитваше да намери партньор на Изабел? Това беше качество, което Керн не искаше да вижда у иначе кротката си годеница. Докато вървеше мрачно след тях, той осъзна, че това необичайно поведение на Хелън сигурно се дължеше на влиянието на Изабел Дарлинг. Тя влияеше лошо на неговата годеница, пълнеше главата й с неподходящи идеи. А колебанието, което показваше Изабел, не беше в състояние да го заблуди. То също беше част от опита й да накара хората да повярват, че е някаква слабохарактерна селянка, а не алчна изнудвачка, която е тръгнала да си търси богат съпруг.

Поне Чарлз Мобри беше твърде голям елитист, за да се остави да бъде пленен от чара й. Керн го помнеше като напрегнат човек, който се смяташе за поет и често изпадаше в депресии. Мобри едва повдигна вежди към Изабел, а брадичката му се издаде царствено над красивата вратовръзка, която красеше доста едрите му гърди. Керн ги представи един на друг, след което отстъпи назад и започна да наблюдава как Изабел се усмихва и флиртува с Мобри. За неприятна изненада на графа, мрачното изражение на Мобри се стопи като восък и той покани Изабел на танц.

Оркестърът засвири кадрил. Керн поведе Хелън към дансинга. В началото на танца тя направи реверанс пред него и се усмихна щастливо със зачервени от успеха бузи.

— Не е ли велико? — прошепна. — Господин Мобри често идва на тези събирания и никога не благоволява да удостои с вниманието си дама с по-ниско социално положение от своето. Единствено нашата Изабел успя да го накара да промени това.

— Той е сноб, а не риба. И несъмнено ще се откъсне от въдицата, когато открие, че примамката не притежава нищо на свое име.

Вместо да се притече на помощ на Изабел, Хелън се намръщи замислено.

— И аз се притеснявам за същото — каза тя. — Мисля, че ще поговоря с татко за това.

Керн почти не я чу, защото наблюдаваше намръщено как Изабел грациозно изпълнява сложните стъпки на танца, сякаш през целия си живот бе танцувала по балове. Светлината на свещите падаше върху медночервените ивици в тъмнокафявата й коса, а нефритенозелената рокля галеше женствената й фигура. Мобри вече не изглеждаше отегчен и бе спрял да вири нос. На лицето му беше изписано изражение на влюбен хлапак. Когато стъпките на танца го доближаха до партньорката му, тя навеждаше глава към него и двамата си казваха нещо. Устните й бяха извити в лека усмивка, а очите й го галеха, сякаш сърцето й беше негово притежание.

Керн усети някаква тежест в гърдите си. Дяволите да я вземат малката мръсница. Всичко това само доказваше, че скъпите дрехи и изисканите обноски не бяха способни да прикрият низката й природа. Но ако той обичаше да се обзалага, никога не би заложил, че първото й завоевание ще бъде Чарлз Мобри.

Докато графът я наблюдаваше, Изабел се наведе и прошепна нещо на ухото на Мобри. Мъжът се хвана с ръка за сърцето.

Господи! Да не би вече да се опитваше да си уреди среща? Дори и Изабел Дарлинг едва ли беше толкова безсрамна. Какво тогава му беше казала, по дяволите?

— Никога не съм си мислила, че някога ще танцувам с мъж с вашето положение — измърмори Изабел, придавайки нюанс на страхопочитание на думите си — Сигурно познавате всички в обществото.

— Те са само едни крякащи кокошки. — Пепелявосивите очи на Чарлз Мобри се спуснаха към гърдите, преди да се върнат отново на лицето й. — Вие обаче сте райска птица. Ярко слънце, което пропъжда скуката на това отегчително събиране.

— Засрамете се, господине, ще ме накарате да се изчервя. Предпочитам да говорим за вас, отколкото за мен.

— Скромността само подсилва красотата ви. „О, моята любов е като червена, червена роза, току-що цъфнала през юни. О, моята любов е като сладка мелодия…“

Следващата стъпка ги отдалечи и спаси Изабел от домогванията му. Тя се замисли какъв беше най-добрият начин да научи онова, което искаше. Докато обмисляше, погледът й се плъзна над множеството танцуващи и срещна погледа на лорд Керн.

„Бъдете спокойна, госпожице Дарлинг. Нямам намерение да ви изпускам от очи нито за миг.“

Изразът му я накара да се почувства виновна и да се изчерви. Дяволите да го вземат. Да не би да очакваше тя да направи някаква грешка? Изабел нямаше никакво намерение да излиза извън рамките на приличието. Поне не в негово присъствие.

Танцът я върна отново при партньора й. В мига, когато Чарлз Мобри улови отново ръката й, тя му се усмихна лъчезарно.

— Ако ми позволите да кажа това, вие сте надарен с твърде приятен характер. Сигурно имате много приятели, които ви се възхищават?

Големият му гръден кош се изду от гордост.

— Мнозина оценяват по-изтънчените ми умения. Но вие, госпожице Дарси… вие сте невероятно проницателна.

Над горещия му поглед беше надвиснала една пясъчноруса къдрица, а пръстите му се бяха вкопчили в нейните. Той беше готов, напълно готов, да изпълни всяко нейно желание. Когато си помисли какво щеше да поиска от него, пулсът й се учести. Тя сведе изящно очи и прошепна:

— Толкова сте любезен. Може би… о, не смея да ви помоля за това.

Ръката му стисна нейната още по-силно.

— Какво? Какво има? Кажете ми!

— Бих ви помолила за една услуга, но се познаваме твърде отскоро.

— Кажете какво искате, моя червена, червена розо. Ще ви донеса въглен от вулкана Везувий, стига да пожелаете. Скъпоценен камък от короната на руския цар. Звездата от самите небеса…

— Не искам такива геройства — побърза да каже Изабел. — Отскоро съм в града и не познавам никого. Чудех се дали… след като познавате толкова много хора в обществото, дали не бихте ме запознали с някого.

Той тревожно повдигна русите си вежди.

— Ако компанията ми ви е неприятна…

— О, не, съвсем не. Вие сте идеалният джентълмен. Не, аз само се интересувам да открия няколко от познатите на покойната ми майка.

Стъпките на танца ги разделиха отново за няколко секунди, докато си разменяха партньорите. Въпреки че нарочно се опитваше да предизвика съчувствието на Мобри, Изабел усещаше буца в гърлото си. Колко щеше да бъде щастлива майка й, ако бе имала възможността да танцува на такъв бал и да се радва на вниманието на някой хубав господин и да знае, че той отвръща на чувствата й.

Но нито един от любовниците й не й беше предложил почтен живот. Когато Аврора беше заплашила, че ще разкрие мръсните им тайни, един от тях я беше убил. Изабел знаеше, че имаше голяма вероятност убиецът да е бил баща й.

С всеки удар на сърцето й старата болка се опитваше да сломи самообладанието й. Искаше й се да избяга от тази бална зала и да се върне сред познатата обстановка на бордея.

„Страхливка“ — скастри се мислено тя. Трябваше да се срещне с този човек. Това беше като необходимостта от изпиване на горчиво хапче. Изабел бе живяла в света на мечтите твърде дълго. Време беше да застане лице в лице с реалността.

Тя усети леко стисване на пръстите си и се озова отново срещу Чарлз Мобри.

— Скъпа госпожице — каза той, — ако ми позволите да уредя представянето ви на когото и да било тук, това ще ме направи най-щастливият мъж на този свят.

Успехът бе толкова близо. Кадрилът наближаваше към края си и тя нямаше намерение да стои тук и да чака танца си с Керн. Той несъмнено с удоволствие щеше да се откаже от изпълнението на това задължение.

„Бъдете спокойна, госпожице Дарлинг. Нямам намерение да ви изпускам от погледа си нито за миг.“

Тя се отърси от неприятните мисли и се усмихна лъчезарно на Мобри.

— Тогава нека да се разходим до залата за карти. Подозирам, че господинът, с когото искам да се срещна, може да бъде там. Но искам да ми обещаете, че ще ме оставите сама да повдигна темата за майка ми, когато аз реша…

Докато Мобри я отвеждаше от дансинга, тя си наложи да овладее нервите си. Ако всичко минеше по план, Изабел щеше да застане лице в лице с баща си.

Танцуващите се бяха събрали в единия край на залата и пречеха на Керн да вижда Изабел и Мобри. Той прикри нетърпението си, докато Хелън си разменяше любезности с херцогиня Ковингтън.

Обичайно беше след края на танца една млада дама да се върне при придружителката си. Хатауей обаче бе възразил, че не трябва да водят придружителка, защото някоя роднина по женска линия би могла да се замисли над връзката на Изабел със семейството и да разкрие истината. По времето на обиколките по магазините и събиранията, на които Хатауей не можеше да придружава дъщеря си, с нея отиваше старата госпожица Гилбърт, която беше гувернантка на Хелън от години и твърде много ценеше работата си, за да си позволява да задава въпроси.

Тази вечер госпожица Гилбърт си беше останала вкъщи, а Хатауей се беше уединил с политическите си другари в библиотеката. Керн предпочиташе да бъде с тях, но обстоятелствата го бяха накарали да играе ролята на бавачка.

Тълпата се разпръсна. Останалите танцьори заеха местата си. Изабел и Мобри ги нямаше никъде. Къде бяха отишли, по дяволите?

Хелън и херцогинята обсъждаха каква трябва да бъде височината на шапката на една дама. Керн се усмихна на херцогинята с най-очарователната си усмивка, извини се, хвана Хелън под ръка и я дръпна настрана.

— Но, Джъстин — възрази тя, когато двамата започнаха да си пробиват път през множеството, — аз не бях свършила разговора си. Тъкмо казвах, че ако перото в шапката на дамата е по-дълго от лицето й, тя изглежда смешно непропорционална…

— Музиката засвири отново. Нали беше обещала да танцуваш с младия Блейки? А, ето го и него — Оркестърът засвири кадрил. Керн предаде Хелън на изчервилия се граф Блейки. — Извинете ме — каза Керн и се поклони на Хелън. — Трябва да намеря братовчедка ти за танца.

Изабел и Мобри бяха напуснали балната зала. Керн успя да установи това, след като направи една обиколка на огромното помещение, като разменяше поздрави с някои свои познати и избягваше други, за които знаеше, че са многословни. Той излезе в коридора и започна да оглежда хората, които се намираха там. Две жени на средна възраст се плъзнаха по стълбите към дамската тоалетна. В трапезарията в другия край на коридора слугите нареждаха приборите за среднощната вечеря. Той надникна над балюстрадата и забеляза няколко закъснели гости във фоайето отдолу. Други влизаха и излизаха от приемните зали на долния етаж. Да не би Изабел да беше успяла да подмами Мобри в някой тъмен ъгъл?

С бързи стъпки Керн слезе на приземния етаж, надникна в библиотеката и продължи към дневната. Мебелите бяха отместени встрани, за да могат да бъдат сложени малки маси за игра на карти. Няколко игри вече бяха започнали и в тях участваха дами и господа, които предпочитаха да не танцуват. И тогава той я видя.

В далечния ъгъл на стаята, тъмна като греха на фона на камината от бял мрамор, стоеше Изабел Дарлинг. Чарлз Мобри се правеше на идиот, кланяше й се, докато я настаняваше да седне, след което тръгна да й вземе питие. На масата вече седеше един мъж, когото Керн не познаваше. Мъжът беше едър, имаше гъсти бакенбарди и дълбок белег на едната буза.

Керн трябваше да се зарадва, че вижда Изабел да се занимава с игра на карти. Но нейното внимание беше насочено към непознатия, а твърде очарователната й усмивка накара Керн да изпита подозрение към намеренията й.

Той тръгна между лабиринта от маси.

— А, госпожице Дарлинг — каза той. — Надявам се, че ви трябва четвърти?

Изабел погледна остро към него и се намръщи. Или не го харесваше, или беше замислила нещо. Графът реши, че вероятно и двете му предположения бяха верни. Тогава устните й оформиха учтива усмивка и той осъзна, че тя възнамеряваше да му откаже, така че бързо придърпа един стол и седна.

В този момент Чарлз Мобри се върна с две чаши шампанско и подаде едната на Изабел.

— Керн, старче. Не мислех, че си падаш по хазарта.

— Изненада! Когато партньорката ми за танца изчезна, нямаше какво да правя.

Изабел се изчерви едва забележимо.

— Представете си, дамата се е осмелила да ви пренебрегне. Уверена съм, че ако се върнете в балната зала, ще намерите дузина други, които с удоволствие биха заели мястото й.

— Не е ли тя самата любезност? — попита Мобри, сякаш нямаше предвид конкретна личност. След това погледна Изабел като кученце. — „Красотата е истина, истината е красота“.

Изабел сведе клепки.

— Вие сте голям ласкател, господине.

— „Красотата провокира крадците повече от златото“ — парира Керн.

— Тогава побързайте да си тръгнете, преди да бъдете изкушен да откраднете — подметна Изабел с лукава усмивка. — Уверена съм, че ще успеем да намерим някой по-опитен джентълмен за четвърти играч.

Усмивката й го жилна в слабините. Той си я представи в леглото със спускаща се по извивките на тялото й нощница и спусната коса, разпиляна върху възглавниците. Ефектът, който имаше върху него, го отвращаваше, въпреки че за разлика от другите мъже Керн беше способен да контролира низките си страсти.

— Хайде, хайде, моя очарователна Дама Купа — каза Мобри. — Лорд Керн може и да е новак в игрите на карти, но поне ще изравни шансовете в нашата партия на вист. Керн, позволи ми дати представя партньора ти, сър Джон Тримбъл.

Керн кимна на мъжа, който седеше срещу него. Носът на Тримбъл беше голям и безформен като на боксьор. Лицето му беше набръчкано, по бузата му минаваше дълбок белег.

— За мен е удоволствие — изсумтя той. — Въпреки че може би няма да искате да се присъедините към нашата игра. Виждате ли, аз нямам достатъчно средства, за да правя големи залози.

— Добре — съгласи се Керн. — Тогава ще играем заради удоволствието от победата.

Тримбъл размеси сръчно картите. Изабел го наблюдаваше напрегнато и прикрито и Керн се зачуди на какво се дължеше интересът й към него. Тримбъл сам беше признал, че не беше богат. Освен ако…

Не. Той не можеше да е бил един от любовниците на Аврора Дарлинг. Тя си бе подбирала мъжете според богатството и положението им и не би удостоила с внимание някой като сър Джон Тримбъл.

Керн престана да мисли за това. В действителност интересът на Изабел беше насочен към Мобри. В сравнение с балната зала, където приличието позволяваше на една жена да танцува само два пъти с един мъж, залата за карти й даваше по-голяма възможност да приложи върху него уменията на професията си.

Тримбъл раздаде картите и Керн разгледа ръката си. Знаеше правилата на играта от времето, което беше прекарал в училище и когато бе смятал, че може да си спечели одобрението на баща си само ако прегърне греха…

Затръшна вратата към тези мрачни спомени. Сега те не означаваха нищо, съвсем нищо, освен един тъжен урок, научен за сметка на честността му.

— За тази ръка козът е каро — каза Мобри на Изабел и потупа с пръст картата, която се намираше в средата на масата. — Това означава, че карите са по-силни от всички останали бои.

— Знам малко за тази игра — отвърна тя и повдигна леко рамене. — Достатъчно, за да се оправя.

Всъщност тя играеше умело, въпреки че Керн долови липса на концентрация у нея. Усети допира на плата на роклята й до крака си, когато тя почука с обувката си по пода. Изабел направи няколко грешки, в резултат на което двамата с Мобри загубиха играта. Когато след един час двамата бяха спечелили само две ръце, тя сложи картите си на масата и се усмихна със съжаление.

— Добре, че не играхме за пари. — Сигурно щях да изгубя всичко.

Мобри се пресегна през масата и я потупа по ръката.

— Много добра игра, госпожице Дарси. С вас за партньор аз винаги съм победител.

— Необходимо е време да се изучат тънкостите — добави сър Джон. — Аз лично играя от около трийсет години.

Тя се наведе напред към него и гърдите й обтегнаха плата на роклята й.

— Тогава може би ще бъдете така любезен да ме научите на тези тънкости?

Очевидно озадачен от вниманието, което му отделяше една красива млада жена, сър Джон се загледа в нея с присвити вежди. За разлика от Керн, той не знаеше, че Изабел Дарлинг обичаше да омагьосва всеки мъж, когото срещне.

— За мен ще бъде чест… госпожице Дарси — отвърна учтиво Тримбъл. — За съжаление, утре заминавам за седмица-две при един приятел в провинцията. Може би, след като се върна?

— Би било чудесно — съгласи се тя.

— Братовчедка ви ще се чуди къде сте — каза Керн. — Трябва да се върнем в балната зала.

Той стана и подаде ръка на Изабел. Тя се поколеба и хвърли един последен поглед на Тримбъл, след което прие подадената й ръка. Графът се зачуди колко ли мъже бяха галили нежните й пръсти, колко дълго ги беше дразнила, преди да вдигне полите си…

Докато се измъчваше от мрачни фантазии, той внезапно осъзна, че Мобри бе коленичил пред Изабел и я гледаше с обожание.

— Мога ли да ви посетя, госпожице Дарси?

Тя се усмихна.

— Разбира се…

— Друг път — тросна се Керн.

Той я дръпна за ръката и я измъкна вън от залата за карти. Усмивката й изчезна и бе заменена от леден поглед.

— Необходимо ли е да се държите като кретен?

— Да, когато вие се държите като куртизанка — отвърна тихо той.

— Не съм направила нищо недостойно за една дама.

— Покорявате всеки мъж, когото срещнете.

— Така ли? И вас ли съм успяла да покоря?

Тя му се присмиваше. Присмиваше му се. Докато вървяха по стълбите, той долови аромата на парфюма й и се зачуди дали и кожата й беше също толкова сладка. Графът се наведе към ухото на Изабел и прошепна:

— Това не е нещо, с което можете да се шегувате. Аз лично ще се погрижа да не посрамите Хатауей и семейството му.

Изабел отвърна на предизвикателния му поглед по същия начин.

— Това заплаха ли е, милорд?

— Смятайте го за обещание. Виждате ли, аз възнамерявам да проваля плановете ви да подмамите някой богат глупак да се ожени за вас.

Тя сведе очи и не му позволи да отгатне мислите й.

— Щом така казвате, милорд.

Дяволите да я вземат! Защо му се струваше, че зад чертите на това прекрасно лице се криеха тайни, които той не можеше да разгадае? Тя не криеше нищо. Целта й беше напълно прозрачна и стара като света. Тя беше тръгнала на лов за богатство и искаше да си намери богат съпруг. Стремеше се към положение, далеч по-високо от онова, което си беше спечелила с непочтения си живот. И не се интересуваше кого трябваше да манипулира и кого да нарани, за да постигне целта си.

Той я придърпа в една празна ниша, сграбчи брадичката й и я повдигна, за да я накара да го погледне в очите. Кожата й бе топла и мека, създадена, за да изкушава мъжете.

— Искам да ви предупредя, госпожице Дарлинг. Ако подмамите някой нищо неподозиращ джентълмен в недискретност, аз ще бъда там, за да ви спра. Няколко добре подбрани думи ще го накарат да ви види такава, каквато сте в действителност — проститутка, продавачка на похот и изнудвачка.

Откъм балната зала се разнесе музика. Обидните му думи кънтяха в ушите на Изабел, сякаш се подиграваха на веселата мелодия, която свиреха музикантите. Тя стоеше неподвижно със стиснати устни. Стрелата на графа беше улучила целта си. Въпреки това обаче той не се радваше, а усещаше само някакво безпокойство, което приличаше на срам. Беше уверен, че не греши в преценката си за нея, но една част от него искаше да протегне ръка и да погали бузата й, да целуне устните й и да й върне усмивката.

Без да продума, тя мина покрай него и тръгна към балната зала, оставяйки след себе си ухание на парфюм. Достойнството, което излъчваше походката й, го караше да се чувства някак си по-малко мъж.

И му беше много трудно да си спомни защо точно я мразеше.

 

Истинските признания на една куртизанка

Един от първите уроци, които научава една куртизанка, е да търпи презрението на обществото. Тази истина научих твърде рано.

Докато пробвах една шапка в магазина на Бонд стрийт, влезе господин Терънс Д. Тъй като се бях наслаждавала на компанията му през изминалата седмица, аз тръгнах към него, но той ми обърна гръб и каза нещо на собственика на магазина, който се приближи към мен, измъкна шапката от ръцете ми и ме избута на улицата.

Тръгнах си вбесена. Как смееше един от клиентите ми да се поставя толкова високо над мен? Все още бях разстроена, когато сър Джон Т. дойде да ме посети и ме намери обляна в сълзи. Той ме прегърна, без да иска плътски услуги, и се държа с мен като приятел. Изслуша оплакванията ми от всички онези, които ме презираха, и нито за миг не спомена за собствените си нужди.

Въпреки това няма мъж и жена, които да са способни да лежат един до друг, без да се породят определени желания. Затова, когато сълзите ми пресъхнаха, аз го поканих на едно великолепно пътуване до Елисей. Нежният му допир ме накара да се почувствам като богиня, създадена да бъде обожавана от него.

Онези, които го смятат за грозен, нямат никаква представа за същността на душата му, те не виждат колко добре разбира той женското сърце. Уви, потеклото му го принуди да се омъжи за момиче от добро семейство, но аз се успокоявам с мисълта, че той ме обичаше преди нея. Той е почтен мъж, който би разкрил личните ни отношения само от загриженост към мен. Но аз не мога да запиша на тези страници историята на живота си, без да кажа, че сър Джон Т. е единственият мъж, на когото наистина имам доверие. Само той знае тайните ми. Само той знае сърцераздирателната истина за детето ми.

Истината, която ще отнеса със себе си в гроба.